Помагаше ли му това с нещо? Не знаеше. Ако свитъкът не беше договор, а сметка, то тогава сметка за какво беше? За какви ли услуги? Много завързани услуги ще да са били, няма спор. Или поне бяха много завързано обяснени. За кои професии би могло да важат? Е, поне над това човек си струваше да се позамисли. Той смачка сметката от кафенето и тръгна да я хвърля в едно кошче за боклук.
Това иначе си беше непредвиден ход.
Той осъзнаваше, че се отдалечава от централното открито пространство на гарата и се приближава към стена, до която може да се притисне така, че да не се набива на очи. И тогава чу стъпките на два чифта нозе, които прекосяваха предния двор.
Само след няколко секунди те влязоха в гарата — Дърк вече беше успял да се притули в едно кьоше.
Това, че беше добре скрит, му пречеше в едно друго отношение — а именно, че отначало не можеше да види кои са собствениците на нозете. Когато успя най-сетне да ги мерне, те бяха стигнали тъкмо до онова място, където само преди няколко минути една тайфа народ беше изчезнала кротичко и без много шум.
Изненада се, когато забеляза червените очила на жената и италианския костюм с приглушена кройка на мъжа, както и скоростта, с която и те на свой ред незабавно изчезнаха.
Дърк стоеше онемял. Същите двама проклетници, които му бяха тровили живота цял ден (той си позволи това леко преувеличение, защото се чувствуваше крайно провокиран), сега най-скандално и умишлено бяха изчезнали пред очите му!
След като се увери докрай, че са абсолютно, ама съвсем определено изчезнали, а не просто се крият един зад друг, Дърк отново закръстосва тайнственото място.
Беше толкова обикновено, че чак да се стъписаш. Най-обикновена сгур, най-обикновен въздух, всичко — от най-обикновеното по-обикновено. И все пак едно такова количество народ, което би осигурило процъфтяването на бермудскотриъгълната индустрия за цяло десетилетие напред, беше изчезнало там за има-няма пет минути.
Дърк беше направо бесен.
Толкова бесен, че му се щеше да сподели беса си, като звънне на някого и го вбеси — нещо почти сигурно, щом часът е един и двадесет сутринта.
Тази мисъл не беше чак дотам своеволна — все още се тревожеше за безопасността на онази американка, Кейт Шехтър, и когато за последен път й се обади, телефонният й секретар не му беше вдъхнал кой знае каква увереност. Сега тя сигурно си беше вкъщи и спеше, и със сигурност щеше да се вбеси, ако я събуди телефонен звън по никое време.
Намери една-две монети и работещ автомат и набра номера й. Пак телефонният секретар.
Той му каза, че тя току-що е заминала за Асгард и ще прекара нощта там. Не била сигурна къде точно в Асгард отивали, но сигурно по-късно щели да наминат към Валхала, ако вечерта се развие така. Ако иска, да остави съобщение, щяла да го прослуша сутринта, ако е все още жива и има настроение за такива работи. Последва сигнал, който кънтя в ухото на Дърк още няколко секунди след като го чу.
— О — каза той, щом се усети, че секретарят в момента усърдно го записва. — Боже мили. Е, мисля, че се бяхме разбрали да ми звъннеш, преди да тръгнеш да правиш невъзможни неща.
Затвори телефона, клатейки ядосано глава. Валхала, значи! Да не би тази вечер всички освен него да са се засилили натам? Страшно му се щеше да се прибере вкъщи, да си легне и утре да се събуди махленски бакалин.
Валхала.
Отново се огледа. Името „Валхала“ отекваше в ушите му. Нямаше съмнение, хрумна му, че от тази огромна чакалня би излязла добра зала за пиршества на разни богове и мъртви герои, а празният „Мидланд гранд хотел“, кютукът му с кютук, направо си заслужаваше да го преместят тука от Норвегия.
Зачуди се дали ако знаеш точно в какво влизаш, това има някакво значение.
Нервно и плахо той прекоси въпросното пространство. Нищо. Ох, добре, де. Обърна се и известно време го оглеждаше. Подръпна бавно два-три пъти от цигарата, която беше взел от скитника. Нищо не се промени.
