направи следващата стъпка.
Една сутрин тя влезе при мен внезапна, много забързана, и ми заяви, че се намирала в затруднение. Мистър Уилсън, учителят по английски, закъснявал да се яви на урок, страхувала се, че може да е болен. Ученичките чакали в клас, нямало кой да вземе часа им: не бих ли се съгласила, по изключение, да им дам диктовка, та да не кажат после, че са изпуснали урока по английски?
— В клас ли, мадам?
— Да, в клас — във втори клас.
— Където има шейсет ученички? — възкликнах, защото знаех колко са много, и с привичната си боязливост се отдръпнах вътрешно, подобно охлюв в черупката си, като изтъкнах за предлог своята неподготвеност и неопитност. Да зависеше от мен, щях да оставя този случай за ме отмине. Несмела, лишена от импулсите на амбицията, аз бях в състояние цели двайсет години да уча дечурлигата на азбука, да преправям копринени дрехи и да шия детски престилки. Това глупашко примирие не се дължеше на вътрешно задоволство от положението ми. Работата ми не ме привличаше, нито ми беше интересна, но на мен ми стигаше да не ме измъчват големи притеснения и душевни тревоги. Бягството от дълбоките страдания ми се струваше най-близкият заместител на онова щастие, което можех да позная. Освен това съдено ми било очевидно да водя двойствен живот — живот в света на мислите и живот в действителния свят; при положение, че мисловният ми живот биваше подхранван от чудни магически радости на въображението, насладите на реалния биха могли да се ограничават: насъщният хляб, с часовете на работа и със сигурен покрив над главата.
— Хайде — подкани ме мадам, докато аз се взирах съсредоточено в кройките на една детска престилка, — оставете това.
— Но Фифин има нужда от нея, мадам.
— Фифин ще отстъпи, защото аз имам нужда от вас!
И тъй като мадам Бек наистина имаше нужда от мен и бе решила да ме има — отдавна бе недоволна от учителя по английски заради неговата неточност и небрежното му преподаване, — и понеже тя самата притежаваше решителност и способност да действува, макар аз да бях лишена и от двете, без да се мае повече, накара ме да хвърля напръстника и иглата; ръката ми се намери стегната в нейната и аз бях отведена долу. Когато стигнахме в „карето“ — голям квадратен коридор между жилищната сграда и пансиона, — тя поспря, пусна ръката ми, обърна се към мен и ме огледа. Аз бях пламнала и разтреперана от главата до петите. Да си призная, дори се разплаках. И наистина трудностите, пред които бях изправена, не бяха само въображаеми. Те бяха съвсем реални и една от тях беше непознаването на езика, с чиято помощ трябваше да преподавам. Вярно, изучавала бях френски съвсем прилежно от деня на идването си във Вийет, като денем го учех на практика, а вечерно време — на теория, дотогава, докато се разрешаваше стоенето на свещ, но все пак не можех да разчитам на знанията си, нито да се изразявам правилно.
— Хайде, кажете — строго извика мадам, — наистина ли се чувствувате толкова безпомощна?
Да! — могла бих да отговоря и да се върна в невзрачието на детската стая, където да вехна до края на дните си, ала като погледнах изражението на мадам, видях там нещо, което ме накара да се поколебая преди да отговоря. В този миг тя повече приличаше на мъж, отколкото на жена. Някаква особена сила се излъчваше от всяка нейна черта и тази сила не бе от вида, който ме възхищава; тя не будеше нито симпатия, нито възхищение, нито страх. Стоях без да съм утешена, придумана или пък подчинена. Усещах се така, сякаш у мен се бореха две различни сили, и изведнъж разбрах колко срамна бе моята безпомощност, колко малодушно бе нежеланието ми да се преборя.
— Назад ли, или напред ще вървите? — запита ме тя, като показа с ръка първо малката вратичка към жилищната сграда, а сетне големите двойни врати към класните стаи.
— Напред — отвърнах.
— Но — продължи мадам, охладняла, докато аз се запалвах, ала погледът й бе толкова остър, че дълбоко чувство на неприязън засили волята и решителността ми — ще намерите ли сили да се изправите пред класа или сте превъзбудена?
При тези думи в гласа й прозвуча подигравка. Нервната възбудимост бе едно от нещата, които тя ненавиждаше
— Не съм по-развълнувана от този камък — отвърнах и тупнах с крак по каменния под — или от вас самата — додадох, отвръщайки на погледа й.
