като кремък камъни. Дилижансът спря пред някаква кантора и пътниците слязоха. Първата ми работа беше да си намеря куфара — наглед незначителна, но важна за мен принадлежност. Предугадих, че ще е по- разумно, вместо да препирам и да настоявам за багажа си, да чакам настрана разтоварването, докато съзра своя куфар, а после бързо да си го поискам и да го прибера. Отдръпнах се и вперих очи в онази част на колата, където бях видяла своя багаж, върху който сега бяха натрупани още торби и кутии. Наблюдавах как едно по едно тези неща се свалят и прибират. Уверена бях, че моят куфар вече би трябвало да е свален. Но той все още не беше. Завързаха бях за дръжката му картичка със зелена панделка. Всичките пакети бяха свалени, всички тенекиени куфари и книжни вързопи. Вдигнаха мушаменото покривало. Виждах съвсем ясно, че не бяха останали нито един чадър, наметка, бастун, кутия за шапки или чанта.
Къде беше моят куфар с малобройните ми дрехи и портфейла, в който бяха скътани остатъците от петнадесетте ми лири?
Сега ми е лесно да задам този въпрос, но тогава бе невъзможно. Не бях в състояние да кажа нищо, защото не знаех ни една френска дума, а около мен всички, целия свят като че ли говореше само и единствено на френски. Какво да сторя? Приближих се до кондуктора, сложих ръка на рамото му, посочих към един малък сандък, сетне към покрива на дилижанса и се опитах с погледа си да изразя въпроса. Той ме разбра погрешно, вдигна посочения сандък и се приготви да го качи на колата.
— Оставете го на мястото му, чувате ли? — изрече един глас на английски, а сетне се поправи:
— Qu’est-ce que vous faites donc@ Cette malle est a moi. (Какво правите? Този куфар е мой!)
Но аз вече бях чула родния си език, сърцето ми се зарадва. Извърнах се.
— Господине — извиках, умолявайки непознатия, без в отчаянието си да обърна внимание на външността му, — аз не владея френски. Моля, запитайте този човек какво е направил с моя багаж.
Без дори да се замислям в оня миг как изглеждаше лицето, в което бях вперила очи, прочетох в изражението му полуизненада от моята молба и колебание дали да се намеси.
— Моля ви, запитайте го. Ако бях на ваше място, не бих се поколебала да ви услужа!
Не помня дали се усмихна, но ми отвърна като джентълмен — искам да кажа, че гласът му не беше нито остър, нито ужасяващ:
— Какъв беше куфарът ви?
Описах му го, споменах и зелената панделка. Той заговори на кондуктора, а от бурния им разговор почувствувах, че го раздрусва както трябва. Накрая се обърна към мен.
— Убеждава ме, че багажът бил много, и си признава, че свалил куфара ви, след като сте го видели качен, и го оставил в Бу Марин заедно с другите пакети. Но обеща да го изпрати утре, което значи, че вдругиден ще го получите тук, от тази кантора.
— Благодаря ви — промълвих със свито сърце.
Какво да сторя междувременно? Изглежда, англичанинът видя безпомощното ми лице. Запита ме любезно:
— Имате ли близки в този град?
— Не, и не знам къде да отседна.
Настъпи кратко мълчание, по време на което той обърна лице към светлината на лампата над нас и аз видях, че беше млад, изискан и хубав човек, по външност приличаше на благородник. Природата го е създала красив като принц, помислих си. Лицето му беше много приятно, беше висок, но не високомерен, мъжествен, но не груб. Отдръпнах се, съзнавайки, че нямам никакво право да търся помощ от човек като него.
— Всичките ви пари ли останаха в куфара? — спря ме гласът му.
С каква готовност му казах истината:
— Не. В кесията си имам достатъчно (притежавах почти двадесет франка), за да отседна в някоя скромна странноприемница до вдругиден, но тук, във Вийет, съм за пръв пъти не познавам нито улиците, нито странноприемниците.
— Ще ви дам адреса на странноприемница, каквато търсите — успокои ме той. — При това близко. Като ви упътя, ще я намерите лесно.
Откъсна листче от бележника си, написа няколко думи и ми го подаде. Убедих се, че е любезен, а да се усъмня в него, в съвета му или в адреса, на който ме пращаше, бе все едно да се усъмня в Светото писание. Лицето му излъчваше доброта, очите му — почтеност.
