една негова изява в обръщането на джобовете ми и в прочитането на личните ми бележки. „Надзор“ и „шпиониране“ — това бе нейното верую.
И все пак мадам знаеше какво значи честност и обичаше честността — поне дотогава, докато тя не й пречеше с тромавите си задръжки да налага своята воля и своите интереси. Изпитваше уважение към Англия, а що се отнася до англичаните, ако зависеше от нея, би допуснала до децата си жена от никоя друга народност.
Често вечерно време, след като цял ден бе заговорничила и разкривала чужди заговори, след като бе шпионирала и изслушвала докладите на своите шпиони, тя идваше в моята стая с чело, по което се четеше истинска умора, сядаше и слушаше как нейните малки казват молитвата си на английски. А после, когато ги слагах в леглата, тя разговаряше с мене (скоро научих френски толкова, че да разбирам и дори да й отговарям) за Англия и англичанките, питаше ме защо са по-интелигентни, защо повече може да им се вярва и са по-неподкупни. Често ме учудваше със своето здравомислие, с умните си разсъждения. Очевидна бе осъзнала, че да държиш девойките под контрол, изпълнен с недоверие, в сляпо невежество и надзор, който не им оставя нито миг, нито място за почивка, това не е най-добрият начин да ги оформиш като почтени и скромни жени; и все пак твърдеше, че за европейските деца тази е единственият начин на възпитание, ако искаш да ги предпазиш от провала. Те дотолкова били свикнали да ги държат здраво, че всяко малко отпущане, макар и под контрол, щяла да бъде изтълкувано погрешно и да се окаже съдбоносно за тях. Сърцето я боляло, казваше тя, от методите, които била принудена да използува, и все пак трябвало да ги използува; а след като си говореше с достойнство и вежливо с мене, тя се отдалечаваше с безшумните си пантофи, промъкваше се подобно привидение по коридорите, бдеше и шпионираше навсякъде, поглеждаше зад всяка ключалка, ослушваше се зад всяка врата.
Всъщност системата на мадам не беше лоша — длъжна съм да й го призная. Тя правеше всичко за физическото добруване на своите ученички. Ничий ум не беше претоварен с уроци, заниманията бяха разпределени разумно, усвояваха се лесно от ученика, имаше свобода на развлеченията и достатъчно разходки, за да бъдат момичетата здрави, храната беше в изобилие и вкусна. На улица „Фосет“ не се виждаше ни една бледо или измъчено лице. Тя позволяваше на ученичките да празнуват празниците: оставяше им достатъчно време за сън, обличане, миене, ядене; отношението на мадам към всички тези неща беше изпълнено с разбиране, либерално, здраво и рационално. Не една английска директорка би сторила много добре, ако последваше нейния пример, и аз съм уверена, че мнозина биха й подражавали, ако не им пречеха взискателните английски родители.
След като мадам Бек управляваше с помощта на шпионажа, тя, естествено, си имаше и шпиони. Познаваше отлично качествата на оръдията, с които си служеше; не изпитваше никакви угризения да използува непочтения за всякаква мръсна работа, а после да се отърве от него, захвърляйки го подобно ненужна обелка, след като е изяла портокала. Но, от друга страна, съм я виждала и придирчиво да търси чист метал и неръждаем инструмент, трепереше грижливо над него и го пазеше в коприна и памук. Но тежко на оная жена или на оня мъж, който разчиташе на нея повече, отколкото тя бе решила да му се довери. Основният ключ за характера на мадам бе интересът, той бе главната пружина на нейните действия, алфата и омегата на живота й. Виждала съм да се апелира към чувствата и съм изпитвала желание да се усмихна на молителката с укор и съжаление. Никой не бе успял да спечели симпатиите на мадам по този начин, нито пък бе променил нейното решение с това средство. Напротив — всеки опит да се стигне до сърцето й извикваше неизменна антипатия към просителя, превръщаше я в негов скрит враг. Защото така й се доказваше, че тя няма сърце, което да бъде умилостивено, напомняше й се, че в това отношение тя е импотентна и мъртва. Мадам Бек беше най-съвършеният пример за разликата между благотворителност и милосърдие. Неспособна да усеща чувства на симпатия, тя бе изпълнена с разумна доброжелателност. С най-голяма готовност даваше на хора, които никога не беше виждала — даваше всъщност с готовност по-скоро на класата, отколкото на личността. „За бедните“ щедро разтваряше кесията си, но за „бедняка“ по правило я завързваше по-здраво. Всяка филантропична проява за благото на обществото можеше да разчита на нейно участие; личните скърби не я докосваха, нито дълбочината, нито тежестта на скръбта, изпитана от някое определено сърце, можеха да разчувствуват нейното.
