— Единственото за мен сега е да се радвам на младостта и да не мисля да се обвързвам с обещания или клетви към който и да е бил мъж. Когато се запознах с Изидор, помислих си, че с него ще ми е весело. Вярвах, че ще му е достатъчно да ме приеме като млада девойка и ще му стига да се срещаме и разделяме, да пърхаме като две пеперуди и да сме щастливи. Но нищо подобно! Понякога той е по-строг и от съдия, влюбен и замислен. Как не! Мислителите, вглъбените и разумните мъже не са ми по вкуса. Полковник Алфред дьо Амал ми е далеч по- приятен. Предпочитам хубавите нехранимайковци и веселите гуляйджии! Да живеят радостите и удоволствията! Долу силните страсти и възвишените добродетели!
Очакваше да чуе отговор на своята тирада. Аз замълчах.
— Обичам моя хубав полковник — продължи тя. — Никога няма да залюбя неговия съперник. Никога няма да стана жена на буржоа.
Дадох й да разбере, че стаята ми незабавно трябва да бъде освободена от почитаемото й присъствие. Тя си отиде, като се заливаше от смях.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ДОКТОР ДЖОН
Мадам Бек имаше наистина твърд характер — бе снизходителна към целия околен свят и също толкова хладна към него. Дори децата й не бяха в състояние да нарушат равновесието на стоическата й сдържаност. Тя бе грижлива към семейството си, отблизо бдеше за неговите интереси и физическо здраве, но не познаваше, изглежда, порива да сложи някое от своите деца на скута си, да притисне розовите му устнички до своите, да го обхване с топла прегръдка, да го обсипе с мили ласки, с нежни думи.
Гледала съм я понякога как седи в градината и наблюдава отдалеч своите малки да се разхождат па алеите с бавачката Тринет; в изражението й четях загриженост и благоразумие. Зная — в ума й беше мисълта за тяхното добруване, ала случеше ли се най-малкото — слабичко и крехко, обичливо детенце, зърнало я отдалеч, да се отскубне от бавачката, да я приближи зарадвано и засмяно, клатушкайки се по пътеката, и да прегърне коленете й, мадам хладнокръвно протягаше ръка да не би да я разтърси внезапното връхлитане на детето. „Внимавай, дете мое!“, предупреждаваше го тя сдържано, търпеливо го оставяше да постои малко до нея, а сетне без усмивка, и без нито една гальовна дума ставаше и го отвеждаше пак при Тринет.
Отношението й към най-голямата й дъщеря бе също тъй характерно, по друг начин. Това дете беше злонравно. „Каква напаст е тази Дезире! Каква отрова е това дете!“, с такива думи я споменаваше и в кухнята, и в класните стаи. Сред многобройните си „дарби“ тя притежаваше особеното умение да дразни другите и съумяваше да доведе бавачката и прислужниците почти до изстъпление. Прокрадваше се в таванските им стаички, отваряше гардеробите и кутиите им, безпричинно накъсваше най-хубавите им бонета и изцапваше наметките им, издебваше случай да се промъкне до бюфета в трапезарията, където чупеше порцеланови и стъклени предмети, или пък отваряше долапа в килера, нападаше сладките, изпиваше сиропите, чупеше буркани и бутилки и умееше да представи нещата така, че да хвърли искрата на подозрението върху готвачката или нейните помощнички. А в отговор на всичко това — видяно или чуто от нея, — мадам отвръщаше с неподражаемо хладнокръвие.
— Дезире трябва да бъде наблюдавана особено грижливо.
И съответно държеше неизменно под око това обещаващо маслинено клонче. Но нито веднъж, доколкото зная, тя не я укори направо за белите й, не й обясни вредата от подобни навици, не й посочи лошите последствия от тях. „Наблюдението“ трябваше да я излекува. Естествено това беше невъзможно. До известна степен Дезире бе държана настрана от прислугата, но в замяна на това тя мамеше и ограбваше своята майка. Крадеше и криеше всяка вещ от работната маса и тоалетката на майка си, до която успяваше да се добере. Мадам виждаше всичко това, но се правеше, че не забелязва. Не й достигаха душевни сили да изтъкне пороците в очите на своето дете. Когато изчезваше нещо, чието връщане бе наложително, тя се преструваше, че Дезире го е взела, за да си поиграе, и я молеше да й го върне. Но Дезире не се оставяше да я подмамят. Научила се бе да подкрепя кражбите си с лицемерие и отричаше да е докосвала брошката, пръстена или пък ножиците. Според своята неискрена система, майка й спокойно се правеше, че й вярва, а след това неотстъпно наблюдаваше и следеше детето, докато успееше да открие неговите скривалища — някой отвор в градинския зид, процеп или дупка на тавана или във външната пристройка. Стореше ли това, мадам изпращаше Дезире да се поразходи с бавачката и се възползуваше от отсъствието й, за да ограби на свой ред крадеца. Дезире се показваше истинска дъщеря на своята лукава майка и никога, нито с изражение, нито с държане, не показваше яда си от загубата.
