„Кингс крос“ е място, където с хората, със сградите, с колите, с влаковете се случват ужасни неща — обикновено се случват, докато чакаш, и ако не внимаваш, лесно можеш сам да се набуташ в някой вълнуващ и предизвикателен диалог. Докато чакаш, можеш да си слушаш евтиното радио в колата и ха си обърнал гръб само за минутка, ха са ти го извадили. Други неща, които биха могли да ти извадят, докато чакаш, бяха портмонето ти, съдържанието на стомаха ти, акъла ти и волята ти за живот. Джебчиите, наркопласьорите, сводниците и продавачите на хамбургери — редът не е от значение — биха могли да те уредят с всичко това.
„Но те биха могли да ме уредят и с пакет цигари“ — помисли си Дърк с все по-нарастващо чувство на напрежение. Прекоси „Йорк уей“, отклони едно-две изненадващи предложения въз основа на това, че по никакъв очевиден начин не бяха свързани с цигари, притича покрай затворената книжарница и през главния вход на чакалнята — далече от уличния живот, в по-сигурното царство на британските железници.
Огледа се.
Тук всичко изглеждаше доста странно. Зачуди се защо ли, но за доста кратко, защото едновременно с това се чудеше и дали по това време някъде все още продават цигари. Не продаваха.
Оклюма се отчаяно. Като че ли цял ден играеше на гоненица със света. Сутринта беше започнала по възможно най-кошмарния начин, по който би могла да започне една сутрин, и оттогава всичко все му се изплъзваше. Чувствуваше се като някой, който се опитва да яха необязден див кон с един крак в стремето, а другият — все още влачещ се с надежда по земята. А сега дори такова просто нещо като цигарата се оказваше недосегаемо за него.
Въздъхна и си намери място за сядане — или поне място на пейката, където можеше горе-долу да се смести.
Не че беше лесно. Гарата беше по-претъпкана с народ, отколкото бе очаквал да бъде в… колко ли беше, погледна часовника… един часа през нощта. Какво, за Бога, търсеше той на гара „Кингс крос“ в един часа сутринта, без цигари и без дом, в който би могъл с основание да очаква да се прибере, без някой кръвожаден орел да го накълве до смърт?
Реши да се самосъжали. Така времето щеше да мине по-бързо. Огледа се и само след малко, щом започна да възприема обкръжаващата действителност, импулсът към самосъжаление постепенно утихна.
Странното беше, че едно толкова познато място му изглеждаше така непознато. Билетната каса си беше там и все още продаваше билети, но изглеждаше мрачна, обсадена и като че ли много й се щеше да я затворят.
Там беше и павилионът за вестници, затворен за през нощта. По това време вече на никого не му трябваха вестници и списания, освен ако не му трябваха, за да си създаде удобства — старите вестници вършеха чудесна работа като завивки.
Сводниците и курвите, пласьорите на наркотици и продавачите на хамбургери се мотаеха из улиците и закусвалните за хамбургери. Ако ви се ще да ударите една пишка на крак, една доза на крак или, Бог да ви е на помощ, един хамбургер на крак, тъкмо при тях можете да намерите всичко това.
А тук бяха хората, от които никой не искаше нищо. Събираха се тук да се подслонят, докато пак ги натирят навън, което се случваше най-редовно. Всъщност имаше едно нещо, което хората искаха от тях — и то беше да ги няма. Търсенето беше много усилено, ала предлагането — ограничено. Човек все трябва да се намира някъде.
Дърк местеше поглед по мъжете и жените, които се тътреха наоколо, седяха прегърбени по седалките или се мъчеха да спят по пейките, специално проектирани да им пречат да спят.
— Да ти се намира фас, приятел?
— К’во?! Не, съжалявам. Не, не ми се намира — отговори Дърк и опипа неловко джобовете на мантото си, сякаш предлагаше онзи да го претърси, убеден, че нищо няма да намери. Беше се стреснал, задето по такъв груб начин го извадиха от неговите мечтания.
— Ами на ти тогава. — Старецът измъкна един видял и патил фас от виделия си и патил джоб.
