господствуваха над парка, над небето, над града.
Студен, влажен вятър премина през парка, като от време на време бръсваше дърветата като опашката на черен, умислен кон. В този вятър имаше нещо неспокойно и наежено. Всъщност, помисли си Кейт, небето приличаше на керван от неспокойни, сприхави коне — дирите им плющяха на вятъра. Освен, това й се струваше, че всичките тези дири свободно излизат от един и същи център и че този център е много близо до нея.
Упрекна се, че в главата й идват разни абсурдни мисли, но въпреки всичко продължаваше да й се струва, че всички ветрове и облаци са се събрали, кръжат около тях и чакат.
Тор отново извади чука и го протегна пред себе си също така замислено и отнесено, както го беше направил преди малко в апартамента. Намръщи се и като че ли бръсна няколко невидими прашинки от него. Малко приличаше на шимпанзе, което пощи другарчето си, или — да, това беше! Сравнението беше необикновено, но обясняваше защо тя се беше напрегнала толкова, когато бе направил същото предишния път. Приличаше на Джими Конърс15, когато щателно нагажда кордата на ракетата си, преди да бие сервис.
Тор отново вдигна рязко поглед, изнесе ръка назад, завъртя се в пълен кръг веднъж, дваж, три пъти, заора тежко пети в калта и със смайваща сила метна чука в небесата.
Той почти мигновено изчезна сред черната мараня на небето. Дълбоко в облаците проблясваха влажни искри и очертаваха пътя му — огромна парабола в нощта. В най-далечната точка на параболата чукът изпадна от облаците — мъничко далечно петънце, което сега се движеше бавно и набираше и пренасочваше инерцията си за обратния полет. Кейт наблюдаваше, останала без дъх, как петънцето пропълзя зад купола на катедралата „Сейнт Пол“. После й се стори, че е спряло на едно място — беше увиснало тихо, невероятно във въздуха, а след това започна мъничко по мъничко да нараства по размери, докато заидва все по-бързо към тях.
Щом се върна, чукът отхвръкна встрани — вече не описваше проста парабола, а следваше нов път — като че ли се плъзгаше покрай някаква гигантска лента на Мьобиус, която го отнесе от другата страна на кулата на „Телеком“. После изведнъж зави обратно и литна право към тях, прекосявайки нощта с невъзможна тежест и скорост като бутало в светлинен лъч. Кейт се дръпна от пътя му и едва не падна в несвяст, а Тор пристъпи напред, изсумтя и улови чука.
При сблъсъка той се разтресе, земята под краката му също се разтресе, а след това чукът кротна в дланта му. Ръката на Тор трепна лекичко и замря.
На Кейт и се виеше свят. Не знаеше какво точно беше станало току-що, но с пълна сигурност то бе нещо, да му се не види, което майка й не би одобрила да се случва още на първата среща.
— Трябва да вършим всичко това, за да отидем в Асгард, така ли? — попита тя. — Или просто се правиш на интересен?
— Отиваме В Асгард… веднага.
В същия миг той вдигна ръка, сякаш за да откъсне ябълка, но вместо да къса каквото и да било, лекичко завъртя длан. В резултат на което целият свят сякаш се измести на една милиардна част от милиардната част на градуса. Всичко се измести, остана разфокусирано за миг и след това се намести отново. Внезапно светът беше станал по-различен.
Доста по-мрачен, пък и по-студен.
Свиреп, противен вятър повя рязко и затъкна дъха им в гърлата. Земята под краката им вече не беше меката, разкаляна трева на хълма, а зловонна, тинеста киша. Мрак беше надвиснал над целия хоризонт. Тук-таме в далечината гореше по някой самотен огън, а на два-три километра на югоизток сияеше ослепителна светлина.
Там грамадни фантастични кули бодяха мрака; огромни кубета и бойници проблясваха в заревото, изливащо се от хиляда прозорци. Това здание се подиграваше на разума, гавреше се с реалността и се присмиваше като пощуряло на нощта.
— Палатът на баща ми — посочи Тор. — Великият дворец Валхала. Там трябва да отидем.
На езика на Кейт беше да каже, че това място дявол знае откъде й е познато, когато вятърът донесе шляпане на конски, копита в калта. Някъде далече между тях и великия дворец Валхала светнаха и заприюдаха няколко факли.