Смятаха, че второто дете, Фифин, прилича на своя покоен баща. Защото, макар майката да му бе дарила своето цветущо здраве, сини очи и розови бузи, душевните си качества то не бе наследило от нея. Беше почтено, весело създание. Тъй също страстно, темпераментно, буйно същество, от онези, които често си навличат беди и опасности. Един ден се сгромоляса от най-горното стъпало на каменната стълба, а мадам, когато чу патардията (тя долавяше и най-незначителния шум), излезе от трапезарията, вдигна детето и тихо заяви:
— Това дете си е счупило ръката.
Ние се надявахме да не е вярно. Но за жалост точно тъй излезе: една малка пълничка ръка висеше безпомощно надолу.
— Нека миис (имайки предвид мене) да я вземе — нареди мадам. — И някой веднага да повика фиакър.
С този фиакър тя с възхитително спокойствие и самообладание тръгна да търси хирург.
Не бе намерила семейния хирург у дома му, но това не я смутило. Търсила, докато открила друг, и се върна с него.
Междувременно аз разрязах ръкава на детето до рамото, съблякох го и го сложих в леглото.
Никой от нас (под „нас“ разбирам бавачката, готвачката, портиерката и себе си) не се вгледа по- внимателно в новия доктор, когато той влезе в стаята. Поне що се отнася до мен, аз се опитвах да усмиря Фифин, чиито викове (момиченцето имаше здрави дробове) бяха непоносими. Виковете се засилиха, щом непознатият доближи до леглото, а когато я привдигна, тя се разплака отчаяно и викна на своя завален английски (защото и тя тук като другите деца говореше този език):
— Пусни! Не иска тебе, иска доктор Пилюл!
— Доктор Пилюл е най-добрият ми приятел — долетя в отговор английска реч, — ала сега е на едно далечно място и аз идвам вместо него. Затова, като се успокоиш, ще се заемем с работа и скоро бедната ръчица ще е превързана и оправена.
След това поиска чаша подсладена вода, даде й няколко лъжици от сладката течност (Фифин обичаше да си похапва и пътят към сърцето й минаваше през небцето), обеща да й даде още, след като всичко свърши, и се залови за работа. Трябваше му помощник и той се обърна към готвачката, едра жена със здрави ръце, но тя, портиерката и бавачката побягнаха през глава. На мен също не ми се искаше да докосвам тази малка обелена ръчица, ала като видях, че няма изход, протегнах ръка да извърша необходимото. Изпревариха ме. Мадам Бек вече бе протегнала своята. Нейната ръка бе крепка, докато моята трепереше.
— Така е по-добре — забеляза докторът, обръщайки се от мен към нея.
Изборът му бе разумен. Моят стоицизъм щеше да е престорен, твърдостта ми — насилена. А нейните не бяха нито престорени, нито насилени.
— Мерси, мадам, чудесно, отлично! — възкликна докторът, когато свърши. — Чудесно хладнокръвие, използувано на място, което струва хиляди пъти повече от неуместната чувствителност.
Той бе възхитен от нейната непоколебимост, а тя — очарована от неговия комплимент. Цялата му външност, гласът му, изражението и държането му — всичко у него бе привлекателно. Когато човек го разгледаше по-внимателно — междувременно донесоха запалена лампа, защото вече се свечеряваше и падаше здрач, — аз го огледах и разбрах, че не би могло да е другояче, защото и мадам Бек бе както всяка друга жена. Този млад доктор (той беше млад) имаше необикновена външност. Фигурата му се извисяваше стройна и елегантна в малката стаичка сред групата ниски закръглени жени. Профилът му беше ясно очертан, изящен, изразителен. Наистина очите му пробягваха от лице на лице твърде живо, твърде бърже и твърде често, но те бяха хубави, такава беше и устата му; брадичката беше добре оформена, с цепка по средата, съвършена като на гръцка статуя. Що се отнася до усмивката, трудно е тъй прибързано да се
