е бил огромен и който на него самия се е сторил чудовищно голям, защото, докато го прибираше, лека усмивка издаде мнението му за великодушието на дарителката, — той отиде да извика кола. Препоръча ме и на кочияша, като му нареди да ме заведе на самия кей и да не ме оставя в ръцете на лодкарите; нещо, което оня обеща, но не изпълни. Тъкмо обратното — принесе ме в жертва, подхвърли ме като къс вкусно печено, принуждавайки ме да сляза сред тълпа лодкари.
Беше мъчително преживяване. Нощта беше непрогледна. Кочияшът си тръгна веднага щом получи полагаемото му се. Лодкарите се сборичкаха за мен и моя сандък. Ругатните им още ми кънтят в ушите. Те разклатиха възгледите ми по-силно и от нощта, и от самотата, и от необикновената обстановка. Един посегна към сандъка ми. Аз наблюдавах и търпеливо изчаквах; ала когато друг един се опита да посегне към самата мене, вдигнах глас, отблъснах му ръката, влязох веднага в една лодка и строго заповядах сандъкът ми да се сложи до мене — „Ей тук!“, — което бе изпълнено незабавно; защото собственикът на лодката, избрана от мен, бе сега мой съюзник. Той ме отведе.
Реката беше черна като мастилен порой. Светлини поглеждаха към нея от струпаните по бреговете сгради, кораби се люлееха върху гръдта й. Лодкарят ме заведе до няколко от корабите. На светлината на фенера сричах имената им, изписани с големи букви върху тъмен фон. „Океан“, „Феникс“, „Съгласие“, „Делфин“ — отминахме всички тия, но моят кораб „Ослепителний“, изглежда, се намираше някъде по- надолу.
Хлъзгахме се по мрачното течение, мислех си за Стикс и лодкаря Харон, отвеждащ някоя самотна душа към Страната на сенките. Сред тази враждебна обстановка, когато леденият вятър ме удряше в лицето, а среднощните облаци ръсеха дъжд над главата ми, със спътници двамина грубияни лодкари, чиито непоносими ругатни още измъчват слуха ми, запитах се дали чувствувам отчаяние, или страх. Не изпитвах нито едното, нито другото. Неведнъж в живота си съм била далеч по-отчаяна и изплашена, при много по- безопасни обстоятелства. „Но защо? — учудих се аз. — Усещам се въодушевена и решителна, вместо да съм потисната и тревожна!“ Не можах да си го обясня.
Най-сетне „Ослепителний“ лумна бял и блестящ из нощния мрак.
— Пристигнахме! — обяви лодкарят и веднага поиска шест шилинга.
— Но това е много — възразих аз. Той се отблъсна от кораба и се закле, че нямало да приближи, докато не платя. Някакъв млад човек, стюардът, както разбрах по-късно, надничаше над перилата. Той се усмихна в очакване на пазарлъка. За негово разочарование платих веднага исканата сума. За трети път този следобед плащах лири там, където дължах шилинги, ала ме утеши мисълта: „Това е цената на спечеления опит.“
— Но те ви измамиха — викна стюардът ликуващо, когато се намерих на борда. Отвърнах равнодушно, че знам, и слязох долу.
Снажна, хубава и кипра жена обслужваше дамската каюта. Помолих я да ми покаже леглото. Тя ме огледа студено, промърмори, че било необичайно пасажерите да се явяват на кораба по това време, и се показа склонна към още по-голяма грубост. Какво лице — хубаво, нагло и егоистично!
— След като вече съм дошла, смятам да остана — отвърнах й. — Ще ви обезпокоя да ми покажете леглото.
Подчини се, но неохотно. Свалих си бонето, понаредих си нещата и легнах. Благополучно бях преминала през някои неприятности, удържала бях победа. Бездомна, безкотвена, самотна, пак можех да си поема дъх. Докато „Ослепителний“ стигне до пристанището, от мен не се изискваше никакво усилие, но след това — о, след това! Не смеех да надникна по-далеч. Измъчена и изтощена, лежах в полусън.
Стюардесата не млъкна през цялата нощ — не спря да разговаря с младия стюард, неин син и нейно подобие. Той влизаше и излизаше непрестанно от каютата. Разговаряха, караха се, сдобряваха се поне двадесет път през тази нощ. Оказа се, че тя пише писмо до дома — според думите й, до баща си. Прочете цели пасажи на глас, като че аз изобщо не съществувах; сигурна е смятала, че спя. Повечето от пасажите разкриваха семейни тайни и се отнасяха най-вече до някоя си Шарлот, нейна по-малка сестра, която, според думите на писмото, се готвела да встъпи в необмислен брак по любов. По-възрастната дама се възмущаваше гръмко от този непристоен съюз. Послушният син се присмиваше на майка си. Тя отстояваше писаното и му се караше яростно. Бяха странна двойка. Тя бе около четиридесетте, но бе напета и цъфтяща като двадесетгодишна мома. Здрава, шумна, суетна и проста, от нея се излъчваше нещо безочливо и вечно. Предполагам, че още от детски години е живяла по обществени сборища, а на младини трябва да е прислужвала в пивница.