— Добре! Но нека ви предупредя — тези момичета по нищо не приличат на кротките, възпитани английски девойки. Те са лабасекурски девици, закръглени, резки, решителни и бунтовни.
— Зная — отговорих й, — както зная и това, че макара да изучавам френски усилено, откакто съм тук, все още го говоря твърде нерешително и неправилно, за да мога да задържа вниманието им. Ще правя грешки, които ще ме превърнат в обект на подигравки за по-невежите. И въпреки това ще изнеса урока.
— Те безжалостно пропъждат стеснителните учители — каза тя.
— Зная, госпожо, чух как са се разбунтували и са подгонили мис Търнър! — Една бедна самотна английска учителка, която мадам бе назначила и уволнила с лека ръка и чиято тъжна история ми бе добре известна.
— Това е тъй — отговори тя хладнокръвно. — Мис Търнър за тях не беше повече от прислужница в кухнята. Беше безволева и нерешителна, лишена беше от тактичност, и от интелигентност, не притежаваше нито сила на волята, нито достойнство. Мис Търнър беше съвсем неподходяща за тези момичета.
Не отвърнах, а пристъпих към затворената училищна врата.
— Не се надявайте на помощ нито от мене, нито от другиго — предупреди ме мадам. — Подобно нещо от първия миг ще ви представи като неподходяща за този пост.
Отворих вратата, пуснах я учтиво да мине преди мене и я последвах. Имаше три училищни стаи, и трите големи. Стаята на втори клас, където трябваше да отида, беше най-голямата от трите и в нея се събираше най-многобройният, най-бурният и най-необузданият от трите класа. След време, когато опознах нещата, си казвах (ако подобно сравнение изобщо е позволено), че кроткият, възпитан, цивилизован първи клас в сравнение с буйния, бунтовен, неукротим втори прилича на английската Камара на лордовете в сравнение с Камарата на общините.
От пръв поглед разбрах, че повечето от ученичките вече не са малки момиченца — те бяха всъщност млади жени; знаех, че някои от тях произхождаха от благородни семейства и отлично съзнавах, че всички до една знаят какво положение заемах в домакинството на мадам. Когато се качвах на подиума — малко възвишение с едно стъпало над пода, където стояха катедрата и столът на учителя, — съзрях пред себе си една редица очи и чела, които предвещаваха буря — очи, излъчващи нахална светлина, и чела — студени и безчувствени като мрамор. Жената от „континента“ е съвсем различна от „островната жена“ на същата възраст и от същия произход. Никога в Англия не бях виждала подобни очи и подобни чела. Мадам Бек ме представи с една хладна фраза, излезе от стаята и ме остави да се оправям сама.
Не ще забравя оня първи урок, нито подмолното течение на сблъскването на характери и отношения, които той разкри пред мен. Тогава за пръв път започнах да осъзнавам разликата, която дели „младата жена“, идеал на поета и белетриста, от живата „млада жена“ от плът и кръв.
По всичко личеше, че три хубавици от първите чинове се бяха настанили там, предварително решени да не допускат една „детска бавачка“ да им преподава урок по английски. Знаеха си, че са изпъждали и други неприятни учители, знаеха, че мадам е готова да изхвърли всеки преподавател или възпитател, който не се хареса на учениците — че тя никога не поощрява слабохарактерния да запази мястото си, че ако той самият не притежава достатъчно сили да се пребори или пък тактичност — за да се наложи, трябва да си отиде. А как оглеждаха „мис Сноу“, победата им изглеждаше съвсем лека.
Госпожиците Бланш, Виржини и Анжелик подхванаха кампанията, като започнаха да се кискат и да си шушукат; това прерасна в гръмогласен шепот и смехове, които се подеха и от задните редици. Организираният бунт на шестдесет срещу един скоро взе да ме гнети, защото едва владеех френски, а бях принудена да говоря при подобни мъчителни обстоятелства.
Струва ми се, че ако можех да приказвам на родния си език, непременно щях да въдворя тишина, защото, макар да съзнавах колко неприветлива е външността ми и изобщо да знаех, че не блестя с особени качества, природата ме бе дарила с глас, който привличаше вниманието, когато се извисяваше от вълнение
