— Ама целия ли?
— Целия.
Кейт подпря хълбока си с юмрук и повтори вица, като този път докара гласовете с повечко замах и южняшки акцент.
— Това е великолепно! — въздъхна Стандиш, щом тя млъкна.
— Ама как, не сте ли го чували? — Кейт леко се учуди на подобна реакция от негова страна. — Това е много стар виц!
— Не — каза той. — Не съм. „Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Не можем да го пратим на лекар, защото яйцата ни трябват.“ Поразително проникновение в основните парадокси на човешкото съществувание и на нашата неизчерпаема способност да конструираме адаптивни рационални концепции, които да го обясняват. Боже мили.
Кейт сви рамене.
— И според вас това е виц, така ли? — невярващо натърти Стандиш.
— Да. И то наистина много стар.
— И всичките вицове ли са такива? Никога не съм го знаел!
— Ами…
— Направо съм смаян — рече Стандиш. — Напълно поразен. Мислех си, че вицовете са нещо, което разни дебелаци разправят по телевизията. Никога не съм се вслушвал в тях. А сега ми се струва, че хората страшно дълго са крили нещо от мене! Сестра!
Сестрата, която наблюдаваше госпожица Мей през прозореца, подскочи, след като така неочаквано бяха излаяли по нея.
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш? — отзова се тя.
Той очевидно я нервираше.
— Защо никога не сте ми разказвали вицове?
Сестрата се облещи насреща му и се разтрепери от пълната невъзможност дори да си помисли как би трябвало да се отговори на подобен въпрос.
— Ъ-ъ… ами…
— Запишете си, става ли? В бъдеще ще изисквам и от вас, и от целия останал персонал на тази болница да ми разказвате всички вицове, с които разполагате. Ясен ли съм?
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш…
Стандиш я изгледа съмнително и подозрително.
— Вие знаете вицове, нали така, сестра?! — предизвика я той.
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш, мисля, че знам.
— Кажете ми тогава един виц.
— Кога… ъ-ъ… Сега ли, господин Стандиш?
— Сега веднага!
— Ъ-ъ… амиии… хммм… Има един, дето пациентът се събужда след, хммм, такова, значи него, такова, са го оперирали и той идва в съзнание и, такова, той тоя не е много смешен, ама както и да е, та него са го оперирали, значи, и като идва в съзнание, вика на доктора: „Докторе, докторе, какво ми става? Пипам, пипам и не мога да си напипам краката!“ А пък докторът му вика: „Да, боя се, че се наложи да ампутираме и двете ви ръце.“ Ами то това е. Ъ-ъ… Затова, такова, не можел да си напипа краката.
Господин Стандиш впери безизразен поглед в нея за миг-два.
— Вие сте дежурна, сестра — напомни й той.
— Да, господин Стандиш.
Той се обърна към Кейт.
— Нямаше ли един за пилето, дето пресичало шосето или нещо подобно?
— Ъ-ъ… мда — съгласи се колебливо Кейт.
Усещаше, че се е насадила в доста засукано положение.
— И как беше той?
— Ами… — каза Кейт. — Защо пилето прекосило шосето?
— Да? И?
— Ами отговорът е: „За да мине от другата страна.“
— Разбрах. — Стандиш се замисли върху това. — И какво направило пилето, след като минало от другата страна?
— Историята мълчи — побърза да обясни Кейт. — Според мене това е извън рамките на вица, който всъщност е свързан единствено с прекосяването на пътя от страна на пилето и причините, поради които пилето го предприема. В това отношение този виц малко напомня на японските хайку.
Кейт изведнъж се усети, че всъщност й е забавно. Успя да намигне тайно на сестрата, която изобщо не проумяваше какво става.
— Разбрах — повтори Стандиш и се намръщи. — А тези ъ-ъ… вицове изискват ли, такова… предварителното поемане на някакъв вид изкуствен стимулант?
— Зависи от самия виц и от това, на кого го разказваш.
— Хммм… Е, длъжен съм да призная, че разкрихте едно изключително богато поле пред мене, госпожице… ъ-ъ… Струва ми се, че цялата област на хумора би могла да се облагодетелствува от един внимателен и непосредствен подробен преглед. Ясно е, че трябва да отделим онези вицове, които притежават истинска психологическа стойност, от онези, които просто насърчават злоупотребата с наркотици и би трябвало да бъдат спрени. Та така.
Той се обърна към изследователя с бялата престилка, вперил очи в телевизионния екран, показващ в едър план писаниците на госпожица Мей.
— Има ли нещо прясно от Айнщайн, дето да си струва? — попита психиатърът.
Изследователят не отмести поглед от екрана.
— Пише: „Как ги искаш яйцата? Рохки или твърдо сварени?“ — информира той.
Стандиш отново се умълча.
— Интересно — рече той. — Много интересно. Продължавай те да записвате внимателно всичко, което тя пише. Елате — това последното той каза на Кейт и тръгна да излиза.
— Много странен народ са тези физици — продължи той веднага щом двамата излязоха в коридора. — Поне доколкото аз имам опит с тях, онези, които все още не са умрели, са много-много болни от едно или друго. Е, следобедът напредва, госпожице… ъ-ъ… и съм сигурен, че вече нямате търпение да си тръгнете оттук и да се захванете със статията. Има неща, които спешно се нуждаят от вниманието ми, и пациенти, които чакат да се погрижа за тях — няма как. Така че ако нямате повече въпроси…
— Само още едно нещо, господин Стандиш — реши се Кейт, пък ако ще всичко да върви по дяволите. — Трябва да наблегнем върху най-най-актуалното. Може би ако бихте ми отделили още една-две минути, бихме могли да видим последния постъпил при вас пациент.
— Според мене ще е малко сложничко. Последната ни пациентка постъпи при нас преди около месец и умря от пневмония две седмици след като постъпи.
— О, а… Е, може би това не е чак толкова вълнуваща тема. Та… Та значи, през последните два-три дена не са постъпвали нови пациенти. Не е постъпвал никой особено едър, нито рус, нито със скандинавски вид, нито вероятно с кожух и ковашки чук. Искам да кажа, например… — и тук я осени вдъхновение. — А може би някой от старите ви пациенти е постъпил отново при вас?
Стандиш се вгледа в нея с все по-дълбоко подозрение.
— Госпожице… ъ-ъ…
— Шехтър.
— Госпожице Шехтър, започвам да придобивам впечатлението, че интересът ви към болницата не е съвсем…
Точно в този миг плъзгащата се врата, която преграждаше коридора точно зад тях, се отвори и го прекъсна. Той погледна да види кой я е отворил и щом погледна, цялото му държане се промени.
Махна рязко на Кейт да се дръпне встрани и един санитар избута през вратата голяма болнична количка. Сподиряха я сестра заедно с още една сестра и двете създаваха впечатлението, че са по-скоро свита, ангажирана с шествие, отколкото чисто и просто сестри, които си гледат работата. Онзи, който се
