веднага донесли на католическите си настойници казаното от учителката протестантка. Последствията бяха поучителни за мене. Нещо — едно невидимо, неопределимо, безименно нещо — се прокрадна между мен и най-добрите ми ученички. Букетите продължаваха да се явяват на масата ми, ала разговорите ни секнаха. Когато се разхождах по алеите или седях в беседката, от дясната ми страна се сядаше момиче, а като по магия отляво до мен се настаняваше някой учител. Тъй също, колкото да е чудно, безшумните обувки на мадам непрестанно я довеждаха зад гърба ми — бързо, нечуто и неочаквано, подобно лек зефир.
Мнението на католическите ми познати относно съдбата на моята душа ми бе обяснена веднъж, макар и по наивен начин. Една от пансионерките, на която бях направила незначителна услуга, възкликна, сядайки до мене:
— Колко жалко, че сте протестантка, мадмоазел!
— Защо, Изабел?
— Защото, когато умрете, душата ви ще иде направо в ада.
— Вярвате ли, че ще стане така?
— Разбира се, че вярвам, всички го знаят, и свещеникът ми го каза.
Изабел беше ограничено, объркано същество. Тя додаде шепнешком:
— За да осигурите спасение на душата си на небето, ще трябва да ви изгорят жива тук, долу.
Засмях се, защото това беше единственото, което можех да сторя.
Читателю, помниш ли мис Дженевра Фаншоу? Ако си я забравил, позволи отново да ти представя тази млада дама като една от преуспяващите ученички на мадам Бек. Когато пристигна на улица „Фосет“ два-три дни след моето внезапно настаняване там, тя ме срещна и не се изненада. В жилите й очевидно течеше синя кръв, защото и една дукеса не би могла да бъде по-съвършено, по-истинска, по-дълбоко невъзмутима от нея. Слабо, нехайно учудване бе всичко, което знаеше за удивлението. Повечето от чувствата й, изглежда, се намираха в подобно недоразвито състояние. Симпатии и антипатии, обич и омраза — всичко това бе паяжинна нишка; единственото устойчиво и здраво нещо у нея бе нейният егоизъм.
Не беше горделива и макар да бях безлична бавачка на деца, тя ме превърна в своя приятелка и изповедница. Отегчаваше ме със стотици глупави оплаквания за ученически спречквания и битови неудобства. Храната не й била по вкуса; хората наоколо — учители и ученички — й били отвратителни само защото бяха чужденци. Търпеливо понасях нападките й към солената риба и варените яйца в петъчен ден, изслушвах хулите й за супата, за хляба, за кафето; докато накрая се ядосах и я сложих на място — нещо, което е трябвало да сторя още в началото, защото смъмрянето я караше да се осъзнае.
Много по-дълго бях принудена да отстъпвам пред онова, което тя че караше да върша. Гардеробът й, що се отнася до горното облекло, се състоеше от хубави и елегантни вещи; но другите й дрехи не бяха тъй грижливо подредени. Всичко беше занемарено. Сама тя мразеше иглата и затова ми носеше гащите си и т. н., струпваше ги накуп и чакаше да й ги оправя. Услужвах й месеци наред, но като видях, че това заплашва да се превърне в постоянна тегоба, заявих, че ще трябва сама да се заеме с изкърпването на собственото си бельо. Тя се разплака, обвини ме, че съм престанала да я обичам, ала аз не отстъпих и я оставих да се успокоява както знае.
Въпреки тези дреболии и още много подобни на тях, които е безсмислено да споменавам, защото са твърде недостойни и унизителни, тя беше много красива! Колко чаровна изглеждаше, когато слизаше в слънчевото неделно утро нагиздена, весела, облечена в бледолилава коприна, с дълги руси къдрици, разпилени по белите й рамене! Неделята винаги прекарваше с приятели, които живееха в града, а сред тези приятели, скоро ми се подсказа, имало някой, който вероятно щял да се превърне в нещо повече. С погледи и думи тя ми подмяташе, а от самоувереното й държане и външен вид кама разбрах, че е прицел на горещо обожание, дори на истинска обич. Наричаше своя почитател „Изидор“. Това всъщност не било истинското му име, но тя предпочитала да го нарича така, защото неговото не било „много хубаво“. Веднъж, когато ми се перчеше с жарта на „Изидоровото“ чувство, запитах я обича ли го тя от своя страна.
— И да, и не — отвърна ми. — Той е хубав и безумно ме обича, тъй че това ме забавлява. И е достатъчно.
