задоволяваше с нищо. Във въздуха на около четиридесет и пет сантиметра от лицето му висеше едно абсолютно празно пространство и доволството на господина, ако въобще извираше от нещо, извираше от съзерцанието тъкмо на това. Освен това той като че ли чакаше нещо. По нищичко не си личеше дали беше нещо, което всеки момент щеше да се случи, или пък нещо, което щеше да се случи след някой и друг ден, или дори нещо, което щеше да се случи малко след като адът замръзне и Британската телекомуникационна компания оправи телефоните, защото на него като че ли му беше все едно. Ако се случеше, той беше готов; ако не се случи — карай да върви, той пак е доволен.
Според Кейт в това негово доволство имаше нещо непоносимо тревожно.
— Какво му има? — попита тя тихо и веднага се усети, че говореше така, сякаш човекът не беше там, а той вероятно можеше сам да обясни подробно какво му е.
И наистина тъкмо в този миг той проговори.
— О… ъ-ъ… здрасти — каза той. — Добре, става, благодаря.
— Ъ-ъ… здравейте — отговори му тя, макар това да прозвуча като че ли малко неуместно.
Стандиш й махна обезсърчително да млъкне.
— Да, да, кифла, чудесно — рече доволният човек. Каза го с равен глас, сякаш просто повтаряше нещо, което го бяха накарали да каже. — Да, може и малко сокче — добави той. — Добре, благодаря — и отново се отпусна и се втренчи в празното.
— Много необикновено заболяване — обади се Стандиш. — Ще рече, можем да вярваме, че е наистина уникално. Не съм и чувал за нещо, което поне отдалече да го наподобява. Освен това се оказа практически невъзможно да се установи без всякакво съмнение какво точно представлява, така че се радвам да ви съобщя, че ни се спести неудобството да му измисляме име.
— Бихте ли желали да помогна на господин Елуис да си легне пак? — попита санитарят.
Стандиш кимна. Не си правеше труда да си хаби думите на дребно.
Санитарят се наведе към пациента.
— Господин Елуис? — повика тихо той.
Господин Елуис като че ли изплува от мечтанието си.
— Ммм? — рече той и изведнъж се огледа. Сякаш беше объркан. — О! А? К’во? — продължи той със слаб глас.
— Бихте ли искали да ви помогна да си легнете пак?
— О… О, да, благодаря. Да, много любезно от ваша страна.
Макар че очевидно беше смаян и сконфузен, господин Елуис успя да се настани обратно в леглото, като от санитаря се изискваше само да му вдъхва увереност и да го насърчава. След като господин Елуис най- после зае подобаващо положение, санитарят кимна учтиво на Стандиш и Кейт и напусна сцената.
Подпрян на купчината възглавници, господин Елуис бързо изпадна отново в своя транс. Главата му лекичко клюмна напред и той се вторачи в кльощавото си коляно, щръкнало сред завивките.
— Свържете ме с Ню Йорк — обади се той.
Кейт стрелна Стандиш с озадачен поглед и с надежда за някакво обяснение, но не последва нищо подобно.
— Ох, добре, де — продължи господин Елуис. — 5, 4, 1 и как беше там по-нататък. Задръж малко — и той изреди още четири цифри от някакъв номер с безизразния си, умрял глас.
— Какво става тук? — попита най-накрая Кейт.
— Доста време мина, докато се усетим. Това, че някой изобщо го разкри, си беше чист късмет. Значи, ей този телевизор там… — Стандиш посочи малкия портативен телевизор до леглото — работеше и предаваше някакви програми от онези, дето само си дърдорят и вървят на живо. Да им се неначудиш. Та господин Елуис си седеше тук и си мънкаше колко много мразел Би Би Си — де да знам Би Би Си ли беше; по-скоро ще да е бил някой от онези, другите канали, дето се навъдиха напоследък — и си изразяваше мнението за водещия в смисъл, че представлявал някакъв вид ректум и че, нещо повече, щяло му се цялата тази работа да свърши час по-скоро, и че добре, де, пристига ей сегичка… И после изведнъж онова, което казваше, и онова, което даваха по телевизията, дявол знае по какъв начин започнаха да вървят в почти пълен синхрон.
