сериозното й лице не премина гняв, нито отвращение или пък изненада; тя не се потруди да събуди жената. Посочи четвъртото легло и ми даде да разбера, че там ще спя, като загаси свещта и я замени с нощна лампа, през междинната врата, която остави открехната, се вмъкна в своята собствена стая — голямо, добре обзаведено помещение, както се виждаше през пролуката.
Молитвите ми през тази нощ се състояха главно от благодарности. Какво ли не бях преживяла от сутринта, напътствувана като от невидима сила, и как благополучно завършиха патилата ми! Едва можех да повярвам, че съм напуснала Лондон само преди четиридесет и осем часа без ничии напътствия, без никакви надежди!
Спя много леко. Посред нощ внезапно се събудих. Навред беше тихо, но в стаята стоеше изправена бяла фигура — мадам в дълга нощница. Приближавайки се безшумно, тя нагледа трите деца в трите легла. Приближи. Престорих се на заспала и тя дълго стоя втренчена в мен. Последва кратка, странна пантомима. Мадам остана цял четвърт час край леглото ми, изучавайки моето лице. Сетне се наведе внимателно, повдигна нощната ми шапка и се отдръпна, за да види косите ми. Огледа ръката ми, отпусната върху завивката. След това се обърна към стола с дрехите. Като я чух да ги докосва и да ги повдига, отворих очи, защото, признавам, исках да разбера докъде ще доведе желанието да ме проучва. А то я отведе доста далеч; прегледа всяка част от облеклото ми. Разбрах мотивите за постъпката й — желаеше от състоянието на облеклото да се информира за неговата собственица, за средствата й, за чистотата й и т. н. Целта й оправдавах, но средствата — не. В роклята ми имаше джоб. Тя го обърна. Преброи парите в кесията, отвори бележничето ми, хладнокръвно го разлисти и измъкна измежду страниците малък, сплетен кичур от сивите коси на мис Мачмънт. Особено внимание отдели на връзката с трите ключа — от куфара, от бюрото и от кутията ми за бродерия. Всъщност тя се оттегли с тях в своята стая. Тихо се привдигнах и я проследих с поглед. Ключовете, читателю, не бяха върнати, преди да са оставили отпечатъците си върху восъка на тоалетната в съседната стая. След като всичко туй бе извършено внимателно и скришно, имуществото ми бе върнато на мястото си, а дрехите ми бяха сгънати внимателно както преди. От какъв характер бяха заключенията на проучването? Благоприятни ли бяха, или не? Напразен въпрос. Каменното лице на мадам (защото на нощното осветление то наистина изглеждаше каменно; в салона изражението му бе човешки и майчинско) не издаваше нищо.
След като изпълни дълга си — уверена съм, че в нейните очи извършеното изглеждаше като дълг, — тя се привдигна, безшумна като привидение. Тръгна към своята стая. На вратата се извърна и спря очи върху героинята на бутилката, която все още спеше дълбоко и похъркваше. Мисис Свини (предположих, че това е мисис Свини — Англис, или Ибернис Суини) — присъдата на мисис Свини се четеше в очите на мадам Бек; те излъчваха непоколебимост. Мадам не наказваше за грешките веднага, но неизменно наказваше. Всичко това беше неприсъщо на англичаните; намирах се наистина в чужбина.
Утрото ми позволи да се запозная по-отблизо с мисис Суини (както всъщност се наричаше). Тя се беше представила на своята настояща работодателка като английска дама — жителка на Мидълсекс, изпаднала в беда, която, уж говорела английски с най-чест лондонски акцент. Мадам разчитайки на своите собствени средства за незабавно откриване на истината и с присъщата си неустрашимост да наема служители без препоръка (нещо, доказано блестящо в моя случай), ангажирала мисис Суини за гувернантка на трите си деца. Едва ли е необходимо да обяснявам на читателя, че тази дама всъщност произхождаше от Ирландия. Не се осмелявам да определям произхода й. Тя смело заявила, че била „възпитала и отгледала дъщерята и сина на един маркиз“. Според мене е била бавачка, кърмачка или перачка в някое ирландско семейство. Говореше на селски диалект, смешно примесен с купешки думи. По някакъв съмнителен начин се бе сдобила с дрехи с подозрителна пищност — рокля от плътна и скъпа коприна, които й стояха смешно, шити очевидно за друга, бонета, украсени с истинска дантела, и накрая — най-важната част от тоалета й, един предмет, който извикваше бурното възхищение на цялото домакинство и укротяваше иначе зле настроените към нея учители и прислужници, и докато широките й плещи се криеха под това царствено наметало, бе в състояние да смири дори самата мадам — един истински индийски шал, „un veritable Cachmire“, както се изразяваше мадам Бек с нескрито уважение и удивление. Уверена съм, че без този „кашмир“ тя не би се задържала в пансиона дори и два дни; благодарение на него и само на него преживя там цял месец.
