дъното на пътеката. Заех от Готон, готвачката, кофа и четка за дъски и изтърках седалката й. Мадам ме видя, докато се трудех, и се усмихна одобрително — дали бе искрена, или не, не зная, но изглеждаше искрена.
— Я гледай — възкликна тя — колко работлива била мадмоазел Люси! Харесва ли ви тази алея, мийс?
— Да — отвърнах. — Тиха е и сенчеста.
— Така е — отвърна тя благо; и мило ми препоръча да идвам, когато поискам, защото, след като не бях определена за надзирателка, не бях и задължена да се разхождам с ученичките си; само помоли да позволя на децата й да идват при мене, за да говорят на английски.
Та вечерта, за която споменах, аз стоях на скритата пейка, почистена от плесен и мухъл, заслушана в далечния грохот на града. Всъщност той съвсем не беше далечен. Училището се намираше в центъра на столицата, на пет минути от парка, на десетина минути от дворцовите сгради. Съвсем наблизо минаваха широки осветени булеварди, които в този миг кипяха от живот, по тях трополяха каляски на път за някой бал или за операта. Същият този час, в който животът в нашия пансион замираше, в който се духваше последната лампа и се затваряше завесата край всяко легло, подаваше в града край нас сигнала за нощните забавления. Но аз не мислех за този контраст. По природа не съм склонна към развлечения. На бал и на опера изобщо не бях стъпвала и макар често да слушах да разправят за тях и да бях пожелала да ги посетя, то бе с желанието на човек, който не се стреми към удоволствие на всяка цена, който не се смята отреден да блесне в дадено общество, щом веднъж си пробие път до там; не беше цел, определена да се стигне, глад — да бъде задоволен; то бе по-скоро притихнал копнеж да видя нещо, невиждано от мен до днес.
По небето плуваше луна — не пълна, а тънкият сърп на новия месец. Съзирах го през пролуката на листата над мен. Той, както и звездите, не ми бяха чужди, подобно всичко наоколо. Знаех ги от детството си. Виждала бях този златен знак с тъмния глобус в извивката му да се спира в лазура до старата трънка на хребета на старата ливада в стара Англия, в миналите дни, също както се облягаше и сега на една тържествена камбанария в тази европейска столица.
О, детство мое! И мене ме вълнуваха дълбоки чувства. Макар да живеех затворено и да изглеждах непристъпна, замислех ли се за миналото, вълнувах се дълбоко. Настоящето ме принуждаваше да го приемам като стоик; що се отнася до бъдещето — бъдеще като моето! — най-добре да бях мъртва. Затуй умишлено потисках пламъка в себе си в каталепсия и в мъртвешки транс.
По онова време, спомням си добре, почти се ужасявах от всичко, което би могло да ме разтърси — например промените във времето, — защото тези неща пробуждаха у мен съществото, което се опитвах да приспя, и раздвижваха дълбокия копнеж, който не можех да задоволя. Една нощ избухна гръмотевична буря, ураганен вятър ни накара да скочим от леглата. Католичките се уплашиха и взеха да се молят на своите светци. Що се отнася до мен, бурята ме завладя неудържимо, бях извадена от летаргията и бях тласната към живота. Станах, облякох се, измъкнах се през прозореца до леглото ми и седнах на перваза, с нозе, опрени о покрива на съседната по-ниска сграда. Беше мокро, бурно, тъмно като в катраница. В спалнята всички се бяха скупчили уплашено край нощната лампа и се молеха на глас. Не бях в състояние да се прибера. Неустоимо беше удоволствието да се наслаждавам на бурята, на мрака и блясъка на мълниите, да слушам песен, която човешкото слово не е в състояние да предаде — тъй страховито-тържествена и тя, да гледам облаците, раздирани и прорязвани от бели, ослепителни светкавици.
Тогава ме обхваща копнеж, който не ме оставя цяло денонощие, исках нещо да ме изтръгне от сегашното ми съществование и да ме поведе нагоре и надолу. Този копнеж и подобните нему трябваше да бъдат унищожаване с удар по главата; нещо, което извърших, образно казано, тъй както и постъпила израилтянката Иаил с ханаанския вожд Сисара; забих по един кол в слепоочията и Ала за разлика от Сисара те не умряха; замаяха се само и често завъртаха кола с бунтовен гняв. Тогава слепоочията кървяха, а мозъкът пулсираше болезнено.
