Откъде произлиза идеята за Бог? Е, аз мисля, че гледната ни точка по ужасно много теми е доста изкривена, но нека все пак се опитаме да видим откъде произлиза тази гледна точка. Представете си ранния човек. Както всичко останало ранният човек е еволюирало същество, което се намира в свят, който малко по малко започва да подчинява на волята си; започва да изработва оръдия на труда и с тяхна помощ променя околната среда. За да дадем пример за действията на човека сравнени с тези на другите животни, нека разгледаме възникването на нови видове, настъпващо, както знаем, когато малка група животни бъде отделена от стадото поради геоложки катаклизми, пренаселване на популацията, недостиг на храна или каквото и да е друго, и когато тази група се озове в нова и различна среда. Съвсем елементарен пример; да разгледаме група животни, които изведнъж попадат на място, където климатът е доста по-студен. Знаем, че само след няколко поколения гените отговарящи за образуването на дебела козина ще окажат въздействието си и не след дълго животните ще се сдобият с по-топла козина. Човекът, който изработва инструменти, няма нужда от това: той може да живее в изключително широк диапазон на условията, от тундрата до пустинята Гоби — та дори и в Ню Йорк — и причината е, че когато попадне в нова среда, не се налага да чака няколко поколения; когато се озове в студен климат и види животно, чиито гени са стимулирали образуването на топла козина, той си казва: „Сега ще му я взема“. Инструментите са му дали възможността да мисли с цел, да изработва неща и да приспособява света към себе си. Представете си сега един първобитен човек, който оглежда резултатите в края на един успешен ден, прекаран в изработване на инструменти. Той хвърля един поглед край себе си и вижда свят, който страшно му допада; зад него са планините с пещерите в тях — планините са страхотни, защото можеш да се покатериш и да се скриеш в пещерите от дъжда или от мечките; пред него е гората — в нея има орехи, горски плодове и вкусна храна; наблизо тече поточе пълно с вода — водата е вкусна за пиене, в нея може да се кара лодка и какво ли още не; ето го и братовчеда Ъг, който е убил мамут — мамутите са страхотни, защото можеш да ги ядеш, да носиш кожата им и да правиш от костите им оръжия, с които да хващаш други мамути. Светът наистина е страхотен, просто фантастичен. Но нашият първобитен човек разполага с време за мислене и си мисли: „Леле че интересен свят“, след което си задава един много коварен въпрос, въпрос напълно безсмислен и изначално погрешен, но единственият, който му хрумва, поради същността на личността му, същността на личността, в която е еволюирал и същността на личността, в която се е развил, благодарение на начина си на мислене. Майсторът на неща поглежда своя свят и казва: „Кой тогава е измайсторил всичко това?“ Кой го е измайсторил? — нали забелязвате защо въпросът е коварен? Първобитният човек си мисли: „Абе аз не познавам никой друг освен мен дето прави неща и този който е направил света трябва да е много по-голям от мен, много по-силен и задължително невидим, а понеже аз съм силен и майсторя разни неща, той сигурно е мъж.“ И така се ражда идеята за Бог. И понеже, когато изработваме неща, ние го правим с някаква цел, първобитният човек си задава въпроса: „Щом той го е направил, за какво го е направил?“ Сега щраква истинският капан, защото първобитният човек си мисли: „Този свят ми пасва страхотно. Имам си всичко, което ме подкрепя, изхранва и се грижи за мен; да, много ми пасва“, като стига до неизбежното заключение, че който и да го е направил, го е направил за него.
То е съвсем същото, като да си представим една локва, която сутринта се събужда и си мисли: „Интересен свят е моят — намирам се в интересна дупка — много ми е удобна, нали? Всъщност, пасва ми страхотно, сигурно някой я е изкопал специално за мен!“ Тази представа е толкова дълбоко вкоренена в съзнанието й, че, докато слънцето изгрява и въздухът се стопля, и локвата става все по-малка и по-малка, тя си остава трескаво вкопчена в идеята, че всичко ще се оправи, защото този свят е предназначен за нея, построен за нея; поради което моментът, в който се изпарява окончателно, я заварва доста изненадана. Според мен си струва да внимаваме за подобно развитие на нещата. Всички знаем, че в един бъдещ момент ще настъпи краят на вселената, а в един друг момент, значително по-рано, но не чак толкова, че да ни притиска, слънцето ще избухне. Според нас разполагаме с доста време, през което да се тревожим, но подобни разсъждения са доста опасни. Вижте каква истерия се надигна по повод първи януари 2000 — дайте да не се правим, че никой не ни е предупредил, че векът ще свърши! Смятам, че трябва да разполагаме с по-обширна перспектива за онова, което сме и онова, което правим тук, ако искаме да оцелеем в далечното бъдеще.
