процъфтява. Рекламодателите плащат на списанието да слага техни линкове на популярни страници от списанието и — е, всички виждате, че се получава. Подходът е удивително ефективен, както са ми казвали хора със сериозно вдигнати вежди. Онова, което изпада от проблема, е представата, че рекламата трябва да бъде дразнеща и натрапчива.
Това е един модел на работа на онлайн списание, което, разбира се, е съвършено безплатно за читателите. Има и друг, който вероятно ще бъде осъществен веднага щом стане възможно виртуалното разплащане по Интернет и при него читателите ще заплащат минимални суми, за възможността да четат популярни Уеб-страници. Във всеки случай сумата ще е много по-малка от онази, която харчите за обикновените вестници и списания, защото няма да плащате за всички преработени на хартия дървета, за горивото на разпространителите и за заплатите на хората от маркетинга, чиято единствена работа е да ви убеждават колко са велики. Парите на читателя ще отиват право при автора със съответния процент за сайта и дърветата ще си останат в горите, петролът ще си остане в земята, а хората от маркетинга да останат вън от клуб „Гручо“ и да отстъпят мястото на бара на по-свестни от тях.
А защо всички пари да не отиват при автора, ви чувам да питате (а и аз бих задал същия въпрос)? Ами, може и да отиват, ако той няма нищо против да пише и да хвърля думите си в дигиталния океан в очакване някой да ги намери. Но подобно на истинските океани, в дигиталния също има течения, приливи и отливи и ролята на издателя скоро ще бъде са намира добър материал, който да насочва към тези течения, докато читателят ще се носи по вълните и ще търси онова, което го интересува, което и прави в момента. Разликата ще бъде в скоростта на реагиране на пазара или скоростта, с която се променят тези течения, и в начина на разпределение на властта и контрола към онези, които вършат нещо наистина полезно, вместо само да обядват по скъпи ресторанти.
Най-важното нещо, което ще отпадне от модела, е огромното количество мъртва дървесина.
„Уайърд“, великобританско издание, брой 1, 1995
Пътуване във времето
Пътуване във времето? Аз вярвам, че има хора, които най-редовно пътуват от бъдещето към миналото и се намесват ежедневно в работите ни. Доказателствата са навсякъде. Говоря за това, че всеки път когато поискаме обезщетение по някаква застраховка, откриваме, че по някакъв мистериозен начин точно събитието, поради което искаме обезщетение, вече е изключено от полицата.
Фурнаджийска лопата
Често ме питат дали не съм малко като фурнаджийска лопата. Преди двайсет години (помощ!) в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ натрупах реноме като се шегувах с науката и технологиите: депресирани роботи, неуслужливи асансьори, врати с разточителен потребителски интерфейс (не можеше ли да се отварят просто с бутане?), и така нататък. Сега май съм един от най-големите адвокати на технологиите, както се вижда в последните серии на „Пътеводител на стопаджията във времето“ по Радио 4. (Заглавието не ми харесва особено, но събитията понякога се движат на собствен ход.)
Две неща:
Първо, чудя се дали напоследък хумористичните предавания не са малко в повече. Когато бях малък, се криех под одеялото, за да слушам едно радио, което бях купил на битака, и слушах в захлас „Онова, което не виждаме“, „Хенкок“, „Флотски майтапи“ и дори „Малкия Клитеро“, всичко, което ме караше да се смея. Беше като проливен дъжд и дъга в пустинята. След това дойде „Извинявам се, но ще го прочета отново“, а след още няколко години изгряха в пълната си слава и Монти Пайтън. Онова, което ме порази като гръм в Монти Пайтън, и изобщо не ме интересува дали мнението ми ще попадне в колонката на снобите, беше, че хуморът представляваше среда, в която извънредно интелигентните хора изразяваха неща, които не можеха да бъдат изразени по друг начин. Там в моето начално училище в дълбокия Есекс хуморът беше като фар. Интересно е, че Питоните изгряха тъкмо когато залязваха едни други катализатори на младежкото ми въображение — „Битълс“. В някакъв смисъл щафетата беше предадена. Мисля, че Джордж Харисън веднъж беше казал нещо подобно.
