убедена, че съм сама.
Не привидение стоеше до мен, нито свръхестествено същество, а една пълничка малка жена с майчински вид, увита в голям шал, с пеньоар и чиста, спретната нощна шапчица.
Отвърнах, че съм англичанка, и изведнъж, без по-нататъшни увъртания, подхванахме необикновен разговор. Мадам Бек (защото това беше наистина тя — появила се бе през страничната врата зад мене и понеже бе обута в меки обувки, не я бях чула нито да влиза, нито да приближава), — мадам Бек бе изчерпила запасите си от островна реч с онова „Вий англичанка“ и сега продължаваше да говори, ала на своя роден език. Отвърнах й на моя. Тя ме разбираше отчасти, но тъй като аз изобщо не я разбирах, макар двете да вдигахме ужасен шум (за пръв път срещах такава приказлива жена като мадам Бек) — не стигнахме почти доникъде. Накрая тя позвъни за помощ, която се яви в лицето на една maitresse; тази личност бе учила известно време в ирландския манастир и тук я смятаха за специалистка по английски език. Малката учителка беше същинска измамница — типична представителка на Лабас-кориените; а как само съсичаше речта на Албион! Както и да е — разказах й с простички думи своята история, която тя преведе. Обясних й как съм напуснала родината си, решена да събирам знания и да печеля прехраната си, как съм готова да започна каквато и да е полезна работа, стига да не е греховна и унизителна, как бих могла да стана детегледачка или прислужница на някоя дама; казах, че съм готова да върша и домакинска работа, стига да е по силите ми. Мадам изслуша всичко това и ако се съди по изражението й, сметнах, че е повярвала на моя разказ.
— Il n’y a que les Anglaises pour ces sortes d’entreprises — каза тя, — sont-elles donc intrepides ces femmes… (Само англичанките са способни на това, нима са толкова смели тези жени…)
Запита за името, за възрастта ми, стоеше и ме гледаше — в очите й не се четеше нито съчувствие, нито интерес. В тях по време на целия разговор не проблесна дори за миг симпатия или пък състрадание. Разбрах, че е от хората, които не се ръководят от чувства. Сериозна и замислена, тя ме наблюдаваше, вслушвайки се в своята вътрешна преценка и изучавайки моя разказ. Позвъни се.
— Viola pour la priere du soir! (За вечерна молитва!) — заяви тя и стана. С помощта на преводачката ме посъветва да си отида и да се явя на другата сутрин, но това не ме оправяше. Ужасявах се от мисълта да се върна пак в опасния уличен мрак. Енергично и в същото време сдържано и спокойно заявих направо на нея, а не на преводачката:
— Уверявам ви, госпожо, че като ме ангажирате още сега, вашите интереси ще бъдат защитени, е не ощетени. Ще намерите в мое лице помощница, готова да даде в труд равностойното на заплатата си, и ако ме ангажирате, по-добре ще е да пренощувам тук. Как ще си намеря подслон, след като не познавам никого във Вийет и не знам езика?
— Вярно — отвърна тя, — но имате ли поне някакви референции?
— Никакви.
Запита къде ми е багажът. Обясних, че го очаквам. Замисли се. В този миг откъм портата долетяха мъжки стъпки, които се упътваха към външната врата. (Ще продължа тази част на своя разказ така, като че ли съм разбирала какво се говори, защото, макар тогава почти нищо да не ми беше ясно, по-късно ми го преведоха.)
— Кой излиза по това време? — запита мадам Бек, заслушана в стъпките.
— Господин Пол — отвърна учителката. — Дойде тази вечер да проведе урок на първи клас.
— Човекът, който най-много ми трябва. Повикайте го.
Учителката изтича към вратата на салона. Повикаха господин Пол. Той влезе — дребен, тъмнокос, слаб човек с очила.
— Братовчеде — обърна се към него мадам Бек, — искам вашия съвет. Знам, че разбирате от физиономистка; проявете се сега. Разчетете ми това лице.
Дребният човек извърна очите си към мен. Здраво стиснатите му устни и сбръчкването на челото говореха, че е решен да прозре в мен и че никакъв воал не би могъл да му попречи.
— Разчетох го — заяви той.
— И какво ви казва то.
— Ами много неща — долетя оракулският отговор.
— Хубави или лоши?
— И хубави, и лоши, естествено — продължи ясновидецът.
— Може ли да се вярва на думите й?
— За нещо важно ли преговаряте?
— Тя иска да я назнача като възпитателка или гувернантка, разказът и звучи правдоподобно, обаче не може да представи никакви референции.
— Чужденка ли е?
— Англичанка е, то си личи.
— Знае ли френски?
— Нито дума.
— Разбира ли френски?
— Не.
— Значи може да се говори направо, и то пред нея?
— Несъмнено.
Той се вгледа внимателно в мен.
— Имате ли нужда от услугите й?
— Бих могла да я приема. Знаете, че не мога да търпя мадам Свини.
Той продължи да ме проучва. Преценката, която я изрече, беше също тъй неопределена, както и предишните му слова.
— Ангажирайте я. Ако доброто вземе надмощие в нейния характер, постъпката ми ще бъде възнаградена стократно, ако ли обаче надделее злото — тогава, братовчедке, се sera toujours une bonne oeuvre (това всякак ще бъде едно добро дело).
С поклон и „лека нощ“ този странен повелител на моята съдба изчезна.
А мадам ме прие още същата нощ. С помощта на бога спестена ми бе мъката да излизам пак на безлюдната, ужасна, враждебна улица.
ГЛАВА ОСМА
МАДАМ БЕК
Предадоха ме на грижите на възпитателката и през дългия тесен коридор тя ме заведе в една чуждестранно кухня, много чиста, но и много особена. В нея не се виждаха никакви уреди за готвене — нямаше нито огнище, нито печка; тогава не разбрах, но голямата черна пещ, която заемаше един цял ъгъл, замества отлично и огнището, и печката. Гордостта мълчеше, стихнала в сърцето ми, но все пак усетих облекчение, когато, вместо да ме оставят в кухнята, както се страхувах, ме заведоха в малка вътрешна стая, наречена „кабинет“. Готвачката в жакет, къса пола и дървени обувки ми поднесе вечеря — месо, неизвестно какво, със странен, кисел, но вкусен сос; нарязани картофи, подправени с нещо непознато — вероятно с оцет и захар; филия хляб с масло и печена круша. Както бях гладна, ядох с благодарност.
След вечеря лично мадам Бек дойде да ме отведе. Нареди ми да я последвам на горния етаж. Минахме при няколко свързани една с друга миниатюрни и странни спалнички (по-късно научих, че това били някогашни монашески килии, тъй като част от сградата била старинна) и през параклиса (дълга, ниска, мрачна стая, с бледо разпятие на една от стените, край което бдяха две тънки свещи), тя ме въведе в една стая, където на три малки легла спяха три деца. От нажежената печка беше станало задушно; освен това усещаше се някаква миризма, по-скоро остра, отколкото неприятна — аромат, всъщност изненадващ и необичаен за обстоятелствата, защото напомняше смесица от пушек и спиртна напитка — накратко, миришеше на уиски.
На стол, край маса, на която трептеше фитилът на разтопена докрай свещ, седеше, потънала в дълбок сън, тромава жена, облечена безвкусно с лъскава копринена рокля на широки райета, с вълнена престилка. За да завършат картината и да не оставят никакво съмнение за състоянието на нещата, до лакътя на спящата красавица се мъдреха бутилка и празна чаша.
Мадам Бек разгледа забележителната гледка с пълно спокойствие. Не се усмихна, нито се намръщи;по
