или пък се приглушаваше от някое дълбоко чувство. Освен това, макар при обикновени обстоятелства да не бях ораторка, в случаи като този, извикани от разбунтуваното мнозинство, ако можех да говоря на английски, щях да изрека слова, с които да заклеймя държането им, както подобава, а после с ирония, наситена с горчивина на възмущението от постъпката на подбудителките и с насмешка, щях, струва ми се да хвана юздите на това диво стадо и накрая да ги принудя да внимават в урока. Но единственото, което можех да сторя сега, бе да пристъпя към Бланш — госпожица Дьо Мелси, млада баронеса, най-голямата, най-стройната, най-хубавата и най-проклетата, — да застана пред нейния чин, да измъкна от ръката й тетрадката за домашна работа, да се кача отново на катедрата, да прочета умишлено на глас съчинението й, което наистина бе ужасно глупаво, и също тъй умишлено и пред очите на целия клас да съдера нечисто изписаната страница.
Това действие най-сетне спря шума и привлече вниманието им. Едно-единствено момиче, седнало чак в дъното на стаята, продължаваше да буйствува. Погледнах го внимателно. Имаше бледо лице, коса черна като нощта, широки, внушителни вежди, решителни черти и тъмни, бунтовни, зловещи очи. Забелязах, че девойката е седнала до вратичката, която, както вече казах, водеше към малко килерче за книги. Беше се изправила, та по-бодро да подбужда другите. Премерих ръста й, пресметнах силите й. Видя ми се висока и жилава, но понеже конфликтът щеше да се краткотраен и атаката — неочаквана, сметнах, че ще се справя с нея.
Прекосих стаята с най-спокойно и безгрижно изражение. Леко бутнах вратата и видях, че е открехната. Бързо и рязко се извърнах към ученичката. Миг след това тя се бе озовала в килера, вратата бе затворена, а ключът се намираше в моя джоб.
Това момиче, Долорес, по произход каталонка, беше от хората, чийто характер извиква едновременно ужас и омраза у околните. Гореописаното наказание получи всеобщо одобрение. Момичетата мълчаливо акламираха постъпката ми. За миг всички замлъкнаха, а след това от чин на чин премина усмивка — но не смях. Аз вече се бях върнала спокойно на катедрата, сякаш нищо не се бе случило, а перата тихо заскърцаха по хартията и останалата част от часа премина тихо и спокойно.
— Много добре — възкликна мадам Бек, когато излязох от клас зачервено и изтощена. — Ca ira (Така трябва да бъде.).
Тя през цялото време бе слушала и бе надничала през някаква си шпионка.
От него ден престанах да бъда детска гувернантка и станах учителка по английски. Мадам ми повиши заплатата, но получаваше от мене наполовина по-евтино три пъти повече работа, отколкото от мистър Уилсън.
ГЛАВА ДЕВЕТА
ИЗИДОР
Сега вече времето ми беше добре и смислено запълнено. Учех другите, самата аз се учех и нямах ни един свободен миг. Това ми беше приятно. Усещах, че напредвам: вместо да бъда бездушна жертва на застоя и разложението, аз развивах своите способности и ги усъвършенствувах с постоянни упражнения. Пред себе си имах широки възможности за набиране на жизнен опит. Вийет е космополичен град и в нашето училище имаше момичета от почти всичко европейски народности, от почти всякакъв социален произход. И равноправието е нещо обичайно в Лабасекур. Макара по форма да не е република то е република по същността си и на чиновете в класните стаи на мадам Бек млада контеса сядаше редом до млада буржоазка. А и по външни признаци беше трудно да се различи благородницата от простосмъртната — единственото различие всъщност беше това, че момичетата от народа бяха често по- откровени и по-възпитани, докато благородничките обичаха да демонстрират с държането си една смесица от наглост и лукавост. В жилите на аристократките най-често буйната френска кръв бе смесена с флегматичния нрав на крайблатните жители. И за съжаление ефектът от тази живителна течност обикновено се изявяваше в упойващо сладкодумие, с което езикът лееше ласкателства и небивалици, и в приятно и живо, ала дълбоко безсърдечно и неискрено държане.