Тор отново заразглежда с интерес главата на чука си, бръсна я с показалец и я потърка с палец. После бавно вдигна поглед, пак се врътна веднъж, дваж, триж и метна оръжието в небето. Този път обаче не пусна дръжката — продължи да я стиска с дясната си ръка, а с лявата плътно обгърна кръста на Кейт.
Глава 25
Явно цигарите имаха твърдото намерение да се превърнат в основен проблем за Дърк.
През по-голямата част от деня — освен веднага след като се беше събудил и освен малко след като се беше събудил, и освен след като току-що се беше сблъскал с въртящата се глава на Джефри Енсти, което си беше разбираемо, а също и освен когато бе седял в онази кръчма с Кейт — той изобщо нямаше цигари.
Пукната цигара нямаше! Беше ги изритал от живота си, хич не си и спомняше за тях. Нямаше никаква нужда от тях. Можеше да мине и без тях. Те постоянно му додяваха и превръщаха живота му в същински ад, но беше решил, че може да се справи с тях.
Ала тъкмо сега, когато изведнъж бе решил — хладно, рационално бе взел едно твърдо и праволинейно решение, а не просто да се беше огънал и да се бе поддал слабоволно на страстта — в крайна сметка да запали цигара, можеше ли да намери? Не!
Кръчмите по това време на нощта бяха вече затворени. Дюкянчето на ъгъла, което работеше до късно вечер, очевидно имаше по-различно понятие за „късно вечер“ от Дърк и макар и Дърк да беше сигурен, че би могъл да убеди собственика в правотата на своята позиция чрез елементарно лингвистично-силогистично перчене, горкия човечец просто го нямаше и не можеше да бъде подложен на нищо подобно.
Километър и половина по-надолу по пътя имаше работеща без прекъсване бензиностанция, но излезе, че току-що я е сполетял въоръжен грабеж. Витрината беше очукана и напукана около една малка дупчица и навсякъде гъмжеше от полицаи. Продавачът очевидно не беше пострадал тежко, но все още губеше кръв от една рана в ръката, тресеше го истерия, мъчеха се да го изкарат от шока и никой не щеше да продаде на Дърк едни цигари. Просто нямаха настроение за такива работи.
— Едно време хората са си купували цигари и по време на бомбардировка! — запротестира Дърк. — Хората са се гордеели с това! Падат бомби, целият град е в пожарища, а те сервират! Някой нещастен човечец, току-що загубил две дъщери и крак, само щеше да ви попита: „С филтър или без?“, ако му поискате цигари!
— Не се и съмнявам, че щяхте да му поискате — измънка пребледнелият полицай.
— Такъв е бил духът на времето — поясни Дърк.
— Разкарай се! — изкомандува полицаят.
Такъв пък е духът на днешното време, помисли си Дърк. Дръпна се намусено и реши да пообиколи малко улиците с ръце в джобовете.
„Камдън пасидж“. Старинни часовници. Старинни дрехи. Никакви цигари.
„Ъпър стрийт“. Старинни сгради, които ги събарят. Никакви признаци да построят на местата им павилиони за цигари.
„Чапъл маркет“, пуст през нощта. Мокри боклуци плющят като луди. Картонени кутии, картони от яйца, хартиени пликове и цигарени кутии — празни.
„Пентънвил роуд“. Мрачни бетонни монолити надничат към новоразчистените петна по „Ъпър стрийт“, където се надяват да нацвъкат ужасното си потомство.
Гара „Кингс крос“. Тук трябва да им се намират цигари, за Бога. Дърк се втурна към нея.
Старата фасада на сградата се издигаше нагоре — внушителна стена от жълти тухли с часовникова кула и две огромни арки, зад които имаше два перона. Отпред се беше проснала голямата, модерна едноетажна чакалня, която вече изглеждаше много по-разнебитена от главната сграда, по-стара от чакалнята със стотина години. Чакалнята я закриваше и общо взето само й се пречкаше. Дърк си представи как, когато са били представени плановете за модерната чакалня, архитектите са обяснили, че тя влиза във вълнуващ и предизвикателен диалог с по-старата сграда.
