неразбрано и невъзможно за разчитане руническо писмо — беше се и скупчило от лявата страна на листовете, като че ли пометено от прилив. Дясната страна беше, общо взето, празна, освен ако не броим появяващата се чат-пат група знаци, подредени в колонка един под друг. Всичкото това, ако не броим чувството, че тази подредба кой знае откъде му беше позната, за Дърк беше абсолютно безсмислено.
Насочи вниманието си обратно към плика и отново се опита да разчете някои от имената, зачеркнати толкова дебело.
Хауърд Бел, невероятно богатият автор на бестселъри, дето пишеше кофти книги, които се продаваха с тонове въпреки факта, че никой не ги четеше — а всъщност може би тъкмо заради това.
Денис Хъч, звукозаписният магнат. Сега, когато името беше поставено в подходящия контекст, Дърк откри, че много добре го знае. „Ариес райзинг рекърд груп“ беше изградена върху идеалите на шестдесетте години или поне върху онова, което през шестдесетте минаваше за идеали, бе израснала, през седемдесетте и после беше прегърнала материализма на осемдесетте с най-голяма готовност. Сега представляваше огромен развлекателен конгломерат, разположен и от двете страни на Атлантическия океан. Денис Хъч се беше настанил на шефския стол, след като основателят на компанията бе умрял от смъртоносна свръхдоза тухлена стена, поета под въздействието на комбинация от ферари и бутилка текила. „АРРГХ!“ освен това беше и компанията, издала „Врял картоф“.
Стан Дубчек, старши партньор в рекламната компания с тъпо име, която в момента притежаваше повечето британски и американски рекламни компании, чиито имена не бяха толкова тъпи и затова тях ги бяха погълнали цели-целенички.
И сега изведнъж, след като Дърк вече се беше настроил на вълна какви точно имена да търси, той разпозна още едно име. Родерик Мърсър, най-големият издател в света на най-жълтия вестник в света. Отначало името беше убягнало на Дърк с това непознато „…ерик“, закачено отзад на „Род“. Хммм, хммм, хммм…
Ето ви тук хора, помисли си внезапно Дърк, дето наистина си имат нещичко. Доста повече от хубава малка къщичка на „Лъптън роуд“ с пръснати из всички стаи сухи цветя. Освен това те притежаваха предимството и да имат глава на раменете си, освен ако Дърк не беше пропуснал някоя прясна драматична новина. Какво означаваше всичко това? Що за договор беше този? Как така всеки, през чиито ръце беше минал той, бе пожънал такъв смайващ успех освен един — Джефри Енсти? Всеки, през чиито ръце беше минал, бе извлякъл изгода от него освен онзи, през чиито ръце беше минал последен. И който все още го притежаваше. Врял картоф…
Изведнъж на Дърк му хрумна, че самият Джефри Енсти може да е подслушал отнякъде разговора за врелия картоф, за това, как трябвало да се отървеш от него и да го предадеш нататък. Ако си спомняше вярно интервюто с Болката, което беше чел, той не споменаваше сам да е подслушал разговора.
Мисълта беше ужасна и вървеше ето така: Джефри Енсти с бил толкова наивен, че жив да го ожалиш. Подслушал е този разговор между… кого и кого? Дърк вдигна плика и прегледа пак списъка с имена… и е решил, че има добър танцов ритъм. Дори за миг не е съзнавал, че този разговор ще го докара до собствената му злокобна смърт. Направил от него хит и когато му подали истинския врял картоф, той го задигнал и…
И вместо да се вслуша в съвета, взел, че записал тези думи на песен…
… и го беше набутал зад златната плоча, окачена в банята.
Дърк се намръщи и бавно, замислено подръпна от молива. Смахната работа.
Ако щеше да обмисля това поне с малко интелектуална взискателност, трябваше да си вземе цигари. Намъкна мантото си, напъха главата си в шапката и се засили към прозореца.
Прозорецът не беше отварян от… е, със сигурност не и откакто къщата принадлежеше на Дърк. Той се отбраняваше с писъци срещу това внезапно нападение над своето пространство и независимост. Не беше свикнал с такива работи. След като успя да го насили да се разтвори достатъчно, Дърк с мъка се покатери на перваза, повлякъл след себе си и коженото манто. Бая скок си беше оттук до тротоара, тъй като къщата имаше и приземен етаж, към който водеше тясно стълбище. Железен парапет отделяше стълбището от тротоара. Дърк трябваше да успее да не уцели всичко това.
Той скочи, без да се колебае нито за миг, и чак по средата на скока се усети, че не е прибрал от кухненската маса ключовете на колата.
Докато се носеше с липса на всякаква грация из въздуха, той се замисли дали да не изпълни рязък обратен въздушен завой, да посегне отчаяно към перваза и да се надява, че ще успее да го докопа, но след известен зрял размисъл реши, че една грешка на този етап би могла като нищо да го убие, докато една разходка вероятно би била здравословна.
Приземи се тежко отвъд парапета, но пешовете на мантото му се заплетоха в релсата и се наложи да ги придърпа, като при това разкъса част от подплатата. След като отекващият в коляното му шок от удара най-после утихна и той бе възстановил малкото самообладание, което му беше останало след събитията от днешния ден, той осъзна, че вече минава единадесет и кръчмите са затворили, и за да се сдобие с цигари, ще трябва да бие доста повече път, отколкото се беше навил.
Замисли се какво да предприеме.
Видът и умственото състояние на орела бяха основен фактор, който трябваше да се вземе под внимание. Единственият начин да си прибере ключовете за колата сега беше да мине обратно през входната врата и през коридора, в който напоследък се въдеха орли.