Сега обаче всички са хумористи, дори девойките от прогнозата за времето и говорителите по новините. Смеем се на всичко. Но интелигентността вече липсва, липсват изненадващият шок, учудването, прозрението, смеем се безмилостно и безсмислено. В пустинята вече не вали дъжд, само кал и суграшица навсякъде, спорадично осветявани от фотоапаратите на папараците.
Творческото въодушевление е отишло някъде другаде — в науката и технологията: нов поглед за нещата, нови разбирания за вселената, нови прозрения за живата материя, за човешката мисъл, за възприятията, за комуникациите. И това е вторият ми мотив.
Преди трийсет години слагахме начало на нови рок банди, а сега слагаме начало на начала и експериментираме с нови начини на комуникация помежду си и играем с информацията, която си обменяме. И когато една идея се провали, след нея веднага идва друга, по-добра и друга и друга така скоростно, както през шейсетте излизаха албумите на рок бандите.
Винаги има един определен момент, когато любовта изчезва, без значение към човек или към идея, или към кауза, дори да е нещо, за което сте се сетили години след самото събитие: дреболия, неуместна дума, фалшива нота, които означават, че нещата никога вече няма да са същите. При мен този момент настъпи, когато чух един сценичен хуморист, който направи следното наблюдение: „Ха, учените! Ами че те са пълни тъпанари! Нали ги знаете онези черни кутии, дето ги слагат в самолетите? Нали знаете, че са неунищожими? И че не се чупят? Защо тогава не правят самолетите от същия материал?“
Публиката изригна в кикот какви тъпанари били учените и как не виждали по-далеч от носа си. Не знам дали не изпадам в прекален педантизъм, но черните кутии на самолетите се правят от титан и ако самолетите се правеха от титан, а не от алуминий, щяха да бъдат толкова тежки, че нямаше да могат да се отлепят от земята. Задълбах се в смешката и се раздразних съвсем не на шега. Да предположим, че я беше казал Ерик Морекамбе11. Тогава щеше ли да е смешна? Едва ли, защото тогава публиката щеше да види, че Ерик е тъп — с други думи, общата култура на неговата публика обхващаше понятия като относителните тегла на титана и алуминия. Тази шега нямаше да постигне успех (ако смятате, че това е маниакално поведение, пробвайте да живеете с него), ако не разчиташе на съучастието между разказвача и публиката, които се присмиваха на хора, които знаят повече от тях. Тогава гърбът ми настръхна, а и в момента също. Почувствах се предаден от комедията по същия начин, по който гангста рапът ме накара да се почувствам предаден от рок музиката. Освен това се зачудих колко от моите собствени шеги са били, ами, просто невежи.
Обръщането ми към науката настъпи един ден през 1985-а, докато бродех из горите на остров Мадагаскар. Спътникът ми беше зоологът Марк Карвардайн (с когото впоследствие написахме заедно „Да видиш за последно“) и аз го попитах: „И какво им е толкова специалното на тропическите гори, че се говори толкова за тях?“
И той ми каза. Отне му около две минути. Обясни ми разликата между горите в умерения пояс и тропическите гори и защо във вторите гъмжи от всякакви форми на живот, но са същевременно толкова уязвими. Аз замълчах и осъзнах, че това малко количество ново познание току-що беше променило мирогледа ми. Бях получил нишка, която можех да следвам в обърканата плетеница на този изумително сложен свят. Следващите няколко години поглъщах ненаситно всички материали за еволюцията, които намерих, и осъзнах, че онова, което съм научил в училище изобщо не ме е подготвило за величествената наука, в която навлизах. Основното нещо в еволюцията е, че ако не беше променила коренно мозъците ни, ние нямаше да я разбираме.
След това за своя изненада открих, че еволюцията има много общо с друга област, към която интересът ми неотменно нарастваше — компютрите. В ентусиазма ми нямаше нищо възвишено и научно — страстта ми към всевъзможните машинарии е просто безсрамна. Общото е в противоречащия на интуицията факт, че сложните следствия възникват при многократни повторения на прости причини. При компютъра същото нещо се забелязва невероятно лесно. Каквито и сложни неща да върши компютърът — моделиране на