Пак прекоси чакалнята — този път не чак дотам плахо, но с бавни, целеустремени крачки. Пак нищо, но точно преди да излезе, сякаш му се стори, че май е дочул за миг някаква като че буйна шумотевица — като избухване на внезапен радиошум, докато въртиш копчето. Обърна се отново и пак тръгна навътре, като напрегнато се ослушваше насам-натам да долови и най-слабия шум. Отначало пак не долавяше нищо, после шумът отново внезапно избухна около него и в миг изчезна. Крачка — и пак. Запристъпва много, много бавно и внимателно. С най-лекото и нежно движение, опитвайки се да улови звука, той извърна глава на кажи- речи една милиардна част от градуса, вмъкна се зад една молекула и изчезна.
И трябваше веднага да залегне, за да избегне огромния орел, който връхлетя отгоре му.
Глава 28
Не беше същият орел, друг беше. И следващият беше друг, и по-следващият. Въздухът като че ли гъмжеше от орли и очевидно беше невъзможно да влезеш във Валхала, без да ти връхлетят поне половин дузина отгоре. Връхлитаха дори и върху други орли.
Дърк прикри главата си с ръце в опит да се опази от побеснелите, пляскащи с криле вихрушки, обърна се, притича и залегна под една огромна маса на пода от тежка, подгизнала, кална слама. Шапката му се търкулна. Той полази подире й, нахлупи я здраво на главата си и бавно надникна иззад масата.
Залата беше тъмна, но навсякъде из нея горяха огромни огньове.
Шум и дим изпълваха въздуха. Както и мирис на печени прасета, печени овце, печени глигани, пот, руйно вино и пърлени орлови криле.
Масата, зад която беше приклекнал, беше скована от безброй дъбови цепеници и подпряна на дебели подпори; беше се разпростряла във всички посоки и тегнеше от димящи трупове на умрели животни, огромни хлябове, грамадни железни халби, преливащи от вино, и свещи като восъчни мравуняци. Яки потни фигури се тълпяха около тях, над тях, лапаха, пиеха, биеха се за яденето, биеха се вътре в яденето, биеха се с яденето.
На около метър от Дърк един воин се беше изправил върху масата и се сражаваше с прасе, което се печеше вече от шест часа. Ясно си личеше, че воинът губи, но губи със сила и чувство. Други воини го насърчаваха, като го заливаха с вино от едно корито.
Покривът — доколкото се виждаше от такова разстояние на смътната, трепкаща светлина на огньовете — беше направен от запоени един за друг щитове.
Дърк сграбчи шапката си, наведе глава и се втурна в опит да се добере до стената. Докато тичаше — чувствуваше се практически невидим поради това, че беше напълно трезвен, с ума си, нормално облечен, — той премина покрай кажи-речи всички мислими видове телесни функции, различни от миенето на зъби.
Миризмата — също като миризмата на скитника от гара „Кингс крос“, който без съмнение беше тук и вземаше дейно участие във всичко това — постоянно се блъскаше в ноздрите. Ставаше все по-силна и по- силна, докато накрая започнеше да ти се струва, че и главата ти трябва да се разрасне още и още, за да я побере. Дрънченето на меч о меч, меч о щит, меч о плът беше такова, че тъпанчетата на ушите ти започваха да се въртят, да треперят и да им се реве. Блъскаха Дърк, настъпваха го, ръгаха го, бутаха го и го поливаха с вино, а той се луташе и си пробиваше път през полудялата навалица. Най-накрая все пак се добра до страничната стена — яки дървени и каменни плочи, покрити с воняща кравешка кожа.
Той се спря за миг задъхан, обърна се и огледа слисано обстановката.
Те това беше Валхала.
Дума не можеше да става, че не е. С това тук никоя компания за доставка на продоволствие не би могла да се изгаври. И цялата тази бясна навалица от гуляещи богове и воини и изтърпяващи гуляя им техни дами с щитовете му, огньовете му и глиганите му като че ли наистина изпълваше пространство приблизително с размерите на гара „Сейнт Панкрас“. Такава пара вдигаха, че тя сигурно би могла да задуши ятата смахнали се орли, които вършееха във въздуха над тях.
Може пък и да ги задушаваше. Нямаше начин да се установи дали поведението на ято разярени орли, които си мислят, че се задушават, би се различавало значително от това на повечето орли, които наблюдаваше в момента.
