— Никой няма и най-бледа представа — отговори Кейт. — Никой дори и не иска да има най-бледа представа. Просто не знаят.
Тя сви рамене и придърпа книгата.
— Другото, което Дейвид — Дейвид е брат ми — разправя за него, е, че името му било абсолютно съвършеното име за автор на бестселъри.
— Нима? — попита Дърк. — И как така?
— Дейвид разправя, че тъкмо това е първото нещо, което търси един издател у един нов автор. Не „Това дали изобщо става за нещо?“ или „Ще стане ли изобщо нещо от това, като се разкарат всички прилагателни?“, а „Дали фамилията му звучи добре и е късичка, а малкото име — само мъничко по-дълго?“. Разбирате ли? „Бел“ го изписват с огромни сребърни букви, а „Хауърд“ много добре приляга отгоре, изписано с малко по-теснички. Търговска марка от воле. В това се крие магията на книгоиздаването. Щом имаш такова име, дали можеш да пишеш или не можеш, всъщност е дреболия. Което в случая с Хауърд Бел става значителна премия. Но ако го изпишеш нормално, това си е едно съвсем обикновено име — както го виждате изписано тук.
— К’во?! — обади се Дърк.
— Ето тук, на тоя ваш плик.
— Къде? Я да видя!
— Ами това тук е неговото име, нали? Задраскано.
— Боже мили, права сте! — Дърк се втренчи в плика. — Предполагам, че не съм го разпознал без търговско-марковата му форма.
— Значи и той е забъркан в това, така ли? — попита Кейт, взе плика и го огледа.
— Всъщност не знам в какво — обясни Дърк. — Свързано е с един договор и може да има нещо общо и с една плоча.
— Виждам, че може да има нещо общо и с плоча.
— Как така виждате? — остро попита Дърк.
— Е, ами това име тук, Денис Хъч — виждате, нали?
— О, да. Да, виждам — Дърк огледа името. — Ъ-ъ… Трябва ли това име да ми е познато?
— Е… — проточи бавно Кейт. — Зависи от това, дали сте жив или не сте, предполагам. Той оглавява групата звукозаписни компании „Ариес райзинг рекърд“. Не е чак толкова известен, колкото папата, да ви кажа, но… Да приемем ли, че знаете кой е папата?
— Да, да — нетърпеливо кимна Дърк. — Един белокос дядка.
— Същият. Той като че ли е единствената видна личност, до която този плик не е бил адресиран по някое време. Ето ви тук Стан Дубчек — шефа на „Дубчек, Дантон, Хайдегер, Дрейкот“. Знам, че те водят сметките на „АРРГХ!“.
— На…?
— „АРРГХ!“ „Ариес райзинг рекърд груп холдинг“. След като пипна счетоводството им, тая агенция разбогатя.
Кейт погледна Дърк.
— Изглеждате така — констатира тя, — сякаш не разбирате много-много нито от музикален, нито от рекламен бизнес.
— Имам честта. — Дърк грациозно склони глава.
— И какво смятате да правите с това?
— Когато успея да го отворя, ще видим — рече Дърк. — Случайно да ви се намира нож?
Кейт поклати глава.
— Ами тогава кой е Джефри Енсти? — попита тя. — Само неговото име не е задраскано. Да не ви е приятел?
Дърк лекичко пребледня и не отговори веднага. После се обади:
— Онази странна личност, дето ми я споменахте. Онова същество, „нещо гадно в Уудшед“. Я ми кажете пак какво ви каза то.
— Каза ми: „И аз знам нещо, което вие не знаете, госпожице Шехтър.“ — Кейт се опита да свие рамене.
Известно време Дърк несигурно претегляше мислите си.
— Според мене доста е възможно — каза той най-накрая — вие да се намирате в известна опасност.
— Искате да кажете, че някой преминаващ хахо може да се фрасне в колата ми? Такава опасност ли имате предвид?
— И по-зле може да е.
— О, така ли?
— Така.
— И какво ви кара да си го мислите?
— Още не ми е съвсем ясно — отговори Дърк, смръщил чело. — Повечето идеи, които имам в момента, са свързани с някои абсолютно невъзможни неща, така че съм много предпазлив, когато ги споделям. Ала това са единствените мисли, които ми идват в главата.
— Тогава аз ще ви докарам други — рече Кейт. — Помните ли принципа на Шерлок Холмс? „След като веднъж си отхвърлил невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината.“
— Отхвърлям това напълно! — сряза я Дърк. — Невъзможното често притежава един вид целокупност, която липсва на обикновеното невероятно. Колко пъти сте се сблъсквали с очевидно рационално обяснение на нещо, което е подходящо във всяко едно отношение освен в едно — че то е просто безнадеждно невероятно? Инстинктът ви подтиква да кажете: „Да, но той или тя просто не биха направили това.“
— Е, днес всъщност ми се случи точно това — рече Кейт.
— Аха, да. — Дърк плесна по масата и чашите подскочиха. — Онова момиче в инвалидния стол — съвършен пример. Идеята, че тя по някакъв начин ей тъй, от въздуха, научава вчерашните цени на борсата, е чисто и просто невъзможна, ето защо случаят трябва да е именно този, защото идеята, че тя изпълнява такъв невероятно сложен и трудоемък номер без никаква полза за себе си, е безнадеждно невероятна. Първата идея просто предполага, че съществува нещо, което не знаем, а пък Бог ми е свидетел, че такива ги има с камари. Втората обаче се противопоставя на нещо фундаментално и човешко, за което знаем. Ето защо трябва да се отнасяме крайно подозрително и към нея, и към нейната измамно привлекателна рационалност.
— Но няма да ми кажете какво мислите.
— Няма.
— И защо не?
— Защото ще ви прозвучи нелепо. Но според мене сте в опасност. Може би ви заплашва ужасна опасност.
— Страхотно. И какво ми предлагате да предприема? — Кейт сръбна от второто си питие, което иначе си седеше кажи-речи недокоснато.
— Предлагам ви — рече сериозно Дърк — да се върнете в Лондон и да пренощувате у нас.
Кейт избухна в смях, а след това й се наложи да измъкне една салфетка и да избърше доматения сок по себе си.
— Извинете, но какво толкова смешно има? — настоя Дърк доста слисан.
— Просто това е най-великолепно нехайната свалка, която някога съм чувала. — Тя му се усмихна. — Боя се, че отговорът е твърдо „не“.
„Той — помисли си тя — е интересен и забавен по един ексцентричен начин, но едновременно с това — отвратително непривлекателен.“
Дърк се чувствуваше много неловко.
— Мисля, че тук възникна ужасно недоразумение — каза той. — Позволете ми да ви обясня…
Внезапната поява на механика от гаража помежду им го прекъсна. Носеше новини от колата на Кейт.
— Оправих я — рече той. — Всъщност нямаше какво толкова да оправям — само бронята. Нищо и
