е пчелен кошер или пък колибка като тази. Може и да е нещо по-големичко, но все ще е нещо. Добре ли си, Тор, миличък?
Богът на гръмотевицата затвори очи и кимна. Беше отпуснал небрежно лакти върху коленете си. Разкъсаните ивици от нощницата на Кейт, с които бе убита лявата му ръка, бяха подгизнали и размъкнати. Той лениво ги размота.
— А ако във вашия свят има нещо, с което не са се оправили както трябва — продължаваше да бърбори старицата, — то се появява и в нашия като стой, та гледай. Нищо не се губи. Нито една срамна тайна. Нито една неизречена мисъл. В нашия свят може да се появи някой нов и могъщ бог или просто някоя буболечка, но че ще се появи, ще се появи. Бих добавила, че напоследък по-често са буболечки, отколкото нови могъщи богове. О, едно време беше друго — сега има толкова повече буболечки и толкова по-малко безсмъртни богове!
— Как така по-малко безсмъртни богове?! — попита Кейт. — Не че съм чак толкова придирчива, но…
— Е, има си безсмъртие и безсмъртие, миличка. Искам да кажа, само да смогна да закрепя тоя нож както трябва и после да смогна и да се метна качествено, ще видим ние кой е безсмъртен, кой не е.
— Цули… — смъмри я Тор, без да отваря очи.
— Както и да е — един по един си отиваме. Така е, Тор. Ти си от малцината, на които им пука. Съвсем малко вече са тия, дето още не са станали алкохолици и не ги е хванал онксът.
— Какво е това? Някаква болест ли? — попита Кейт.
Пак започваше да се ядосва. След като я бяха измъкнали против волята й от вкъщи и беше прехвърчала над цяла Източна Англия, закачена на някакъв си чук, беше много неприятно ей така да я зарежат да си приказва с някаква си побъркана женица със склонност към самоубийство, докато Тор си седеше, гледаше си кефа и я оставяше да полага усилия, за каквито нямаше никакво настроение в момента.
— Това е едно заболяване, миличка, което засяга само боговете. Изразява се в това, че повече не можеш да бъдеш бог, и тъкмо затова засяга само боговете, нали разбираш.
— Разбирам.
— В последния стадий просто лягаш на земята и по някое време от главата ти израства дърво, и край. Сливаш се отново със земята, просмукваш се в червата й, потичаш по жизнените й артерии и най-накрая избликваш навън като мощен поток чиста вода, стига да не ливнат в тебе някой и друг варел химически отпадъци. Кофти работа е да си бог в днешно време, дори и мъртъв бог да си. Е… — добави тя и се тупна по коленете. Извърна поглед към Тор, който беше отворил очи, но ги използуваше само за да се взира в кокалчетата и върховете на собствените си пръсти. — Е, чувам, че тази вечер си имаш работа, Тор.
— Хммм — изсумтя Тор, без да шавне.
— Чувам, че си свикал Голямото събрание за Часа на предизвикателството, правилно ли съм разбрала?
— Хммм — отговори Тор.
— Часът на предизвикателството, хммм? Е, знам, че отношенията ти с баща ти отдавна не са блестящи. Хммм?
Тор явно нямаше да се остави да го въвлекат в разговора. Гък не обелваше.
— Тая работа с Уелс ми се стори наистина ужасна — продължаваше Цуливайонсис. — Хич не те и знам защо толкова настояваше. Разбира се, знам, че той ти е баща и баща на всичко, което усложнява положението. Но Один, Один… толкова отдавна го познавам! Нали знаеш, едно време той сключи сделка — жертвува едно от собствените си очи в замяна на мъдрост? Разбира се, че знаеш, миличък, че ти си му син, нали така? Е, аз винаги съм казвала, че той трябва да удари на кандърма, що се отнася точно до тая сделка — и да си поиска окото обратно! Сещаш ли се какво искам да ти кажа, Тор? И тоя ужасен Тоу Раг! Трябва да внимаваш с него, Тор, ама наистина много да внимаваш. Е, предполагам, че утре сутринта ще разбера как е минало всичко, нали така?
