ни нужни. О, а.
След което пак се върна и се вля в ръмжащия поток от жалки и осакатени тела, изтичащ към главния гаров изход. Общо две-три дузини хора бяха тръгнали да се изнасят. Всеки като че ли се изнасяше самостоятелно, всеки — по свои си, съвсем независими причини, никой не гледаше да настигне другия и все пак очебийно си личеше — ако някой си направеше труда да погледне тези хора, които никой не щеше нито да гледа, нито да вижда, — че те се изнасят заедно, в поток.
Дърк къташе цигарата си минутка-две, докато ги наблюдаваше напрегнато как се изнизват един по един. След като се увери, че който е тръгнал, е тръгнал и че последните двама-трима все още се мотаят на входа, той пусна угарката и я смачка с ток. После забеляза, че старецът е зарязал смачкания си пакет цигари. Дърк надникна вътре и забеляза, че в него има още две мърляви цигарки. Набута пакета в джоба си, изправи се и тихо последва потока на разстояние, което според него беше достатъчно почтително.
Вън на „Юстън роуд“ нощният въздух се кълбеше и хич не го свърташе. Дърк се помота нехайно около вратата, като наблюдаваше накъде ще тръгнат онези хора: на запад. Извади едната цигара, запали я и после сам се помъкна на запад — покрай пиацата за таксита, към улица „Сейнт Панкрас“.
На западния тротоар на „Сейнт Панкрас“, само на няколко метра северно от „Юстън роуд“, едно стълбище водеше към предния двор на „Мидланд гранд хотел“ — огромно, мрачно, готическо фантастично здание, което стърчи празно и обезлюдено срещу гара „Сейнт Панкрас“.
На върха на стълбището, изписано със златни букви върху ковано желязо, блестеше името на гарата. Без да бърза, Дърк последва последния от групата дърти скитници и бездомници по стълбището, което се намираше в съседство с малка, схлупена тухлена сграда, която използуваха за гараж. Огромната черна грамада на хотела се извисяваше в нощта вдясно от него; покривът й представляваше богата подборка от пощурели кули, чепати шпилове и кубета, които като че ли бодяха и ръгаха нощното небе.
Високо горе в мътния мрак мълчаливи каменни фигури стояха на стража, скрити зад дълги щитове, скупчени покрай пиластрите зад перилата от ковано желязо. Гравираните дракони се гърчеха и зяеха към небето, докато с развени пешове на коженото манто Дърк Джентли се приближи до желязната порта, която водеше към хотела и към големия сводест перон на гара „Сейнт Панкрас“. Каменни фигури на крилати кучета се надвесваха от колоните.
Тук, в оградената площ между входа на хотела и чакалнята на гарата, беше паркиран голям сив фургон мерцедес без отличителни знаци. Един бърз поглед към предницата беше достатъчен на Дърк, за да се сети, че е същият, който едва не го беше изтикал от платното само преди няколко часа в Котсуълдс.
Дърк влезе в чакалнята — голяма зала с покрити с ламперия стени, покрай които бяха наредени дебели мраморни колони във формата на поставки за факли.
По това време на нощта билетната каса беше затворена — от „Сейнт Панкрас“ не тръгват влакове през цялата нощ, — а зад нея огромната зала на самата гара, огромният викториански перон тънеше в мрак и сенки.
Дърк се спотайваше мълчаливо във входа на чакалнята и наблюдаваше старите скитници и скитнички, които бяха влезли в гарата през главния вход от предния двор. Бяха се скупчили в сумрака. Сега те бяха много повече от две дузини — сигурно поне стотина. Във въздуха като че ли витаеше потиснато вълнение и напрежение.
Докато ги гледаше как се разкарват насам-натам, на Дърк му се стори, че макар и когато пристигна, да се беше учудил колко са много, сега те сякаш ставаха все по-малко и по-малко. Втренчи се в мрака — опитваше се да разбере какво става. Излезе от убежището си, промъкна се в чакалнята и мина под главната арка, но въпреки това гледаше да се придържа колкото може по-близо до стената, докато се приближаваше към тях.
Сега те определено бяха по-малко — един файтон хора. Дърк имаше съвсем ясното усещане, че хората потъват в сенките и вече не се връщат.
Намръщи се.