В нашия мироглед има някои особени моменти. Фактът, че живеем на дъното на дълбок гравитационен кладенец, на повърхността на обвита с газ планета обикаляща на 144 милиона километра от термоядрено огнено кълбо, и смятаме всичко това за нормално, очевидно е признак за степента на изкривяване на перспективата ни, но пък през интелектуалната си история сме направили много, за да коригираме постепенно някои от погрешните си представи. Любопитно е, че за това ни е помогнал много пясъкът, затова нека поговорим за четирите епохи на пясъка.
От пясъка се прави стъкло, от стъклото се правят лещи, а от лещите се правят телескопи. Когато великите ранни астрономи Коперник, Галилей и други обърнали телескопите си към небесата и открили, че вселената се различава съвършено от представите ни за нея и че вместо нашият свят да е по-голямата част от тази вселена с няколко светлинки обикалящи около него, той се оказал — и на тази представа й трябвало доста дълго време, за да бъде възприета — малко петънце, обикалящо около малко термоядрено кълбо, което било едно от милионите и милиони и милиони други, образуващи тази галактика и че галактиката била една от милионите и милиарди галактики формиращи вселената, след което пък се изправяме пред възможността да има милиарди вселени, която се оказала известен коректив на възгледа, че вселената си е наша.
Тази представа много ми харесва и, както днес разказвах на някого, напоследък много ми хареса книгата на Дейвид Дойч „Тъканта на реалността“, в която се разглежда квантовият модел на много вселени. В основата му е известната двойственост на светлината като вълна и частица — светлината не може да бъде измерена като вълна, когато се проявява като вълна и не може да бъде измерена като частица, когато се проявява като частица. Каква е причината? Дейвид Дойч посочва, че ако си представим нашата вселена като слой и че ако от двете й страни има безброй много други слоеве от вселени, това не само решава проблема, а той просто изчезва. При такива обстоятелства поведението на светлината е напълно обяснимо. Квантовата механика твърди, че е основана на принципа на поведението на вселената като част от множество вселени, но подлага на изпитание представите ни за вселената.
Това ни връща обратно към Галилео и Ватикана. Всъщност, онова, което Ватиканът казал на Галилео, било следното: „Ние не оспорваме данните, които си получил, оспорваме само тълкованието, което им даваш. Нямаме нищо против да твърдиш, че поведението на планетите прилича на въртене и че ние сме планета, която заедно с другите планети сякаш се върти около слънцето; нямаме нищо против да твърдиш, че това сякаш се случва, но не разрешаваме да твърдиш, че се случва, защото ние имаме монопол върху универсалната истина и освен това просто поставяш на изпитание личните ни представи.“ Според мен идеята за множество вселени поставя на изпитание представите ни точно по същия начин, но това сигурно е поредното изпитание, с което трябва да свикваме, както ни се е налагало неведнъж в миналото.
Другото следствие от подобен възглед за вселената е, че тя се оказва съставена почти изцяло, и много притеснително, от нищо. Накъдето и да погледнем, виждаме само едно нищо, изпъстрено с редки петънца от скали и светлина. Но въпреки това, наблюдавайки поведението на тези петънца в огромната пустош, ние сме се досетили за определени принципи и закони като закона за гравитацията и така нататък. И така, това е, ако можем да го наречем така, макроскопичният поглед към вселената, произлязъл от първата епоха на пясъка.
Следващата епоха на пясъка е микроскопичната. Сложихме пясъчните лещи в микроскопи и погледнахме към вселената от микроскопична гледна точка. Постепенно проумяхме, че на субатомно ниво солидният свят, в който живеем, също се състои, отново много притеснително, от почти нищо, и дори да намерим нещо, то се оказва не точно нещо, а само вероятността там да има нещо.
По един или друг начин тази вселена е дълбоко подвеждаща. Накъдето и да погледнем, виждаме неща, които са изключително тревожни и изключително неблагосклонни към чувството ни на идентичност — големи, яки, материални хора, които живеят във вселена съществуваща единствено заради нас — но случаят просто не е такъв. Понастоящем ние все още изследваме тези фундаментални принципи, изучаваме механизма на гравитацията, слабите и силните ядрени сили, естеството на материята, естеството на частиците и така нататък, но въпреки че сме разбрали тези фундаментални принципи, механизмът им продължава да ни убягва, защото математическата им обосновка е доста сложна. И сме склонни да възприемаме една изопачена представа за механизма на тези явления, защото само това ни остава. В