Ала щом мисис Суини разбра, че съм дошла да заема нейното място, тя показа ноктите си, вдигна се срещу мадам Бек с цялата си ярост и се стовари върху мен с всичката си тежест. Мадам понесе това разкриване на картите и тази ярост тъй достойно, тъй стоически, че макар и смутена, аз бях принудена да я подкрепям мълчаливо. Мадам Бек напусна стаята само за миг, десет минути по-късно сред нас се появи един агент на полицията. Мисис Суини и багажът й бяха изнесени. Челото на мадам не се сви нито за миг по време на тази сцена, устните й не пророниха ни една остра дума.
Цялата кратка драма на уволнението приключи преди времето за закуска — съобщението за освобождаване, повикването на полицията, извеждането на бунтовницата, проветряването и почистването на детската стая, отварянето на прозорците — и най-малката следа от изисканата мисис Суини, чак до лекия дъх и спиртния мирис, които тъй многозначително и фатално бяха издали нейната постъпка, бяха пропъдени от улица „Фосет“. Всичко това, повтарям, се извърши между минутата, в която мадам Бек, подобно Аврора, излезе от своята стая, и в оня момент, в който тя невъзмутимо седна край масата и си наля първата чаша студено кафе.
Към обяд ме повикаха да облека мадам. (Длъжността ми, изглежда, щеше да бъде някаква смесица между гувернантка и прислужничка на господарката). Чак докъм обяд мадам се разхождаше из къщата по пеньоар, наметната с шал и по домашни чехли. Как би се отнесла директорката на някое английско училище към подобен навик?
Подреждането на прическата й ме смути. Косата й беше буйна — кестенява, все още непрошарена, макар мадам да беше четиридесетгодишна. Забелязвайки смущението ми, тя рече:
— Изглежда не сте били камериерка в родината си?
И като взе четката от ръката ми, любезно и с усмивка ме бутна настрана и се среса сама. При по- нататъшното й обличане тя ме напътстваше и ми помагаше без ни най-малка следа от яд или нетърпение. (Това бе първият и последен път, в който ме повика да я обличам. След това задължението падна върху Розина, портиерката.)
След като се облече, мадам Бек се оказа жена с ниска и пълна и все пак някак си изящна фигура; изяществото идваше от правилното съотношение на отделните части на тялото й. Кожата на лицето беше свежа и бледорозова, но не румена, очите й бяха сини и ясни, тъмната копринена рокля й прилягаше добре, както само една френска шивачка може да я ушие. Изглеждаше елегантна, макар да приличаше на буржоазка — но всъщност такава си и беше. Не зная каква бе хармонията, която цареше в душата, но лицето й излъчваше контрасти. Чертите му в никакъв случай не бяха от онези, които се срещат при подобна свежа кожа и вътрешно спокойствие. Бяха остри. Челото й бе високо, но тясно, говореше за способности и известно доброжелателство, но не и за широта, а пък спокойните, но бдителни очи не познаваха оня пламък, който лумва в доброто сърце и прелива в погледа. Устата й беше сурова — дори мрачна, устните бяха тънки. Към чувствителните и надарени хора с присъщите им изяви на нежност и дързост мадам сигурно би се отнесла като същински Минос в женска дреха.
С течение на времето открих, че тя не е само Минос в женски образ. Името й беше Модеста Мария Бек, родена Кинт. Беше милостива жена и вършеше много добрини. Не би могло да има господарка, при която да се служи по-леко. Научих, че ни веднъж не бе направила забележка на непоносимата мисис Суини въпреки любовта й към чашката, въпреки безредието и немарливостта й; но все пак мисис Суини трябваше да напусне в същия миг, в който това стане възможно. Научих също, че в този пансион възпитателите и учителите никога не ги мъмрят, но често и възпитатели и учители бяха сменявани. Те изчезваха, други заемаха местата им — как, трудно можеше да се каже.
Институцията беше едновременно пансион и екстернат. Екстернатите или приходящите ученички бяха повече от сто на брой: пансионерките бяха двадесетина. Мадам, изглежда притежаваше завидни качества на администратор. Тя управляваше всичко това, както и четирима възпитатели, осем преподаватели, шест прислужнички и три деца, като същевременно поддържаше отлични отношения с родителите и приятелите на ученичките, и успяваше да работи без видимо усилие, без шум, умора, напрежение, без никакви външни признаци на излишна вълнение. Заета беше винаги, но претоварена — никога. Вярно е, че мадам си имаше свой, и то отличен метод за управляване и регулиране на този голям механизъм. Читателят бе свидетел на