Когато забелязах, че историята продължава, нещо учудващо при нейното лекомислие, реших да разбера дали господинът има качества, които родителите й и най-вероятно вуйчо й — той, изглежда, я издържаше — биха одобрили. Тя ми отвърна, че се съмнявала, защото Изидор според нея не бил богат.
— А вие давате ли му надежди?
— Големи понякога — засмя се тя.
— Ами ако не ви оставят да се омъжите за него?
— Уф, колко сте старомодна! Че аз и не искам да се омъжвам. Млада съм още.
— Но ако наистина ви обича толкова и ако накрая не излезе нищо, той ще страда.
— Естествено, това ще му разбие сърцето. Ужасно ще се разочаровам и възмутя, ако не стане тъй!
— Питам се дали този Изидор не е някой глупак — възкликнах аз.
— По отношение на мене да, но иначе бил, както чувам, много умен. Мисис Чолмондли го смята за извънредно способен. Разправя, че щял да се издигне много с дарбите си. Единственото, което знам, е, че когато е с мене, само въздиша и че мога да го въртя на малкия си пръст.
Исках да получа по-ясна представа за този покосен от любовта Изидор, чието положение ми се струваше крайно несигурно, затова я помолих да опише как изглежда, но тя не умееше да описва. Липсваха й думи, лишена бе и от дарбата да ги съчетава така, че да се получат образи. Май не го бе и разгледала както трябва. Нищо от вида му, нито от изражението му не бе докоснало сърцето й, не се бе запечатало в ума й — „хубав, но по-скоро красив мъж, отколкото прелестно момче“ — това бе всичко, което можа да ми каже. Търпението ми не би издържало, интересът ми би намалял при тия нейни приказки, ако не бе едно! От всички подхвърлени думи, от всички подробности, които споделяше, тя несъзнателно успяваше да докаже, че Изидор й се възхищаваше с много вежливост и уважение. Заявих й направо, че според мен не го заслужава, казах й също тъй, че я смятам за суетна кокетка. Тя се засмя, отмахна къдриците от челото си и се отдалечи с танцова стъпка, сякаш й бях направила комплимент.
Училищните занятия на мис Дженевра бяха почти нищожни. Тя се занимаваше сериозно само с три неща — с музика, с пеене и с танци; също тъй бродираше изящните си батистени кърпички, които иначе струваха прекалено скъпо. А дреболии като уроците по история, география, граматика и аритметика дори не поглеждаше или оставяше другите да й ги подготвям вместо нея. Голяма част от времето си прекарваше в посещения. Мадам уверена, че престоят й в училището бе за определен период, който не би се удължил, все едно дали успява в учението, или не, й даваше голяма свобода в това отношение. Мисис Чолмондли — нейната настойница, — весела, модна дама, я канеше всякога, щом имаше гости, а често я водеше и на вечерни сбирки в домовете на свои близки. Дженевра напълно одобряваше това. Но то си имаше и неприятна страна: принуждаваше я да бъде всякога добре облечена, а тя нямаше достатъчно пари за дрехи. Всичките й мисли се въртяха около това затруднение, цялата й душа бе обладана от кроежи за разрешаването му. Удивително бе да се наблюдава как усърдно заработва в тази насока иначе мързеливият й ум, да се види безстрашната дързост, към която я подтикваше чувството за необходимост и желанието да блесне.
Тя просеше смело от мисис Чолмондли — повтарям смело. Не с чувство на неудобство, а така:
„Моя скъпа мисис Ч., направо нямам какво да облека за празненството ви през другата седмица. Трябва да ми дадете една муселинена рокля и към нея един небесносин колан. Умолявам ви — защото сте тъй добра! Не ми отказвайте!“
„Скъпа мисис Ч.“ отначало се поддаваше, но като видя, че исканията ни нямат край, принуди се подобно всички приятели на мисис Фаншоу да окаже съпротива на домогванията й. Скоро престанах да чувам за подаръци от мисис Чолмондли, ала посещенията не секнаха и най-необходимите дрехи продължаваха да се доставят, а също и многобройни малки, но скъпи добавки — ръкавици, букети, дори накити. Тези неща, противно на обичая й, а и на нейния характер — защото не беше прикрита, — остана доста време в пълна тайна, но една вечер, когато отиваше на някакъв голям прием и трябваше да се облече със старание и елегантност, не устоя на изкушението да влезе в стаята ми и да ми се покаже в целия си блясък.
Изглеждаше наистина красива: млада, свежа, с характерна за англичанките нежна кожа и гъвкава фигура — качества, които липсват в списъка на европейските женски чарове. Роклята й беше нова, скъпа и съвършена. От пръв поглед разбрах, че е изпипана с тънкости, които струват скъпо и прибавят към общото
