намери подходящото прилагателно за нея; тя криеше нещо приятно, ала същевременно караше човек изведнъж да осъзнае всичките си недостатъци и несъвършенства, всичко, което би могло да стане прицел на присмех. Фифин обаче хареса двусмислената му усмивка и реши, че притежателят й е добър човек. Макар да й бе причинил болка, тя му подаде ръка на сбогуване и му пожела лека нощ. Той нежно потупа ръчичката, а сетне двамата с мадам тръгнаха надолу — докато тя говореше въодушевено и неспирно, той я слушаше с благодушна вежливост, примесена с някаква неосъзната присмехулност, за която не намирам подходящо сравнение.
Забелязах, че макар да владееше френския отлично, той говореше английски много по-добре; освен това цялата му външност, цветовете му, очите — всичко беше английско. Забелязах и още нещо. Докато се разминаваше с мен във всекидневната, той извърна лице — казваше нещо на мадам, но бе застанал тъй, че без да искам, го погледнах и изведнъж в съзнанието ми се избистри един спомен, който се бореше да изплува от оня миг, когато за пръв път чух гласа му. Това бе господинът, с когото разговарях в кантората, който ми бе помогнал за багажа, който ме бе превел през оня тъмен коридор на улицата, и разпознах неговите стъпки: същата решителна и равна походка, която бях следвала през прогизналите дървета.
Би трябвало да се смята, че първото посещение на този господин на улица „Фосет“ ще бъде и последно. Достопочтеният доктор Пилюл се очакваше да се върне на другия ден и нямаше да има нужда временният му заместник отново да се явява вместо него, ала орисниците бяха решили друго.
Доктор Пилюл беше повикан да прегледа някакъв богат стар ипохондрик в старинния университетски град Букен-Моази и след като му бе предписал промяна на климата и пътешествия, принуден бе да придружи своя страхлив пациент в една неколкоседмична обиколка. Не оставаше друго, освен новият доктор да продължи посещенията си на улица „Фосет“.
Виждах го, като идваше, защото мадам не смееше да повери болното дете на Тринет и ме караше да стоя доста време в детската стая. Мисля, че беше добър лекар. Фифин се възстанови бърже под грижите му, но дори с нейното оздравяване той не ни напусна. Съдбата и мадам Бек, изглежда, се бяха съюзили и бяха постановили той бавно и обстойно да се запознае с коридора, отделното стълбище и горните стаи на улица „Фосет“.
Тъкмо Фифин оздравя, Дезире се обяви за болна. Това прихватничаво дете беше неподражаема преструвана; очарована от вниманието и грижите към болното й сестриче, тя реши, че едно забавляване напълно ще подхожда на желанията й, и съответно се разболя. Дезире играеше ролята си добре, майка й — също, защото, макар случаят да бе съвсем ясен на мадам Бек, тя се отнасяше към „заболяването“ с удивителна сериозност и загриженост.
Онова, което ме изненада бе, че доктор Джон (младият англичанин бе научил Фифин да го зове така; всички ние взехме да го наричаме като нея, докато това стана навик и той си остана с това единствено име на улица „Фосет“), та изненада ме това, че доктор Джон безропотно възприе тактиката на мадам и стана неин съучастник. Наистина отначало усетих момент на насмешлива колебливост, той хвърли един-два бързи погледа от детето към майката, посъветва се мълчаливо със себе си и накрая добродушно реши да играе ролята си в този фарс. Дезире ядеше лакомо като гарван, скачаше от сутрин до вечер в леглото, строеше палатки от чаршафите и одеалата, изтягаше се като турчин сред възглавниците, развличаше се, като замеряше бавачката с обувките си и кривеше лице на сестрите си — с една дума, приливаше от здраве и злонравие и притихваше единствено когато майка й и докторът правеха ежедневното си посещение. За мадам Бек знаех, че бе доволна срещу каквато и да е цена да задържи дъщеря си в леглото, за да си почине от пакостите й. Чудех се обаче как доктор Джон не се уморява да се преструва.
Всеки ден поради тази измислена болест той пристигаше точно в уречения час. Мадам неизменно го посрещаше със същото усърдие, със същата радост, че го вижда, със същата великолепно изиграна загриженост за своето дете. Доктор Джон предписваше безвредни лекарства за пациентката и гледаше майка й с насмешливо искрящи очи. Мадам улавяше закачливите му погледи без да трепне — бе твърде разумна, за да се дразни. Колкото и да хитруваше, младият доктор не извикваше чувство на презрение; той очевидно се бе поддал на тази роля не за де се усмихва на своята работодателка. Макар да харесваше работата си в пансиона и да се навърташе тъй необяснимо на улица „Фосет“, той се държеше самоуверено, почти небрежно, ала често изглеждаше замислен и угрижен.