Пак повтарям: мадам беше много силна и много способна жена. Училището предлагаше за нейните възможности твърде ограничено поле; тя бе способна да управлява цяла нация, имаше енергия да ръководи бурно законодателно събрание. Никой не бе в състояние да я сплаши, да я раздразни, да изчерпи търпението й или да я надхитри. В своята личност тя би могла да обедини и да изпълнява едновременно задълженията на министър-председател и на директор на полицията. Мъдра, неотстъпчива, недоверчива, потайна, силна, безстрастна, вечно нащрек и неразгадаема, съобразителна и безчувствена, с много хубава външност — какво повече би могло да се желае?
Прозорливият читател едва ли би помислил, че съм събрала, за да мога да му разкажа, всички гореизложени познания за нея в течение само на един месец или на половин година. Не! Онова, което отпърво забелязах, беше процъфтяващата външност на един преуспяващ образователен институт. Виждах голяма сграда, изпълнена със здрави, весели момичета, всички облечени добри, повечето от които хубавици, които получаваха знания по удивителен лесен метод, без болезнено напрежение или напразно пилеене на сили; наистина не напредваха кой знае колко бързо по ни един предмет; не се преуморяваха, но бяха непрестанно заето и никога — потиснати. Учителското тяло бе по-претоварено, защото, за да се щадят учениците цялата истинска умствена работа падаше върху преподавателите и възпитателите, но задълженията се разпределяха така умело, че когато работата беше уморителна, те се сменяха през къси периоди. Накратко това беше чуждестранно училище, чийто живот, ритъм и разнообразие, представляваха пълен и много привлекателен контраст в сравнение с много английски институции от подобен вид.
Зад къщата имаше обширна градина и лятно време ученичките прекарваха по-голяма част от времето навън, сред розовите храсти и плодородните дървета. През летните следобеди мадам се настаняваше пред обширната и обрасла със зеленина беседка, викаше класовете един по един и караше момичетата да сядат край нея, да шият и четат. Междувременно учителите идваха и си отиваха — изнасяха кратки и интересни лекции вместо уроци, а ученичките си записваха казаното или не записваха в зависимост от настроението, спокойни, че всякога могат да препишат изпуснатото от своите другарки. Освен редовните месечни почивни дни католическите религиозни празници носеха чести почивки през цялата година; понякога в светла лятна утрин или лятна привечер пансионерките биваха извеждани на дълги разходки в полята, където се подкрепяха с банички и бяло вино, с прясно мляко и селски хляб или пък с кифли и кафе. Всичко това изглеждаше много приятно, а мадам се проявяваше като самата доброта; учителите и те не бяха лоши, защото можеха да бъдат къде по-зли, а и ученичките, макар малко шумни и буйни, олицетворяваха здраве и веселие.
Така приятна изглеждаше картината, погледната от разстояние, ала дойде време, когато разстоянието се скъси — тук става дума за мен, — когато ме смъкнаха от кулата ми в детската стая, откъдето наблюдавах, и ме накараха да се сблъскам лице в лице с този малък свят на улица „Фосет“.
Един ден стоях горе, както обикновено изпитвах децата по английски и в същото време преправях една копринена рокля на мадам, когато тя влезе в стаята с присъщото й изражение и чело, свъсено от сериозни мисли, което я правеше неприветлива. Седна на стола насреща ми и остана мълчалива. Дезире, най- голямото момиченце, ми четеше някакво кратко есе от учебника на мисис Барбо, а пък аз я карах да превежда начаса от английски на френски, за да се уверя, че разбира онова, което чете. Мадам слушаше.
Веднъж без уговорки, тя заяви с обвинителен тон:
— Мис, в Англия вие сте били гувернантка!
— Не, госпожо — отвърнах усмихната, — грешите.
— Значи за пръв път преподавате английски на моите деца?
Отвърнах утвърдително. Тя отново се смълча, но докато измъквах една карфица от игленика, вдигнах поглед и видях, че съм обектна на наблюдение. Тя ме държеше под око, оглеждаше ме в мислите си, преценяваше ми от всички страни да види подхождам ли за нещо, замислено от нея, претегляше ме колко струвам. Мадам вече беше огледала всичките ми принадлежности и смятам, че също тъй добре познаваше душевните ми качества, но от този миг в продължение на петнадесетина дни тя ме подложи на нови изпитания. Подслушваше зад вратата на детската стая, когато стоях вътре с децата й, следваше ме отдалеч, когато ги извеждах на разходка в парка или по булеварда. След този обстоен предварителен оглед мадам