Някъде на разсъмване в разговорите им се промъкна нова тема — Уотсънови, семейство пасажери, които тя очевидно познаваше и високо ценеше заради щедрите им бакшиши. Каза: „В джоба ми остава едно малко богатство всеки път, щом те пътуват с нас.“
На разсъмване всички бяха на крак, а когато слънцето изгря, пасажерите се качиха на кораба. Стюардесата посрещна Уотсънови развълнувано и вдигна голям шум в тяхна чест. Бяха четирима — двама мъже и две жени. Освен тях имаше само една друга пасажерка — млада дама, придружавана от благороден на вид, но някак си бездушен господин. Двете групи бяха видимо различни. Уотсънови бяха очевидно богаташи, защото от държането им се излъчваше самочувствието на заможните. Жените — и двете млади, а едната направо красива, що се отнася до физическата й хубост — бяха облечени скъпо, крещящо и напълно несъответствуващо на обстоятелствата. Шапките с ярки цветя, кадифените наметки и копринените рокли бяха по-подходящи за някой парк или разходка, отколкото за този влажен пощенски кораб. Мъжете бяха ниски на ръст, безлични, дебели и прости. Скоро открих, че по-възрастният, по-безличният, по-мазният, по-набитият е съпругът — всъщност младоженецът, струва ми се, защото тя беше много млада — на хубавото момиче. Огромно бе удивлението ми от това откритие, а още по-дълбоко стана то, когато осъзнах, че вместо да се чувствува дълбоко нещастна, тя бе радостна до безразсъдство. „Смехът й — казах си, — изглежда, отразява безумието на отчаянието.“ Ала докато тази мисъл прекосяваше ума ми, аз се облягах безмълвна и самотна на една стена на палубата, тя се приближи с танцова стъпка към мен, непознатата, и усмихвайки се с широка, лекомислена усмивка, която ме учуди, макар да показа идеално подредените й великолепни зъби, ми предложи да седна на едно походно столче, което държеше в ръка. Естествено отказах колкото можеше по-учтиво. Тя си отиде, пристъпвайки все тъй безгрижно и вятърничаво. Вероятно беше добродушна, но какво я бе накарало да се омъжи за този тип, който приличаше повече на мях със зехтин, отколкото на мъж?
Пътничката с придружителя беше момиче, хубавко и русокосо. Простичката й рокля на цветя, сламената й шапка и големият шал, красиво надиплен по нея, довършваха облеклото, което бе по квакерски скромно, макар да й отиваше. Преди да се раздели с нея, забелязах господинът да хвърля изпитателни погледи към всички пътници, сякаш да се увери кому оставя своята довереница. Очите му се извърнаха възмутено от дамите с пъстрите цветя. Той погледна към мен, а след това каза нещо на своята дъщеря, племенница или каквато му беше там. Тя също погледна към мене и леко присви късата си горна устна. Може би аз самата, а може пък траурната ми простичка одежда да бе извикала презрителния израз — но най-вероятно причина бяха и двете. Чу се звън на камбана. Баща й (след това разбрах, че й бил баща) я целуна и слезе на сушата. Пощенският кораб потегли.
Чужденците смятат, че единствено английските девойки биват оставяни да пътешествуват сами, и доверието им от доверчивостта на английските родители и опекуни е безмерно. Що се отнася до тези „jeunes miss“, някои назовават тяхната неустрашимост „мъжественост“ и „неприличие“, а други ги причисляват към безпомощните жертви на една образователна и религиозна система, която безотговорно ги оставя без нужния надзор. Дали тази млада дама бе от онези, които спокойно можеха да се оставят ненаблюдавани, не зная или по-скоро тогава още не знаех, но скоро пролича, че достойнствата на усамотението не са по вкуса й. Тя премина два-три пъти по палубата, хвърли неприязнен и възмутен поглед към бухналите коприни и кадифета, чиито собственички с готовност очакваха дружелюбния й знак, а след това пристъпи към мен и ме заговори.
— Обичате ли морски пътешествия?
Обясних, че „обичта“ ми към морското пътешествие в момента ще бъде подложена на изпитание, защото пътувам за първи път.
— Ах, колко мило! — възкликна тя. — Завиждам ви за преживяването. Първите впечатления са тъй приятни. А пък аз съм пътувала толкова много, че вече не си спомням първия път. Преситена съм от морето и от всичко това.