Тор плъзна гръб по стената и се изправи. Стисна топло ръцете на старицата и се усмихна напрегнато, ала нищо не каза. Кимна леко на Кейт, че си тръгват. Тъй като да си тръгне беше най-голямото й желание на света, тя успя да устои на изкушението да каже „О, така ли?!“ и да вдигне голям скандал, задето се държат с нея по този начин. Вместо това кротичко се сбогува със старата жена и пое в тъмната нощ. Тор я последва.
Кейт скръсти ръце.
— Е? Сега накъде? Какви още страхотни светски събития си ми приготвил за тази вечер? — тросна се тя.
Тор се помота, вторачил поглед в земята. Измъкна чука и го претегли одобрително на дланта си. Взря се в мрака и небрежно замахна веднъж-дваж с чука. Залюля се насам-натам — пак небрежно. Пусна чука, който изхвърча в мрака и разцепи една скала, нехайно щръкнала на около двадесетина метра от тях, и пак се върна. Тор го улови нехайно, подхвърли го във въздуха и пак нехайно го улови.
После се обърна и за първи път я погледна в очите.
— Искаш ли да видиш нещо? — попита я той.
Глава 27
Силен порив на вятъра се втурна през огромните арки на празната гара и почти предизвика Дърк да завие от мъка, задето следата, която беше надушил, така изведнъж бе изстинала. Студената лунна светлина се разстилаше по дългите редици стъклени панели, изтегнали се по цялото протежение на покрива на гара „Сейнт Панкрас“.
Тя падаше върху празните релси и ги караше да сияят. Падаше върху разписанието на влаковете, падаше върху табелата, която обясняваше, че днес билетите са на календарни цени, и ги караше и двете да сияят.
Оградени като в рамка от арката, оформяна от далечния край на покрива, се възправяха гигантските силуети на пет огромни резервоара за светилен газ, а поддържащите ги конструкции изглеждаха така, сякаш смътните им очертания бяха преплетени едно в друго по невъзможен начин като обръчите в номера на някой илюзионист. Луната огряваше и тях, ала Дърк не огряваше.
Беше видял как стотина души се изпаряват във въздуха и това в известен смисъл беше абсолютно невъзможно. Последното само по себе си не му създаваше проблем. Невъзможното не го притесняваше излишно. Щом нещо не беше станало по възможен начин, то очевидно беше станало по невъзможен начин. Въпросът беше как.
Обикаляше мястото, където всички бяха изчезнали, оглеждаше внимателно всичко от всяка възможна гледна точка и търсеше нещо, което да му подскаже какво става, някаква аномалия, нещо, което да му позволи да премине в каквото и да беше там онова, в което току-що беше видял стотина души да преминават като едното нищо. Имаше усещането, че някъде съвсем наблизо се вихри някакъв голям купон, на който не е поканен. В отчаянието си той започна да се върти на едно място с разперени ръце, после реши, че това е абсолютно безполезно, и вместо това запали цигара.
Забеляза, че когато извади пакета, от джоба му изхвръкна някакво листче, и щом цигарата му се разгоря, той се наведе да го вдигне.
Не беше нещо кой знае колко вълнуващо — просто сметката, която, беше платил на онази сърдита медицинска сестра в кафенето. „Няма що!“ — помисли си той за всяко нещо, записано в сметката, докато ги преглеждаше едно по едно, и тъкмо понечи да смачка листчето и да го хвърли, когато го осени една мисъл, свързана с оформянето на самия документ.
Отляво бяха подредени нещата, за които трябваше да се плаща, а отдясно — цените.
Когато съставяше собствените си сметки — когато имаше клиент, де, нещо рядко срещано в момента, пък и доколкото имаше клиенти, те като че ли не успяваха да останат живи достатъчно дълго, за да получат сметките му и да се възмутят от тях, — що се отнася до нещата, за които трябваше да се плати, той обикновено се понапрягаше малко. Съставяше есета, кратки пасажи, които ги описваха. Обичаше клиентът му да чувствува, че поне в това отношение той или тя получават нещо, което си струва парите им.
Накратко, сметките му имаха почти същото оформление като онзи свитък листове, покрит с неразгадаеми рунически писмена, дето само преди два-три часа изобщо не можеше да загрее що за чудо е.
