никакъв случай не искам да омаловажавам постиженията на Нютон, защото той беше първият, който забеляза, че има принципи, които се различават от всичко, което всъщност сме си мислили, че виждаме около себе си. Неговият първи закон за движението, който гласи, че едно тяло остана в движение или в покой, докато не му въздейства външна сила, е нещо, което никой от нас, живеещите в гравитационния кладенец и в газовата обвивка, не е забелязал, защото всичко, което задвижим, рано или късно спира. Едва след много, много внимателно наблюдение и измерване и вникване в принципите под повърхността на видимия свят, той е стигнал до законите, които всички познаваме, но въпреки това тази представа за вселената все пак е изопачена от гледна точка на съвременната наука. Пак ще повторя, че не искам да омаловажавам постиженията му, защото, както всички знаем, те са абсолютно монументални, но те все пак не се вместват в представите ни.
Освен обектите като елементарни частици, сили, маси, столове, скали и така нататък, има и други, които са почти невидими за науката; почти невидими, защото науката не може да ни каже почти нищо за тях. Говоря за кучетата, котките, кравите и за нас самите. Ние, живите същества сме толкова далеч от областта на компетентност на науката, че дори не мислим за себе си като за обекти, които науката се предполага да познава.
Представям си как Нютон е седял и е извеждал законите за движението и е размишлявал над механизма над вселената и край него се е разхождала котка. Причината да нямаме никаква представа за функционирането на котката е, че от Нютон насам ние процедираме на много простия принцип, че в общи линии, за да разберем как функционира нещо, трябва да го разфасоваме на съставните му части. А ако се опитаме да разберем как функционира една котка като я разфасоваме на съставните й части, първото, което ще получим е една нефункционираща котка. Животът е едно ниво на сложност, което лежи почти извън обсега на зрението ни; той е толкова далеч от всичко, което смятаме, че разбираме, че мислим за него като за различен клас обекти, различен клас материя; „животът“, нещо мистериозно, е даден от Бог — и това е било единственото обяснение, с което сме разполагали. Бомбата избухва през 1859, когато Дарвин публикува „Произходът на видовете“. Минава дълго време преди наистина да го проумеем, защото твърденията му са не просто невероятни и унизителни за човешкия род, те са поредния шок за системата ни от убеждения, защото се оказва, че ние не само не сме центърът на вселената и не само сме направени от нищо, а сме родени от някаква слуз и сме станали такива каквито сме, след като сме минали през маймуните. Не звучи добре. Освен това нямахме възможност да проверим това твърдение на практика. В известен смисъл Дарвин беше като Нютон, защото беше първият, който извлече от очевидния ни свят едни принципи, които изобщо не бяха очевидни. На нас ни беше доста трудно да проумеем същността на явленията и не разполагахме с никакви ясни и очевидни примери от ежедневието за еволюцията. Проблемът стои и до ден днешен и когато някой, който не вярва в еволюцията, поиска пример, вие не можете да му го представите нагледно.
И така стигнахме до третата епоха на пясъка. В третата епоха на пясъка открихме, че от пясък може да се прави още нещо — силикон. Направихме силиконовия чип — и изведнъж пред нас се откри една вселена не от фундаментални частици и фундаментални сили, а липсващите парчета от картината на техния механизъм; силиконовият чип ни разкри процеса. Силиконовият чип ни позволи да пресмятаме изключително бързо и да моделираме — както се оказва — много, много прости процеси, които по смисъла на своята елементарност са аналог на живота; повторението, цикличността, разклоняването, обратната връзка, които лежат в сърцето на всичко, което прави компютърът и в сърцето на всичко, което се случва при еволюцията — и така изходното ниво на едно поколение става входно ниво на следващото. Сдобихме се с функциониращ модел — не от раз, разбира се, защото първите компютри бяха ужасно бавни и тромави — но постепенно изградихме функциониращ модел на онова, до което стигахме само чрез предположение и дедукция — и човек трябваше да е много умен и много проницателен, за да стигне до същността, която беше всякаква друга, но не и очевидна и всъщност противоречеше на интуицията — особено при такъв горд вид като нашия
Компютърът сложи началото на третата епоха в перспективата, защото ни позволи да надникнем в механизма на живота. Това е изключително важно, защото е ясно без доказателства, че животът и всички сложни форми на материята не се развиват низходящо, а възходящо и че е налице цяла граматика, позната вече на всеки, който се занимава с компютърно програмиране, която означава, че еволюцията не е изолирано явление, защото всеки запознат с механизма на компютърните програми, знае, че съвсем, съвсем прости повтарящи се кодове с елементарно линейно подреждане пораждат в компютъра невероятно сложни явления — а под невероятно сложни явления имам предвид както текстообработващите програми, така и „Тиера“ или „Кричърс“.
