Имаше нещо, мисълта за което постоянно бе отлагал, докато си пробиваше път през навалицата, но сега беше дошъл моментът да му се зачуди.
Какво търсят тук семейство Дрейкот, зачуди се той.
Каква работа биха могли да си имат тук Дрейкот? И бяха ли Дрейкот в момента тук, някъде из мелето?
Присви очи и се взря в бурното гъмжило, опитвайки се да мерне някъде из тълпата чифт скъпи очила с червени рамки или приглушен италиански костюм, които да си общуват с дрънчащите брони и потните кожи. Беше му ясно, че опитът ще е съвсем безполезен, но според него беше редно да го направи.
Не, реши той най-накрая, никъде не ги виждаше. Явно не си падаха точно по този тип купони. По- нататъшните му размишления по тази линия бяха прекъснати от един тежък топор с къса дръжка, който разсече въздуха, с гръм и трясък се заби в стената на около осем сантиметра от лявото му ухо и затапи всичките му мисли.
Когато най-сетне се съвзе и си издиша въздуха, той си помисли, че вероятно не бяха го замерили със секирата с коварни намерения, а просто е било демонстрация на войнствен дух. Въпреки това не беше в много купонджийско настроение и реши да се изнесе. Запромъква се покрай стената в посоката, която, ако се намираше на гара „Сейнт Панкрас“, а не във Валхала, би го отвела до билетната каса. Той не знаеше какво ще открие там, но си мислеше, че все ще е нещо по-друго от тукашната хубавина.
Най-големият купон като че ли се беше концентрирал по-силно към средата на залата, докато масите, покрай които сега се изнизваше Дърк, сякаш бяха населени със същества, наглед достигнали май онзи сезон в безсмъртния си живот, когато човек предпочита да си припомня времената, отдадени на борба с печени прасета, и компетентно да коментира със себеподобните си най-фините похвати в техниката на борбата с печени прасета, отколкото да се бори с някое печено прасе.
Дочу една забележка, отправена към нечий събеседник — „че е много съществено в решителния момент да приложиш хватката с трите пръста на лявата ръка върху стернума на противника, за да не се строполиш на земята в пълен ступор“, на което събеседникът отговори с едно благо „О, а“.
Дърк се спря, погледна назад и се върна.
Прегърбен в замислена поза над желязната чиния, облечен в сплъстени кожи — целите в катарами и лекета, — които, ако не друго, бяха доста по-лекьосани и смрадливи от ансамбъла, който носеше при предишната им среща, там седеше неговият познайник от чакалнята на „Кингс крос“.
Докато Дърк стоеше и се чудеше, изневиделица към стареца се стрелна орел, приземи се с трясък и плясък право пред него, прибра криле и взе да му досажда, крънкайки храна. Старецът небрежно откъсна една мръвка от кокала и я подаде на огромната птица, която бързо, ала точно я захапа с човка и я изтръгна от пръстите му.
Дърк си помисли, че явно това беше ключът към дружелюбния подход спрямо орлите. Той се приведе над масата, подбра една мръвчица и на свой ред я предложи на птицата. Птицата се хвърли към него и го закълва по врата. Това го принуди да се опита да разкара звяра, размахвайки шапката си, но запознанството беше осъществено.
— О, а — обади се старецът, подвикна „къш!“ на орела и се попремести към Дърк. Макар че това не беше твърде любезна покана, все пак си беше покана. Дърк прескочи пейката и седна.
— Благодаря — изпухтя той.
— О, а.
— Ако си спомняте, познаваме се от…
Точно в този миг из цяла Валхала отекна едно гръмовно „туппп!“. Беше от тъпан, но този тъпан явно беше извънредно мащабен, тъй като успяваше да отекне над цялата патърдия, царяща в залата. Отекна три пъти — бавно и гръмотевично, сякаш туптеше сърцето на самия дворец.
Дърк се озърна, за да види откъде идва звукът. И тогава за първи път забеляза, че над южния край на залата — именно там, накъдето се беше запътил — се е прострял огромен балкон или мост. Горе бяха застанали някакви фигури, които смътно личаха зад парата и орлите, но Дърк имаше чувството, че онези там горе, които и да бяха, властвуват над тия тук долу.
„Один — помисли си Дърк. — Один, бащата на всичко — той трябва да е.“
Пирът затихна бързо, макар и няколко секунди след като заглъхна последният тътен.
Възцари се очаквателна тишина и от балкона из цялата зала прокънтя гръмовен глас. И ето какво изрече:
— Часът на предизвикателството почти изтече! Предизвикателството беше отправено от великия бог Тор. За трети път питам: Къде е Тор?
Из залата се понесе мърморене, което предполагаше, че никой не знае къде се е дянал Тор и защо го няма.
Гласът прогърмя:
— Това е изключителна обида за достойнството на бащата на всичко. Ако Тор не се яви, преди да изтече часът, ще си понесе заслуженото наказание.
Тъпанът отново отекна три пъти и залата още повече се втрещи. Къде ли се беше запилял Тор?
— Сигурно е с някое момиче — надвика някой останалите.
Последваха гръмки изблици на смях и патърдията отново се развихри с пълна сила.
— Да — тихо рече Дърк. — Най-вероятно да.
— О, а.
Дърк си мислеше, че говори на себе си, и много се изненада, че е успял да провокира отклик от страна на стареца, макар и самият отклик да не го изненада особено.
— Тор ли е свикал боговете днес? — попита го Дърк.
— О, а.
— Много невъзпитано от негова страна да не се появи.
— О, а.
— Сигурно на всички им е криво.
— А, не. Докато не са се свършили прасетата, едва ли.
— Прасетата ли?!
— О, а.
Дърк не знаеше как да продължи.
— О, а — подхвърли той.
— Всъщност само на Тор наистина му пука, нали разбираш — рече старецът. — Все отправя предизвикателства, а после не може да ги защити. Не го бива да спори. Ядосва се, омотава се, прави някоя простотия, след това не може да се оправи и си отнася наказанието. А пък иначе всички идват само заради прасетата.
— О, а. — Дърк усвояваше една съвсем нова за него техника за водене на разговор и беше направо смаян от това, колко успешна се оказваше тя. Погледна стареца с новооткрито уважение.
— Знаеш ли колко са камъните в Уелс? — изведнъж го попита човекът.
— О, а. — Дърк наостри уши. Този виц не го знаеше.
— Нито пък аз. На никого не казва. Вика ти: „Брой си ги сам!“, нацупва се и те зарязва.
— О, а. — Според Дърк вицът беше тъпичък.
— А пък този път хич не се и появи. Не бих го обвинил. Но ми е жал, защото според мене сигурно е прав.
— О, а.
Мъжът потъна в мълчание.
Дърк изчака.
— О, а — с надежда го подкани той.
Нищо.
— Та такова… ъ-ъ… — предпазливо му подсказа Дърк. — Значи според тебе сигурно е прав, а?
— О, а.
— Та, ’начи, дъртият Тор може и да е прав, а? Така ли?
— О, а.
— А за какво точно — търпението на Дърк най-накрая се беше изчерпало — може и да е прав?