През онази нощ не се чувствувах нито бунтовна, нито нещастна. Мият Сисара лежеше задрямал в шатрата и ако в съня усещаше своята болка, подобие на ангел — идеалът — бдеше над него, полагаше успокоителен балсам на слепоочията, държеше пред склопените му очи магическо огледало, чиито сладостни, тържествени отражения биваха повтаряни в сънищата, и сипеше отблясъци от лунните си криле и одежди над омаяния спящ човек, над прага на Шатъра, над цялата околност. Иаил, тази сурова жена, седеше встрани, изпитваше само малко жал към своя пленник, но предпочиташе да мисли за завръщането на верния Хевера. С всички тези думи искам да кажа, че хладината и росната сладост на нощта ме изпълваха с надежда — не някаква определена надежда, а едно общо чувство на смелост и сърдечно спокойствие.
Би трябвало подобно настроение да бъде предвестник на нещо хубаво. Уви, нищо добро не последва от него! Миг след това грубата Реалност нахлу буреносно — злостна, отблъскваща и неприятна, каквато е най-често.
Сред дълбокия мир на бездушните камъни, извисяващи се над пътеката, от дърветата и на високия зид аз дочух звук; някакъв прозорец (тук всички прозорци са на панти и се отварят встрани, а не нагоре като английските) изскърца. Докато успея да вдигна поглед и да видя къде, на кой етаж и кой го е отворил, дървото над главата ми се разклати като улучено от снаряд, нещо тупна точно в нозете ми.
Часовникът на „Свети Йоан“ удряше девет; денят чезнеше, но още бе светло. Лунният сърп не усилваше светлината, ала дълбоката позлата там, където слънцето последно осветяваше небесата, както и кристалната яснота на необхватния простор над него, задържаха лятната светлина. Дори в моята тъмна алея на някоя от просеките бих могла да разчета ситни букви. Затова не ми бе трудно да открия, че снарядът представляваше кутия, малка кутия от бяла и оцветена слонова кост. Хубавият й капак се отвори в ръката ми. Вътре лежаха виолетки — виолетки покриваха плътно сгънатата розова хартия, — една бележка, надписана „За сивата рокля“. И наистина аз носех бледосива рокля.
Така-а. Нима това бе любовна записка — нещо, за което бях чувала, но досега не бях имала честта да видя или да похвана? Нима това бе предметът, който държех между палеца и показалеца си в този миг?
Едва ли. Нито за миг не си го помечтах. И в мислите не си рисувах почитател. Всяка от учителките копнееше за любим, една от тях дори (ала тя беше с оптимистичен характер) мечтаеше за бъдещ съпруг. Всички ученички над четиринадесет години си имаха бъдещ годеник, две-три вече бяха сгодени от своите родители, и то още като деца, но на моите мисли, още по-малко пък на надеждите ми, не им се позволяваше да пристъпят в царството на чувствата и мечтите. Когато другите учителки излизаха из града, разхождаха се из булевардите или посещаваха църковна служба, те неизменно (тъй поне се разправяше после) срещаха по някоя личност, от „обратния пол“, чиито възхитени и искрени погледи ги убеждаваха в собствената им привлекателност и хубост. Не бих казала, че в това отношение преживяванията ми се схождат с техните. И аз ходех на църква, и аз се разхождах, но съм напълно убедена, че никой не ме и поглеждаше. Нямаше девойко или жена на улица „Фосет“, която да не можеше да потвърди, че е било прицел поне на един възхитен поглед от сините очи на нашия млад доктор. Принудена съм, колкото и да е унизително, да изключа себе си. Що се отнася до мене, тези сини очи си останаха невинни и спокойни като небесата, с чийто цвят бяха сродни. Затова слушах как другите си говорят, често се чудех на доброто им настроение, увереност и самодоволство, ала не си правех труд да вдигам поглед и да оглеждам пътеката, по която те вървяха тъй самонадеяно. Следователно това тук не беше любовно писмо и убедена в това, аз го отворих. Там пишеше следното:
„Ангеле на моите мечти! Хиляди, хиляди благодарности за удържаното обещание. Не смеех да се надявам, че ще се изпълни. Мислех, че говорите на шега, освен туй начинанието ви ми се струваше рисковано, часът неудобен, алеята усамотена — често, както разбрах, навестявана от онова плашило, учителката по английски — същинска британска стара мома, както се изразихте, — чудовище, безцеремонно и грубо като дърт гренадирски фелдфебел, опърничава като калугерка.“ Читателят ще се съгласи, че е мъчително да превеждаш подобни ласкателства за собствената си личност. „Знаете — продължава милите излияния, — че малкият Гюстав поради заболяването си бе преместен в стаята на възпитателя — тази предпочитана стая, чиито решетки гледат към затворническата ви градина. Тук на мен, най-добрият чичо на света, ми е позволено да го посещавам. С какво вълнение доближих до прозореца и погледнах към вашата райска градина — рай за мен, пустиня за вас! Как се страхувах да не я видя празна или навестена
