впечатляващо обширен обхват от неописуеми постъпки.
Както и повечето хора, Кейт беше предположила — доколкото изобщо се беше замисляла за това, — че някой объркан и нещастен душевно болен пациент е поскитал из района и е постреснал някоя и друга случайно минаваща бабичка, а останалото е дело на гадните драскачи от „Уапинг“. Сега беше малко по- потресена и малко по-мъничко уверена. Той — то — знаеше името й. Какво можеше да направи?
Това, което направи, беше погрешен завой. В притеснението си беше пропуснала завоя, който щеше да я отведе до магистралата за Лондон, и сега се наложи да се чуди как да се оправя. Можеше просто да завие обратно и да се върне, но откакто за последен път беше включвала тази кола на заден, беше минало сума ти време и тя, честно да си кажем, доста се притесняваше от това, как би го приел ситроенът.
Пробва следващите два десни завоя, за да провери дали пък това не би я отвело право където трябва; ала не таеше кой знае какви надежди, че ще стане — и с право. Измина три-четири километра — беше наясно, че е сбъркала пътя, ала поне, ако се съдеше по разположението на онова по-светлосиво петно сред тъмносивите облаци, посоката беше вярната.
След малко посвикна с новия маршрут. Една-две табели, покрай които мина, й изясниха, че просто е хванала шосе Б за Лондон, и това напълно я задоволи. Ако беше обмислила всичко предварително, сигурно така и така щеше да реши да хване тъкмо него и да го предпочете пред бъкащата от коли магистрала.
Пътуването се беше оказало тотален провал — щеше да е къде-къде по-добре, ако просто си се беше киснала в банята цял следобед. Цялото преживяване си беше едно голямо притеснение, на ръба на уплахата, а що се отнася до крайната й цел, резултатът беше също бяло петно. И без това си беше достатъчно гадно да имаш цел, която едва успяваш да се принудиш да признаеш сам пред себе си и без да ти се налага всичко да отива по дяволите. Чувството за спарена напразност я захлупи редом със сивия похлупак на небето.
Зачуди се да не би пък да не започва съвсем лекичко да откача. През последните няколко дена животът й като че ли напълно й се беше изплъзнал от контрол и беше много потискащо да осъзнаеш колко слаба е хватката ти, щом този живот може толкова лесно да бъде разтърсен из основи от една относително незначителна гръмотевица или метеорит, или каквото беше там.
Думата „гръмотевица“ като че ли беше цъфнала посред тази мисъл без предупреждение и тя хич не знаеше като как да я разбира, така че просто си я остави да си лежи там, в дълбините на съзнанието й, също като онази хавлия на пода в банята, която не си беше направила труда да прибере.
Копнееше някой слънчев лъч да пробие облаците. Колелата й мачкаха километрите, облаците мачкаха нея и тя откри, че все повече се сеща за пингвини. Най-накрая усети, че не се издържа вече, и реши, че една няколкоминутна разходка е тъкмо онова, което ще я изкара от мрачното настроение.
Кейт спря край пътя и очуканият ягуар, който през последните двадесет и седем километра я беше следил, се вряза право в задницата на колата й и свърши същата работа.
Глава 13
Живнала, Кейт изскочи навън в разкошен гневен шок и се завтече да насмете шофьора на колата, който на свой ред изскочи навън, за да насмете нея.
— Що не гледаш къде караш, бе?! — кресна му тя.
Той беше доста пълен мъж, облечен в дълго кожено манто и доста грозна червена шапка въпреки очевидното неудобство, което причиняваше едновременното носене на двете. Щом видя това, Кейт поомекна.
— Що не гледам къде карам аз ли? — разгорещено отвърна той. — Ти не си ли поглеждаш в огледалото за обратно виждане?
— Не! — отговори Кейт и подпря с юмруци хълбоците си.
— О… — рече противникът й. — И що така?
— Щото е под седалката.
— Разбрах — мрачно отвърна той. — Благодаря ви за откровеността. Имате ли си адвокат?
— Да, имам, ако става за въпрос — отговори Кейт.
Каза го със сила и чувство.
— Бива ли го? — попита човекът с шапката. — Щото на мене ще ми трябва. Моя го тикнаха за малко в затвора.
— Е, много ясно, че не можете да наемете моя.
— Че защо не?
— Не говорете глупости. Ще си бъде чист сблъсък на интереси.
Противникът й скръсти ръце и се облегна на капака на своята кола. Огледа небрежно околността. Ранната зимна вечер беше започнала да се спуска и шосето добиваше смътни очертания. После той се вмъкна до кръста в колата си и включи светлините. Задните замигаха симпатично към проскубаната крайпътна трева. Предните бяха заорали дълбоко в задницата на колата на Кейт и не бяха в подходящото състояние да включат на късо.
Облегна се отново и огледа преценяващо Кейт от глава до пети.
— Вие сте шофьор — каза той. — Използвам думата във възможно най-широкия й смисъл, тоест имам предвид чисто и просто човек, който заема шофьорското място в онова, което дори за миг не бих нарекъл… но ще използвам термина строго, без да проявявам предразсъдъци… кола, докато тя пътува по шосето с изумителна, бих казал, дори на ръба на свръхчовешкото, липса на всякакви умения. Схващате ли накъде бия?
— Не.
— Искам да кажа, че не карате добре. Знаете ли, че през последните двадесет и седем километра се разкарвахте от единия до другия край на платното?
— Двадесет и седем километра! — възкликна Кейт. — Да не би да сте ме следили?
— Само до известна степен — отговори Дърк. — Аз се опитвах да си остана в това платно.
— Разбирам. Е, аз на свой ред ви благодаря за откровеността. Няма нужда да ви обяснявам, че това е наглост! По-добре си хванете някой много печен адвокат, щото моят ще го върти на нажежен шиш!
— Тогава може би ще е по-добре да си хвана агне.
— Така, както ви гледам, май доста агнета сте излапали. Мога ли да ви запитам защо ме следите?
— Изглеждахте така, сякаш знаете къде отивате. Поне в началото. При първите стотина-двеста метра.
— И какво, по дяволите, ви бърка къде отивам аз?
— Това е една от навигационните ми техники.
Кейт присви очи.
Тъкмо смяташе да изиска подробно и незабавно обяснение на тази нелепа реплика, когато един минаващ бял форд сиера забави ход. Шофьорът свали стъклото и надникна навън.
— Праснахте се, а? — викна той.
— Да.
— Ха! — рече шофьорът и пак потегли.
Секунда-две по-късно спря едно пежо.
— Кой беше тоя, дето току-що мина оттук? — попита ги шофьорът.
Явно питаше за онзи, дето спря преди него.
— Знам ли — отговори Дърк.
— О… — рече шофьорът. — Вие май като че ли сте се посблъскали…
— Да — отвърна Дърк.
— Така си и мислех — рече шофьорът и потегли.
— Сегашните преминаващи не са като едновремешните, а? — зададе въпрос Дърк.
— Да, пък и разни абсолютни гадняри като те праснат… — отговори Кейт. — Все още настоявам да знам защо сте ме следили. Разбирате, че за мене е трудно да не ви виждам в ролята на изключително злокобна личност.
— Това може лесно да се обясни — отвърна Дърк. — Обикновено съм тъкмо такава. В този случай обаче просто загубих пътя. Бях принуден да предприема отклонителни действия заради един голям, сив, задал се