— Най-краткият път е да тръгнете по булеварда и да пресечете парка — продължи той, — но вече е твърде късно и твърде тъмно, за да пресичате парка сама. Ще ви изпратя донякъде.
Той тръгна, аз го последвах в мрака под синия, пронизващ дъжд. Булевардът беше пуст, разкалян, от дървесата се стичаше вода: паркът беше тъмен като рог. В двойния здрач от дърветата и мъглата не виждах своя водач, сляпо следвах стъпките му. Изобщо не се страхувах. Зная, готова бях да вървя по тези почтени следи през вечна нощ, до края на света.
— А сега — каза той, като излязохме от парка — тръгнете по онази широка улица, докато стигнете до стълбите; две лампи ще ви ги покажат. Ще слезете по стълбата. Те свършват на една по-тясна улица. Като поемете по нея, в дъното й ще намерите вашата странноприемница. Там говорят английски, тъй че затрудненията ви са вече към своя край. Лека нощ!
— Лека нощ, господине — отвърнах. — Приемете най-искрените ми благодарности.
Лицето му, от което лъчеше светлина, съответна на неговата дружелюбност, звукът на неговия глас, който разкриваше сърце, изпълнено с добродетелност към нуждаещите се и немощните, също тъй към младите и хубавите — този спомен дълго след това ми действуваше като ободряващо средство. Той беше истински млад английски джентълмен.
Бързах напред, по тази великолепна улица и по площада, ограден с богатски къщи, а тук-там съзирах високите силуети на по-големи сгради, най-вероятно дворци или църкви — не зная. Когато преминавах през един свод, иззад колоните му внезапно изникнаха двамина мустакати мъже; пушеха пури, дрехите им издаваха стремеж към благородничество, но — уви! — нещастниците носеха души на низши духом. Заговориха ме нахално и колкото да бързах, не изоставаха след мен. Накрая срещнах някакъв патрул и моите преследвачи прекъснаха гонитбата, но подплашена от тях, бях се загубила. Когато се съвзех, вече не знаех къде се намирам; отдавна, изглежда, бях отминала стълбите. Объркана, задъхана, с разтуптяно сърце, питах се накъде да свия. Ужасяваше ме мисълта, че отново бих могла да срещна онези брадати, подкачащи ме глупаци, и все пак трябваше да се върна и да намеря пътя.
Стигнах до някакви стари и протрити стъпала и уверена, че именно тях търся, слязох долу. Улицата, до която ме изведоха, беше наистина тясна, но на нея нямаше странноприемница. На една много тиха и сравнително чиста и павирана уличка, над вратата на голяма къща, с един етаж по-висока от заобикалящите я, забелязах да свети фенер. Най-сетне, ето я странноприемницата! Забързах нататък, коленете ми се подгъваха, чувствувах се напълно изтощена.
Ала това не беше странноприемница. Месингова табела украсяваше голяма входна врата: „Пансион за девици“ — казваше надписът: отдолу стоеше името: „Мадам Бек“.
Стреснах се. Стотици мисли изведнъж се объркаха в съзнанието ми. Но нищо не кроях, нищо не обмислях. Нямах време. Провидението ми каза: „Спри тук, това е твоята странноприемница.“ Съдбата ме взе в своята властна ръка, надви волята ми, насочи действията ми. Дръпнах звънеца.
Докато чаках, не исках да мисля. Изучавах внимателно камъните на уличната настилка, осветявани от лампата над входа, броях ги, разглеждах формите им и лъскавите дъждовни капки по ъглите. Позвъних отново. Най-сетне отвориха. Пред мен застана прислужница с красиво боне.
— Мога ли да говоря с мадам Бек?
Уверена съм, че ако бях заговорила на френски, тя нямаше да ме покани, но понеже приказвах на английски, сметна ме, изглежда, за учителка чужденка, дошла по работа във връзка с пансиона, и макар да беше късно, пусна ме без неохота и колебание.
В следващия миг се намирах в един хладен, блестящ салон със студена порцеланова печка, с позлатени орнаменти и излъскан под. Часовникът над камината отмери девет.
Измина половин час. Колко забързано туптеше сърцето ми! Колко често ме обливаха ту студени, ту горещи вълни. Седях с очи, впити във вратата. Очаквах да видя как ще се помръдне и отвори. Всичко беше тихо, дори и мишките кротуваха: белите врати стояха затворени и неподвижни.
— Вий англичанка? — запита глас зад мене. Почти подскочих, тъй неочакван долетя звукът, бях
