С голяма предпазливост той запристъпва на пръсти по стъпалата към входа, приклекна и с надеждата, че проклетото нещо няма да изскърца, внимателно повдигна капака на пощенската кутия и надникна вътре.
Още в същия този миг един крив нокът се заби в дланта му, а към окото му се стрелна внушителен грачещ клюн и се размина с него на косъм, като пътьом обаче успя да се разпише с дълбока драскотина върху многострадалния му нос.
Дърк зави от болка и залитна назад, ала не стигна далече, защото нокътят все още беше забит в дланта му. Той се хвърли отчаяно и фрасна нокътя. Не че не го заболя, но пък нокътят се заби още по-дълбоко в дланта му, а от отвъдната страна на вратата се надигна характерната голяма суматоха и всяко, дори и най- мъничкото движение, което тя включваше, тежко отекваше в неговата длан.
Той сграбчи огромния нокът със свободната си ръка и се опита да го изтръгне. Беше изключително як нокът и го тресеше гневът на един безнадеждно окошарен орел. Най-накрая, треперейки от болка, Дърк успя да се освободи, дръпна наранената си ръка, гушна я с другата и взе да я милва.
Орелът рязко си прибра нокътя и Дърк го чу как пърха из коридора, надавайки ужасни врясъци и крясъци, а огромните му криле се блъскаха в стените и ги дращеха.
Дърк се позабавлява с идеята, дали да не подпали къщата, но след като туптенето в дланта му поутихна, той се успокои и се опита, доколкото може, да разсъди за нещата от гледната точка на орела.
Не успя.
Нямаше ни най-малка представа, как изобщо гледат орлите на света, да не говорим конкретно за този орел, който като че ли беше представител на вида, страдащ от сериозно умствено разстройство.
След като подундурка ръката си още минутка-две, любопитството, подкрепено от силното подозрение, че орелът определено се е оттеглил в дъното на коридора и си е останал там, го надви и той отново се приведе към пощенската кутия. Този път използува молива, за да вдигне капака и да огледа коридора от безопасна позиция цяла педя по-назад.
Орелът се виждаше съвсем ясно — беше кацнал на перилата, вперил в него поглед, изпълнен с негодувание и укор — според Дърк това си беше малко прекалено от страна на същество, което само преди мъничко е било усърдно заето с опити да му изтърбуши ръката.
Сетне, когато орелът се увери, че е успял да привлече вниманието на Дърк, полека се надигна и бавно разпери криле като ги размахваше леко, за да запази равновесие. Тъкмо този жест предния път беше накарал Дърк да изскочи благоразумно от стаята. Сега обаче той беше в безопасност зад няколкото сантиметра яко, дебело дърво и успя твърдо да си отстои, или по-скоро да си отклекне позициите. Освен това орелът изпружи врат, стрелна език във въздуха и гракна жаловито. Това изненада Дърк.
После той забеляза и друго доста изненадващо нещо в орела — по крилете му имаше някакви знаци, които изглеждаха крайно неуместно върху крилете на един орел: огромни концентрични кръгове.
Разликите в цвета на перата, които очертаваха кръговете бяха незначителни и единствено тяхната абсолютна геометрична правилност ги караше да изпъкват толкова много. Дърк имаше съвсем отчетливото усещане, че орелът му показва точно тези кръгове и че през цялото това време се е опитвал да привлече вниманието му именно към тях. Всеки път, когато птицата се беше спускала към него, осъзна той, след като си припомни, атаката започваше със странен ритуал, който включваше разперване на крилете докрай. Ала всеки път Дърк биваше твърде загрижен как по-скоро да се врътне и да хукне да бяга, че да успее да обърне достойно внимание на гледката.
— Да ти се намират пари за едно чайче, пич?
— Ъ-ъ… благодаря, добре съм — отговори Дърк.
Вниманието му беше изцяло окупирано от орела и той не се обърна веднага назад.
— Не бе, искам да кажа, мойш ли ми отпусна някакви кинти да пия едно чайче?
— К’во?! — Този път Дърк се обърна. Раздразнено.