Сенките че бяха плътни, бяха, ама чак пък толкоз… Той забърза напред и заряза всякаква предпазливост — трябваше да настигне неколцината останали. Но докато стигне до центъра на чакалнята, където се бяха скупчили, там вече нямаше никой и той се защура объркано из огромната, мрачна, празна гара.
Глава 26
Единственото нещо, което спря Кейт да не изпищи, беше натискът на въздуха, който се втурна в дробовете й, щом тя изхвърча нагоре.
Когато само след минутка замайващото ускорение малко понамаля, тя откри, че се дави и преглъща, че очите й смъдят и сълзят до почти пълно ослепяване, и едва ли имаше мускулче по тялото й, което да не се гърчи в шок, докато въздухът се бъхтеше около нея на талази, скубеше косата й, дереше дрехите й и караше коленете, пръстите и зъбите й да се блъскат едни в други.
Наложи се да се съпротивлява на себе си, за да потисне желанието си да се съпротивлява. От една страна, беше абсолютно сигурно, че не иска да я пуснат. Доколкото изобщо схващаше какво става, засега не искаше да я пускат долу. От друга страна, телесният шок от всичко това беше влязъл в здрава конкуренция с оскърбеното й достойнство — беше се разлютила заради това, че са я изстреляли така изведнъж в небето без всякакво предупреждение. Резултатът беше, че се съпротивляваше доста немощно и по тази причина се ядосваше на себе си. Накрая всичко свърши с това, че се вкопчи в ръката на Тор по най-жалкия и недостоен начин.
Нощта беше черна и хубавото й беше, помисли си тя, че не вижда земята. Светлинките, които бе забелязала да сияят тук и там, сега се люшкаха толкова далече долу, че свят й се виеше, но инстинктът й не искаше да ги възприема като сочещи къде се намира земята. Трепкащите лъчи, леещи се от неразумно набучканото с кули и кулички здание, което беше мярнала мигове преди да я сполети това безобразие, сега се клатушкаха все по-далече зад нея.
Продължаваха да се издигат.
Въздухът беше мръсен и дращеше в дробовете й. Носът и очите й бяха протекли и тя не можеше да гледа напред. Все пак веднъж се опита да погледне и за миг съзря замъгления образ на чука, който разсичаше мрака пред тях, и на ръката на Тор, която стискаше късата му дръжка. Чукът я дърпаше напред. Другата ръка на Тор плътно обвиваше кръста й. Силата му надминаваше въображението й, но това не намаляваше нейния гняв.
Имаше чувството, че сега се носят точно под облаците. От време на време се бухваха в някаква влажна мъгла и дишането се превръщаше в още по-трудно и зловредно занимание. Влажният въздух имаше гаден вкус, беше студен като труп, а мократа й коса се ветрееше и я шибаше по лицето.
Тя реши, че този студ определено ще я усмърти, а след малко се убеди, че аха-аха ще припадне. Всъщност се усети, че се мъчи да припадне, ала не може. Но времето потъна в сивота и тя вече не усещаше толкова остро как минава.
Най-накрая разбра, че забавят полет и започват отново да се спускат. Това предизвика у нея нови, свежи вълни от замайване и дезориентация и тя усети, че стомахът й бавно се превръща в преса.
Въздухът, ако не друго, ставаше още по-лош. Вонеше на гадно, беше по-парлив на вкус и като че се насищаше с още повече вихри и въртопи. Определено летяха вече по-бавно и ставаше все по-мъчно и по- мъчно. Чукът отявлено се беше насочил надолу и по-скоро си пробиваше път, отколкото устремно летеше.
Спускаха се все по-надолу, бореха се с все по-гъстите облаци, които се вихреха около тях, и най-накрая започна да й се струва, че са наближили земята.
Вече летяха толкова бавно, че Кейт все пак успя да погледне напред, макар въздухът да беше толкова лютив, та тя можа да хвърли само едно око. В момента, в който го хвърли, Тор пусна чука. Тя не повярва на очите си. Той го пусна само за част от секундата просто за да го хване по-другояче и сега, вместо дръжката да ги тегли, те висяха от нея, а чукът бавно летеше напред. Докато преразпределяше тежестта си според новата, поза, той придърпа Кейт здраво нагоре, сякаш нахлузваше чорап. Спускаха се надолу и все по- надолу, и все по-надолу.
Сега вятърът довя към тях рев и трясък. Идваха нейде отпред. Изведнъж Тор се затича — прескачаше