Може и да не ми влизаше в работа да се блъскам нас загадъчното му поведение, нито да търся неговата причина и цел, но положението просто ми го налагаше. Той ме оставяше да го наблюдавам, защото отделяше на присъствието ми в стаята също толкова внимание и грижа, колкото заслужаваше личност с моята външност — накратко, приемаше ме подобно безличните предмети от мебелировката, като обикновен стол на едноцветен килим. Често, докато чакаше мадам, той се умисляше, усмихваше се, напрягаше се или се ослушваше като човек, който знае, че е сам. Докато аз междувременно наблюдавах спокойно изражението и движенията му и се питах какво ли би могло да бъде обяснението за този негов интерес и привличане — примесени със съмнения и необяснимо направлявани от някаква властна магия, — които го тласкат към нашата манастирска обител, усамотена в оградената сърцевина на столицата, той сигурна съм, не се сещаше, че имам очи на лицето, камо ли ум в главата.
Така и нямаше да го разбера, ако един ден, докато седеше, огрян от слънцето, а пък аз наблюдавах цвета на косите, бакенбардите и лицето му — тоновете им се разпалваха от силната светлина (спомням си, че мислено сравних искрящите му коси с тия на „златното изображение“, което бе създал цар Навуходоносор) — изведнъж една мисъл, нова, внезапна, стряскаща, ме овладя с неудържима сила. И досега не зная как съм го изгледала. Тласъкът на изненадата и на увереността ме накараха да забравя, съвзех се едва когато забелязах, че съм събудила интереса му и че е доловил движението ми в една ясно, малко овално огледало, закрепено до вдлъбнатината на прозореца, с чиято помощ мадам често следеше отражението на разхождащите се в градината долу. Колкото и да беше с весел и лек нрав, той притежаваше оная нервна чувствителност, която те кара да се смущаваш от прям и изпитателен поглед. След като ме улови, той се извърна и заяви с тон, учтив, но достатъчно сух, за да изрази раздразнението му и да придаде на думите му укоризнена нотка:
— Мадмоазел не ме плаши. Не съм дотолкова суетен да си представям, че някое от качествата ми привлича вашето внимание, следователно това ще да е някой недостатък. Смея ли да запитам какъв е той?
Смутих се, както може да се очаква, но не изпитах особено дълбоко стеснение, защото знаех, че не нескрито възхищение, нито пък неоправдано любопитство са извикали това порицание. Можех да се оправдая на часа, ала не пожелах. Не отговорих. Не бях свикнала да разговарям с него. Оставих го да мисли каквото си иска и да ме обвинява в каквото ще, подхванах ръкоделието, което бях оставила, и останах със сведена глава чак докато си отиде. Има едно опърничаво състояние на ума, в което човек, вместо да се дразни, успокоява се, когато е криво разбран; и често, когато знаем, че не е възможно да опознаят истинската ни същност, предпочитаме изобщо да не ни забелязват. Почтеният човек, ако погрешно го сметнат за крадец, по-скоро се развеселява, отколкото да страда от недоразумението.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
СТАЯТА НА ПОРТИЕРКАТА
Беше лято, и то много горещо. Жоржет, най-малкото дете на мадам Бек, се разболя от треска. Дезире, внезапно излекувана от своето страдание, и Фифин бяха изпратени при баба си на село, за да не се заразят и те. Сега наистина имаше нужда от лекарска помощ и мадам, без да обръща внимание на завръщането на доктор Пилюл, който се бе прибрал преди седмица, призова английския му съперник да продължи посещенията си. Една-две от пансионерките също се оплакаха от главоболие и общо взето, изглежда, бяха прихванали болестта от Жоржет. „Сега най-сетне ще повикат доктор Пилюл — казах си аз. — Предпазливата директорка не ще позволи този млад лекар да преглежда ученичките й.“
Директорката беше предпазлива, но беше също тъй готова да поеме рискове. Сама тя заведе доктор Джон в учебната част на заведението и повери на грижите му гордата и хубава Бланш дьо Мелси, както и суетната кокетка Анжелик, нейна приятелка. Доктор Джон изглеждаше благодарен за този акт на доверие и ако сдържаното държане би могло да послужи за оправдание на подобна стъпка, той наистина оправда доверието. Ала тук, в един девически пансион, в този свят на монашеско усамотение и изповедни, присъствие като неговото не можеше да мине незабелязано. Училището злословеше, кухненските
