открила — далече от тлъстата, навлякла тениска враждебност на бара.
— Чела съм я — обяви тя, след като прелисти с палец по-голямата част от „Бягай като от дявола“. — Или поне съм я почвала и съм прочела първите две-три глави. Всъщност беше преди два-три месеца. Не знам защо продължавам да го чета този. Съвсем ясно си личи, че редакторът му не го чете. — Тя погледна Дърк. — Не бих и предположила, че си падате по такава литература. Въпреки че слабо ви познавам.
— Не си падам — обясни Дърк. — Аз, такова, я прибрах по погрешка.
— Всеки така разправя — сряза го Кейт. — Едно време доста го биваше — добави тя, — ако човек си пада по такива работи. Брат ми се занимава с книгоиздаване в Ню Йорк и разправя, че на Хауърд Бел напоследък май нещо му било станало. Имам чувството, че те всичките като че ли са се поуплашили от него и това го кефи. Разбира се, на никого не му стиска да му каже, че трябва да махне главите от десета до двадесет и седма включително. Пък и всичкото онова за пръча… Съществува теория, че той продава толкова милиони бройки, защото всъщност никой не ги чете. Ако някой, който си купи негова книга, вземе, че я прочете, хич няма да си направи труда да купи следващата и край с кариерата му.
Тя бутна книгата.
— Както и да е — продължи тя. — Много умно ми обяснихте какво съм търсила в „Уудшед“, но изобщо не сте ми обяснили какво щяхте да търсите там вие.
Дърк сви рамене.
— Ами да видя как е — незаангажирано подхвърли той.
— О, така ли? Е, аз ще ви спестя притесненията. Много противно място.
— Опишете ми го. Всъщност започнете от летището.
Кейт опъна една яка глътка от своя „Блъди Мери“ и потъна за миг в замислено мълчание, докато водката кръжеше вътре из нея.
— Значи искате да ви разкажа и за летището? — обади се тя най-накрая.
— Да.
Кейт пресуши чашата си на екс.
— Значи имам нужда от още едно — рече тя и бутна чашата към Дърк.
Дърк храбро се изправи срещу гадния поглед на бармана и се върна при Кейт след минутка-две с отново заредена чаша.
— Добре — каза Кейт. — Започвам с котката.
— К’ва котка?
— Котката, която съседката ми трябваше да гледа, докато ме няма.
— Коя съседка?
— Умрялата.
— Разбрах — рече Дърк. — Вижте какво, що не вземете да млъкнете и после да ми разкажете как точно беше?
— Да — отговори Кейт. — Бива.
Тя му разказа събитията от последните няколко дена или поне онези, на които присъствуваше в съзнание, и после се прехвърли на впечатленията си от „Уудшед“.
Въпреки отвращението, с което описваше болницата, на Дърк тази болница му се стори тъкмо мястото, където би искал да се оттегли, след като се пенсионира — още утре, ако е възможно. То съчетаваше преданост към необяснимото, което си беше неговият неизлечим порок (не можеше да мисли за това по друг начин и понякога се бунтуваше срещу порока си с яростта на пристрастения), и разглезено самовглъбяване, което пък беше порок, на който той би се отдал с най-голямо желание, стига да имаше най-малка възможност.
Най-накрая Кейт разказа и за срещата с Одуин и с гадния дребосък, която така я беше разтревожила, и тъкмо в резултат на това Дърк потъна за минута в навъсено мълчание. Голяма част от тази минута всъщност беше заета от вътрешна борба дали най-после да не се огъне и да запали една цигара. Наскоро ги беше отказал, та тази борба си беше нещо обичайно и той най-редовно губеше в нея, често без дори да забележи.
Реши — и възтържествува, — че няма да запали, и после все пак си запали. Бъркането за запалка в обемистия му джоб трябваше да мине отначало през изваждане на плика, който беше подбрал от банята на Джефри Енсти. Той го сложи на масата до книгата и си запали цигарата.
— Момичето от гишето на летището… — каза той най-накрая.
— Направо ме накара да лудна — незабавно се включи Кейт. — Вършеше си работата като някаква тъпа машина. Ни приема, ни предава. Не знам как ги намират такива хора.
— Всъщност тя е моя бивша секретарка — поясни Дърк. — И май в момента също не знаят как да я намерят.
— О… извинявайте — побърза да каже Кейт, а след това се замисли. — Предполагам, ще ми кажете, че тя всъщност не била такава — продължи тя. — Е, възможно е. Предполагам, че това е просто нейният щит срещу неудовлетвореността от работата. Работата на летище би накарала всеки да откачи. Сигурно щях да й съчувствувам, ако самата аз не се чувствувах толкова нещастна, да му се не види. Съжалявам, не знаех. Значи заради това ме разпитвахте.
Дърк кимна неангажирано.
— И заради това наред с другото — рече той.
После добави:
— Аз съм частен детектив.
— О? — изненадано възкликна Кейт и придоби озадачен вид.
— Това притеснява ли ви?
— Просто се сетих за един приятел, той свири на двоен контрабас.
— Разбирам — кимна Дърк.
— И който и да го срещне с инструмента, докато се мъчи да го мъкне насам-натам, винаги казва едно и също и той направо лудва. Всеки казва: „Ха на бас, че ти се ще да се беше научил да свириш на пиколо.“ И на никого и през ум не му минава, че всички други казват същото. Просто се опитвах да се сетя дали има нещо, което всеки би казал на частен детектив, та да не го кажа и аз.
— Не. Просто всеки за миг придобива много стреснат вид. Вие го докарахте много добре.
— Разбирам. — Кейт като че ли беше разочарована. — Е, надушихте ли вече нещо?… Искам да кажа, имате ли някаква представа какво се е случило със секретарката ви?
— Не — отговори Дърк. — Никаква. Само някакъв блед образ, който изобщо не зная какво да го правя. — Той замислено взе да подмята цигарата из ръцете си, а после остави погледа си отново да се зарее към масата и да спре върху книгата.
Вдигна я и я огледа, чудейки се какъв ли импулс на първо място го е подтикнал да я вдигне.
— Аз всъщност нищичко не знам за тоя Хауърд Бел — призна си той.
Кейт се учуди на това, как така изведнъж Дърк смени темата, но и си поотдъхна.
— Знам само — продължи той, — че книгите му много се продават и че всичките изглеждат горе-долу така. Та какво би трябвало да знам за него?
— Ами носят се някои много странни истории за него.
— Например?
— Например, че се подвизава из хотелските апартаменти из цяла Америка. Разбира се, никой не знае никакви подробности, те просто получават сметките и си ги плащат, защото никак не им се ще да питат. Чувствуват се на по-сигурна почва, ако не знаят. Особено за пилците.
— Пилци ли? — попита Дърк. — Какви пилци?
— Ами очевидно — Кейт сниши глас и се приведе леко напред — той винаги иска да му доставят в хотелската стая живи пилета.
Дърк се намръщи.
— И за какъв дявол са му?
— Никой не знае. Никой не знае какво точно им се случва. Никой не ги вижда повече. И едно… — тя още повече се приведе напред и още повече сниши глас. — И едно перце не остава!
Дърк се зачуди дали в момента не е безнадеждно невинен и наивен.
— И според хората какво прави с тях? — попита той.
