Не успях да скрия усмивката си.
— Защо ми се присмивате? — запита ме тя с раздразнение, което ми допадна повече от спокойствието й.
— Защото сте твърде млада, за да сте „преситена“ от каквото и да било.
— Аз съм вече на седемнадесет — изрече тя обидено.
— А не изглеждате на повече от шестнадесет. Обичате ли да пътувате сама?
— Ха? Все ми е едно. До сега десет пъти съм прекосявала Ламанша, но се старая да не оставам дълго сама. Всякога си намирам познати.
— Този път трудно ще намерите, струва ми се — казах и погледнах към групата на Уотсънови, които се смееха гръмко и вдигаха голям шум на палубата.
— Не сред тези странни мъже и жени — рече тя. — Такива хора трябва да пътуват в трета класа. Да се учите ли отивате?
— Не.
— А къде?
— Нямам представа — във всички случаи отвъд пристанището Бу Марин.
Тя ме загледа, а сетне продължи безгрижно:
— Аз пък отивам на училище. О, колко много чужди училища съм сменила досега! Но въпреки това съм същинска невежа. Нищо не знам, наистина нищичко, уверявам ви, освен гдето свиря и танцувам много хубаво; естествено знам да говоря и френски, и немски, но да пиша или да чета не умея кой знае колко. Знаете ли оня ден ме помолиха да преведа една страница от някаква лесна немска книга на английски и аз не можах. Татко щеше да умре от ужас. Казва, че господин Басомпие — кръстникът ми, който ми плаща всички училищни такси — бил пропилял парите си на вятъра.Освен това по въпросите на положителните знания, например по история, география, аритметика и прочие, аз съм като някое бебе; а как пиша на английски — нито граматиката, нито правописът ми са като хората. На всичкото отгоре вече съвсем забравих и религията си. Наричат ме протестантка, но всъщност самата не зная протестантка ли съм, или не. Не ми е много ясна разликата между католицизма и протестантството. Тъй или иначе, хич не ме интересуват. Навремето в Бон, бях станала лутеранка — милият Бон! Чаровният Бон — ах, колко много хубави студенти има там! Всяко хубавко момиче в училището си имаше обожател, знаеха часовете ни за разходка и минаваха край нас по алеята. „Schones Madchen!“ — чувахме ги да ни подхвърлят. Неизмеримо щастлива бях в Бон!
— А сега къде сте? — запитах я.
— О! В… chose (от фр. „нещо“) — отвърна ми тя.
Искам да поясня, че мис Дженевра Фаншоу (тъй се зовеше младата дама) заместваше с френското слово „chose“ всяка дума, която в момента беше забравила. Имаше този навик. На всеки две думи в разговора й третата неизменно беше chose — най-удобният заменител на всяка липсваща дума във всеки език, на който разговаряше. Французойките често постъпват така. От тях бе добила този навик. Тъй или инак, аз веднага открих, че в случая „chose“ е Вийет, голямата столица на голямото кралство Лабасекур.
— Харесвате ли Вийет?
— Доста. Всъщност местните хора са много глупави и прости, но там живеят няколко симпатични семейства.
— Посещавате ли някакво училище?
— Да.
— Добро ли е?
— О, не! Отвратително! Но аз излизам всяка неделя и никак не ме е грижа нито за maitresse, нито за proffesseurs, нито за eleves и пращам уроците au diable (на английски това звучи ужасно, но на френски не е неприлично) и тъй се оправям чудесно. Пак ли ми се присмивате?
— Не, усмихвам се на собствените си мисли.
— Какви са те? — И без да дочака отговора ми, продължи: — А сега казвайте накъде пътувате!
— Накъдето ме отведе съдбата. Трябва да си припечелвам прехраната там, където намеря.
— Да припечелвате ли? — извика тя смаяно. — Значи сте бедна, така ли?
— Като църковна мишка.
След кратко мълчание тя възкликна:
— Ух! Колко неприятно! Знам много добре какво е да си беден. У дома и ние сме бедни — и татко, и мама, и всички. Татко се нарича капитан Фаншоу. Той е офицер на половин заплата, но от благородническо потекло, а някои от роднините ни са видни личности; но моят чичо и кръстник Дьо Босампие, който живее във Франция, е единственият, дето ни помага. Той плаща за образованието на нас, момичетата. Имам пет сестри и трима братя. Малко по малко ще се омъжим — за по-възрастни господа, предполагам, със суха пара. С това се занимават татко и мама. Сестра ми Огъста сега е омъжена за един, на вид много по-стар от татко. Огъста е много красива — не моя тим, а тъмнокоса. Съпругът й мистър Дейвис, е боледувал от жълта треска в Индия и все още е жълт като лимон, обаче е богат и Огъста си има собствен екипаж и свои слуги и всички намираме, че се е подредила много добре. Да, това е по-приятно, отколкото „да си изкарваш прехраната“, както казвате. Всъщност вие умна ли сте?
— Не, никак
— Можете ли да свирите, да танцувате, да говорите три-четири езика?
— Нищо подобно.
— И все пак аз ви намирам за умна. — Тя замълча и се прозина. — Ще ви хване ли болест?
— А вас?
— О, здравата, още щом се покаже морето. Всъщност вече я усещам. Ще сляза долу и ще повикам оная дебела, противна стюардеса.
И тя тръгна по стълбите.
След малко я последваха и другите пътници. През целия следобед останах на палубата сама. Като си спомня спокойното, дори щастливо настроение, в което прекарах онези часове, и едновременно с това, като връщам в съзнанието си положението, в което се намирах, неговата рискованост — някои биха казали направо безнадеждност, — чувствувам, че както:
Тъмница би могъл да е и царският палат,
а клетка тясна — ширната градина.
тъй опасностите, самотата, неизвестното бъдеще не са застрашителни, когато тялото е здраво и умът — буден: дотогава всъщност, докато Свободата ни дарява с крилете си, а пътят ни се чертае от звездата на Надеждата.
Морската болест ме остави на спокойствие дълго след като бяхме отминали Маргейт и аз с върховна наслада вдишвах лекия бриз, изпитвах радост да съзерцавам къдравите вълни на Ламанша, морските птици по гребените им, белите платна на тъмния хоризонт и кроткото облачно небе, легнало над всичко това. Въобразявах си в мечтанието, че съзирам далеч пред мене европейския континент подобно просторна земя на блянове. Заливаше я слънчево сияние и превръщаше дългата й крайбрежна ивица в чисто злато; ажурна рисунка на скупчени къщи и белоснежна кула сред тях, на гъсти лесове, на зъбести чукари, на тучни пасбища и лъкатушни поточета изпълваше тази лъскава рамка. За фон се вдигаше небето, тържествено и теменуженосиньо, а от север до изток се извиваше, величествена и царствена в обещанията си, нежна в своята магия, дъгата — арката на надеждата.
Ако желаеш, читателю, зачеркни всичко това; не — по-добре остави го и извлечи от него следната поука: „Мечтанията са творения на сатаната!“ Сполетяна от тежък пристъп на болестта, залитнах по коридора към каютата.
Леглото на мис Фаншоу се случи до моето и трябва да кажа, че през цялото време на общите ни страдания тя ме измъчваше със своя непоносим егоизъм. Нетърпението капризите й надминаваха всички граници. Уотсънови, които също бяха болни и на които стюардесата отдаваше цялото си внимание, в сравнение с нея приличаха на стоици. Оттогава съм забелязала, че жени, надарени с лекия, безгрижен темперамент и с русата, крехка хубост на Дженевра Фаншоу, не са издръжливи. Пречупват се дори при