— К’во? О… О, благодаря. Благодаря. — Отначало предложението съвсем беше слисало Дърк, но въпреки това той прие цигарата с благодарност и запали от фаса на стареца.
— Какво търсиш тук? — попита го старецът.
Не че го предизвикваше — просто проявяваше любопитство.
Дърк се опита да го погледне, без да му проличи, че му се ще да го разгледа подробно от глава до пети. Човекът страдаше от мащабна липса на зъби, косата му беше щръкнала и сплъстена, вехтите му дрехи се трупаха около него като тор около овошки, но очите, които се цъклеха в средата на лицето му, бяха доста кротки. Явно беше човек, който не очаква да му се случи нищо по-лошо.
— Е, ами всъщност търсех тъкмо това. — Дърк завъртя цигарата между пръстите си. — Благодаря. Никъде не можах да намеря.
— О, а — рече старецът.
— Вкъщи се мота една смахната птица, дето само ме напада.
— О, а — отвърна старецът и кимна отнесено.
— Истинска птица, искам да кажа — поясни Дърк. — Орел.
— О, а.
— С огромни криле.
— О, а.
— Докопа ме с нокът през пощенската кутия.
Дърк се зачуди дали си струва да продължава този разговор. Умълча се и се огледа.
— Късметлия си, че не те е и накълвал — обади се след малко старецът. — Един разярен орел би го направил.
— Накълва ме! — възкликна Дърк. — Накълва ме, и още как! Я виж тук — носа ми! И то пак през пощенската кутия. Направо да не повярваш! Нокти ли?! Обсег ли?! Я Виж на какво ми направи ръката!
Протегна длан, за да получи съчувствие. Старецът впери изпитателен поглед в нея.
— О, а — рече той най-накрая и отново потъна в собствените си размишления.
Дърк прибра наранената си ръка.
— Ти май доста разбираш от орли?
Човекът не отговори — вместо това като че ли потъна още по-дълбоко.
— Бая народ се е събрал тука тази вечер — опита се да поднови разговора Дърк след малко.
Човечецът сви рамене. Примижа и дръпна продължително от цигарата си.
— Винаги ли е така? Искам да кажа, винаги ли е така тъпкано с хора?
Човекът просто сведе поглед и бавно изпусна дима през устата и ноздрите си.
Дърк отново се огледа. Малко по-нататък един мъж на вид не толкова стар, колкото събеседникът на Дърк, но с къде-къде по-неадекватно поведение, през цялото време беше седял и бе кимал като луд на едно шише каменярка. Постепенно той спря да кима, завинти мъчително капачката на шишето и го набута в джоба на парцаливото си палто. Една дърта дебелана, която току ровичкаше из издутата черна найлонова торба, в която си държеше покъщнината, се зае да връзва торбата отгоре на възел.
— Да речеш, че нещо май ще става — обади се Дърк.
— О, а — отвърна събеседникът му.
Той облегна ръце на коленете си, наведе се напред и мъчително се изправи на крака, въпреки че беше схванат и прегърбен, въпреки че дрехите му бяха парцаливи и целите в лекета, в осанката му като че ли се долавяше някаква мощ и властност.
Въздухът, който той раздвижи при ставането си и който изтече от гънките на кожата и по дрехите му, блъсна с вонята си дори и съвсем изключилите ноздри на Дърк. Това беше воня, която не те оставяше на мира — тъкмо когато Дърк решеше, че повече няма накъде, тя връхлиташе с нови сили и най-накрая Дърк си помисли, че мозъкът му е на път да се изпари.
Помъчи се да не се задави, да, да, наистина, помъчи се да се усмихне любезно и да не позволи на очите си да сълзят, и тогава човекът се обърна към него и рече:
— Използувайте настойка от цвят на горчив портокал. Турете и малко градински чай, докато е още топла. Много добре действува на рани от орел. Някои слагат и масло от кайсиеви ядки и бадемово масло или даже, опазили ни небесата, кедър. Но винаги си е имало такива, дето все се престарават. И понякога те са