— Или поне някой фас бе, пич. Един фас не мойш ли отпусна?
— Не, тъкмо бях тръгнал да си купувам и аз — обясни Дърк.
Мъжът на тротоара зад него беше скитник на неопределена възраст. Стърчеше там, клатушкаше се леко, а в погледа му се прокрадваше неистово и неизтощимо неодобрение.
След като Дърк не му откликна непосредствено, човекът склони очи към земята на около метър пред себе си и се заклатушка напред-назад. Беше разперил леко ръце и просто си се клатушкаше. После изведнъж се нацупи срещу земята. След това се нацупи срещу друга част от земята. После, като едва се задържа на крака, докато извършваше генерално престрояване на главата си, се нацупи и срещу цялата улица.
— Да не сте загубили нещо? — попита Дърк.
Главата на мъжа се килна обратно към него.
— Да съм
Като че ли това беше най-невероятният въпрос, който някога бе чувал. Отново отклони поглед и сякаш се опита да намести въпроса някъде в общия ред на нещата. Това му коства още доста клатушкане и цупене. Най-накрая като че ли стигна до нещо, което все можеше и да послужи за някакъв отговор.
— Небето? — Той предизвика Дърк да приеме този отговор за задоволителен.
Вдигна очи към небето — внимателно, за да не загуби равновесие. Май онова, което видя на бледата оранжева светлина на уличните лампи, не му хареса особено и той бавно сведе поглед обратно. Най-накрая го закова точно пред краката си.
— Земята? — попита той и вдигна очи, за да срещне слисания поглед на Дърк. — Едно време обичах… жабите — сподели той и продължи да зяпа Дърк, като че ли само това имаше да каже, а оттук нататък Дърк трябваше сам да се оправя.
Дърк съвсем се беше ошашавил. Копнееше за времето, когато животът беше лесен, животът бе безгрижен, за страхотното време, когато си имаше работа просто с някакъв си кръвожаден орел, превърнал се сега в такова едно разбрано и мило другарче. С едно въздушно нападение можеше да се справи, но не и с това безименно, връхлитащо на талази чувство за вина, което виеше по него сякаш отникъде.
— Какво искаш от мене? — изхъхри той.
— Само един фас бе, пич — отговори скитникът, — или някоя кинта колкото за чайче.
Дърк пусна в дланта на човека монета от една лира и хукна надолу по улицата в паника. Измина двадесетина метра и силуетът на стария му хладилник надвисна застрашително над него от един хаспел.
Глава 24
Щом Кейт слезе по стълбището, забеляза, че температурите са паднали значително. Облаците бяха надвиснали тежко над земята и й се чумереха. Тор бързо закрачи към парка, а Кейт подтичваше подире му.
Докато той крачеше по пътя — много необичайна фигура за улиците на „Примроуз хил“, — от погледа на Кейт не убягна, че беше прав за онова, което й каза. Докато вървяха, минаваха покрай най-различни хора и тя съвсем ясно виждаше как очите им го отбягват дори и когато едрото му тяло се натрапваше пред погледа. Не че беше невидим — къде ти. Просто не се вписваше в обстановката.
През нощта паркът беше затворен, но Тор бързо прескочи оградата с шиповете, а после прехвърли и нея — толкова леко, като че ли беше букетче цветя.
Тревата беше влажна и скашкана, ала продължаваше да е магия за градските крака. Кейт направи онова, което винаги правеше, щом влезеше в парка — клекна и за известно време допря длани до земята. Никога не беше успявала да проумее точно защо го прави — често си връзваше обувката или вдигаше някакво боклуче като претекст, но всичко, което всъщност искаше, беше да усети тревата и мократа пръст под дланите си.
Оттук паркът приличаше на черно рамо, което се издига пред тях, и закриваше себе си. Изкачиха се по хълма, застанаха на върха му и се загледаха в останалата част от парка чак докъдето тя се размиваше в мъглявата светлина на Лондон на юг. Грозни кули и блокове стърчаха нахакано на хоризонта и