— Не ви разбирам — учуди се Кейт.
— Щях да се изненадам, ако разбирахте — отговори Стандиш. — Всичко, което кажеше Елуис, само след миг по телевизията го повтаряше някакъв господин на име Дъстин Хофман. Като че ли нашият господин Елуис знаеше какво точно ще каже господин Хофман само секунда-две, преди онзи господин наистина да го каже. Налага ми се да ви кажа, че ако на господин Хофман това му беше известно, надали щеше да е много доволен. Направихме няколко опита да предупредим господина за възникналия проблем, но се оказа, че е доста трудничко човек да се свърже с него.
— Ама к’во става тука, бе, да го еба? — невъзмутимо попита господин Елуис.
— Господин Хофман, както предполагаме, в момента снима филм някъде по Западното крайбрежие на Америка.
Стандиш погледна часовника си.
— Според мене той вероятно току-що се е събудил в хотела си и в момента провежда сутрешните си телефонни разговори.
Кейт зяпаше слисано ту Стандиш, ту смайващия господин Елуис.
— И откога е така горкият човечец?
— О, според мене вече станаха към пет години. Започнало се съвсем изневиделица. Един ден си седял както винаги и обядвал със своето семейство, и не щеш ли, започнал да се оплаква от караваната си. И само след малко — от това, как стреляли по него. После бълнувал цяла нощ и през цялото време повтарял все едни и същи явно безсмислени фрази, а освен това казал, че онзи, дето ги е писал, не ще да е бил особено кадърен. За семейството му, както бихте могли да си представите, това било цяло изпитание — да живеят с един такъв актьор перфекционист, без дори да го съзнават! Сега ни се струва направо невероятно, че е трябвало да мине толкова много време, преди да се усетят какво става. По-точно, усетили се, когато една сутрин ги събудил рано-рано, за да им благодари — на тях, както и на продуцента и на режисьора — за „Оскар“-а.
Кейт, която засега не разбираше, че денят все още просто я подготвя за онова, което тепърва ще последва, направи грешката да си помисли, че току-що е преживяла най-големия шок за днес.
— Горкичкият — сниши тя глас. — Какво ужасно състояние. Да живееш като сянка на някой друг…
— Според мене той си е много добре.
Господин Елуис явно тихичко беше потънал в свирепа караница, която като че ли засягаше значението на думите „точки“, „обща сума“, „печалба“ и „лимузина“.
— Но изводите от всичко това са необикновени, нали? — попита Кейт. — Защото той всъщност казва всичко мигове преди самия Дъстин Хофман.
— Е, всичко това са догадки, разбира се. Разполагаме само с няколко отявлени примера за абсолютно съвпадение и просто ни липсва възможността да постигнем нещо повече чрез проучвания. Освен това сме длъжни да изтъкнем, че въпросните няколко примера на точно съответствие не са стриктно документирани и по-простото обяснение би било, че става въпрос за чисто съвпадение. А останалото би могло да бъде просто продукт на една развинтена фантазия.
— Но ако поставите и този случай редом с момичето, което току-що видяхме…
— О, ама разбирате ли, тъкмо това не можем да направим. Трябва да преценяваме всеки отделен случай според собствените му достойнства.
— Но те и двамата се намират в един и същи свят…
— Да, но става дума за отделни случаи. Очевидно ако нашият господин Елуис беше способен да демонстрира значителни предвиждания за това, какво ще каже, да речем, държавният глава на Съветския съюз или, още по-добре, президентът на САЩ, то явно тук биха се намесили значителни въпроси, отнасящи се до националната отбрана, и човек би могъл да бъде подготвен да се разпростре върху въпроса е ли това или не е съвпадение и фантазия, но заради някакъв си киноартист — ще рече, киноартист очевидно без всякакви планове за политическа кариера — според мене не си струва и затова трябва стриктно да се придържаме към научния принцип. И така — добави той, след като се врътна към вратата и повлече Кейт със себе си, — според мене и в двата случая, на господин Елуис и на ъ-ъ… как се казваше там, очарователното