За да бъда справедлива, ще кажа, че и коренячките жителки на Лабасекур обичаха да лицемерят, ала те го вършеха по-откровено и трудно можеха да те заблудят докрай. Когато трябваше да те излъжат, изричаха неистината някак небрежно, отърсени от угризенията на съвестта. Всичко живо в дома на мадам Бек — от слугинята до самата директорка — не се стесняваше да излъже; това за тях беше в реда на нещата. Да измисляш, наистина не беше добродетел, обаче беше най-простимият от греховете. „На няколко пъти казах истината“ — тези думи се срещаха в ежемесечната молитва на всяка девойка и всяка жена. Свещеникът ги изслушваше невъзмутим, опрощаваше охотно. Ако обаче бяха пропуснали богослужение или пък бяха прочели глава от забранен роман, то вече беше друго. Това бяха престъпления, за които порицанието и покаянието бяха напълно заслужено наказание.
Непосветена докрай в това състояние на нещата, непоучена от възможните последици, аз успешно напредвах в новата си работа. Преподавах първите трудни уроци, обкръжена от опасности, стъпала на ръба на един вулкан от страсти, които кипяха под нозете ми и пръскаха искри и горещ дим в очите ми; след това духовете на бунта като че се усмиряваха. Решена бях да успея. Мисълта, че мога да бъда провалена от ученическата недисциплинираност, непокорство и мързел към учението в този мой пръв опит да се преборя с живота, ми бе непоносима. С часове будувах и търсех начин да сложа ръка на тези бунтовнички, да превия в послушание това твърдоглаво племе. Преди всичко ясно осъзнавах, че не мога да очаквам помощ от мадам. Тя беше в правото си да се стреми към ненакърнената обич на своите ученички, все едно какви неправди и притеснения щеше да струва това на учителите. Учителка, потърсила нейното съдействие в потушаване на размирици, обричаше себе си на незабавно уволнение. При взаимоотношенията със своите питомци мадам запазваше за себе си само онова, което беше приятно, мило и я представяше в добра светлина, а от помощниците си строго изискваше да се справят с всяка изникнала неприятност — в ония случаи, когато да проявяваш строгост, означаваше да извикаш неприязън. Тъй че трябваше да разчитам единствено на себе си.
Преди всичко ясно бе като бял ден, че това бунтовно мнозинство не биваше да се покорява със сила. Трябваше да ги предразположа, да ги прикоткам търпеливо; учтивото, ала невъзмутимо поведение ги караше да стихват, умствената шега ги ободряваше. Те не искаха — или не можеха — на задълбочено и продължително умствено натоварване. Не позволяваха да се насилват паметта, ума, вниманието им. В случай, където една средно надарена английска ученичка безропотно би подхванала дадена тема и бе се отдала на задачата да я разбере и овладее, лабасекурката се изсмиваше направо в лицето ти и ти я хвърляше обратно с думите: „Господи, колко е трудно! Не искам. Ужасно ме нервира!“
Учителка, която си разбира от работата, го приемаше веднага, без да се колебае, без да спори и без да увещава, даваше вид, че полага двойно по-голямо от истинското усилие, за да опрости урока, преработваше темата така, че да им стане разбираема, връщаше я в този вид и тогава стоварваше върху им своя безжалостен сарказъм. Те усещаха бодването, трепваха от него, ала не бяха злопаметни към подобни нападки, при условие, че подигравката криеше не злоба, а сърдечност и че с ясни думи и съвсем открито — тъй че да не остава никакво съмнение — им се даваше да разберат своята некадърност, невежество и леност. Те бяха готови да се разбунтуват, ако им предадеш дори три реда повече от някой урок; но аз не помня да са възроптали от рана, нанесена им върху достойнството им. Дори и малкото, което притежаваха от това човешко качество, тъй бе смачкано в душите им, че те сякаш предпочитаха да ги тъпчеш, отколкото да ги галиш.
С течение на времето, когато станах по-уверена и овладях езика им, когато вече умеех да си служа с по-острите изрази, съответствуващи на поведението им, по-възрастните и по-интелигентни момичета дори започнаха да ме харесват. Забелязах, че от мига, в който ученичката биваше разтърсена дотолкова, та да усети в себе си трепета на благородното съревнование или пък жилването на срама, от този миг тя беше вече победена. Успеех ли да накарам поне веднъж техните (обикновено големи) уши да запламтят под тежките им лъскави коси, нещата започваха да се оправят. Все по-често сутрин намирах букетчета, оставени върху писалищната ми маса. В знак на признателност за това внимание, по време на почивките аз се разхождах с някои от ученичките. Стана така, че в нашите разговори веднъж-дваж необмислено се опитах да изправя някои от техните съвсем объркани представи за морала; особено задълбочено изложих схващането си за злочинството и унижението от лъжата. Без да се замисля, заявих, че от двата гряха лъжата е по-страшна от една случайно пропусната църковна служба. Бедните девойки, възпитани така,