Помня как преди много, много години захванах да чета ръководство по програмиране. С компютрите се сблъсках за пръв път през 1983-а и исках да разбера малко повече за тях, поради което реших да се науча да програмирам. Купих си ръководство по „С“ и прочетох първите две или три глави, които ми отнеха близо седмица. В края на тази втора или трета глава се казваше „Поздравления, току-що написахте буквата «а» на екрана!“ Помислих си: „Я, сигурно съм объркал нещо, за толкова много работа. Ами сега какво ще стане, като поискам да напиша «б»?“ Процесът на програмирането, скоростта и начинът, по който изключителната простота поражда невероятно сложни резултати, поне в онзи момент не беше част от мозъчната ми граматика. Вече е — и все повече се превръща в мозъчната граматика на всички ни, защото сме свикнали с механизма на компютрите.
И изведнъж еволюцията престана да бъде най-големият проблем. Получи се нещо като следния сценарий: Един вторник някакъв човек бива забелязан да извършва криминално деяние на една улица в Лондон. Двама детективи разследват случая и се опитват да разберат какво е станало. Единият е от двайсети век, а другият, според чудните закони на научната фантастика, е от деветнайсети век. Проблемът е следният: Личността, забелязана ясно и идентифицирана на улицата в Лондон, същия следобед е била видяна от друг, не по-малко надежден свидетел, на улицата в Санта Фе. Възможно ли е? Детективът от деветнайсети век ще си го обясни единствено с някакво магическо изобретение. Детективът от двайсетия век сигурно няма да каже: „Взел е този и този полет на Британските авиолинии, а след това този и този полет на Юнайтед“ — възможно е да не разбере точно кой полет или кой маршрут, но това няма да е проблем. Той не го притеснява; детективът проста казва: „Стигнал е дотам със самолет. Не знам точно с кой самолет и уточнението може да отнеме време и усилия, но загадка няма.“ Ние сме свикнали с представата за реактивните самолети. Не знаем дали престъпникът е взел полет ВА 178 или UA 270, но знаем приблизително как е станало. Подозирам, че след като свикнем с компютрите и начина, по който моделират процеса на пораждане на невероятно сложни резултати от невероятно прости елементи, идеята, че животът е пораждащо се явление, ще ни се струва все по-приемлива и по-приемлива. Може да не знаем с абсолютна точност какви са били първите стъпки на живота на тази планета, но това вече не е загадка.
И така, до какво стигнахме — и макара че първата шокова вълна от това пристигане беше през 1859-а, всъщност пристигането на компютъра ни демонстрира по безспорен начин — „Има ли наистина вселена, която да не е проектирана отгоре надолу, а отдолу нагоре? Може ли сложността да възникне от долните нива на елементарността?“ Винаги ми се е струвало много странно, че представата за Бог като създател се е считала за достатъчно обяснение за сложността, която виждаме край себе си, защото тя просто не обяснява откъде е дошла тази сложност. Ако си представим един творец, това предполага творение и тогава всичко, което той пряко или косвено твори е на по-ниско ниво от самия творец и тогава ние трябва да се запитаме: „Кое е нивото над твореца?“ Има един любопитен модел на вселената, в който на дъното има костенурки, ние пък си имаме бог на върха. Решението не е най-доброто — за разлика от другото, което тръгва от дъното и почива на невероятно мощната тавтология, че „всичко, което се случва, се случва“ и която ни дава един много прост и могъщ отговор, който не се нуждае от никакви други обяснения.
Ето и най-интересното. Казах, че искам да попитам „Има ли изкуствен Бог?“ и натам искам да насоча въпроса защо идеята за Бог е толкова убедителна. Вече обясних откъде според мен произлиза тази илюзия; тя произлиза от невярната ни перспектива, защото не вземаме предвид факта, че сме развити същества, същества, които са се развили на определен терен, в определена околна среда, с определен набор от умения и възгледи за света, които много успешно са ни позволили да оцелеем и да процъфтим. Има обаче една друга, много по-силна идея, която искам да ви предложа, а тя е, че мястото на върха на пирамидата всъщност може да не е вакантно, само защото ние твърдим, че потокът не тече в тази посока.
Нека да обясня. В света, където живеем, ние създадохме всякакви неща; променихме света си по
