от гореспоменатия дракон! Как радостно затуптя сърцето ми, щом през пролуките на ревнивите клонаци съзрях красивата ви сламена шапчица и гънките на сивата ви рокля — рокля, която бих разпознал сред хиляди други! Но защо, ангеле мой, не пожелахте да погледнете нагоре? Колко жестоко ми отказахте един лъч от тези обожавани очи! Как щеше да ме съживи само един поглед! Пиша това много набързо. Докато лекарят преглежда Гюстав, аз използувам възможността да сгъна бележката в това малко ковчеже заедно с букетче от цветя с най-нежното ухание, но не тъй нежни като тебе, моя Пери, чаровнице моя! Вечно твой — знаеш кой!“
„И аз бих искала да зная кой е“ — казах си, ала любопитството клонеше повече към адресантката на този забележителен документ, отколкото към автора му. Възможно е да беше от годеника на някоя ученичка; в такъв случай нито бе станало, нито щеше да стане нещо кой знае колко лошо — обикновена нередност. Доста от момичетата, всъщност повечето от тях, имаха братя или братовчеди в съседния колеж. Ала „сивата рокля и сламената шапчица“ — това водеше до следа, макар и много объркваща. Сламената шапка бе най-обикновен градински сенник, какъвто имаха поне още двадесетина момичета. Сивата рокля, и тя не даваше по-определено указание. Дори самата мадам Бек в момента също носеше сива рокля, друга една учителка и три от пансионерките притежаваха сиви рокли със същия модел и материя като моята. Това бе нещо като всекидневна дреха, модна по онова време.
Междувременно, докато размишлявах, съзнах, че трябва да се прибирам. По раздвижването на светлините в спалнята разбрах: молитвата бе свършила и ученичките си лягаха. След половин час всички врати щяха да бъдат заключени, всички лампи изгасени. Портата към градината все още зееше отворена, за да пропуща в напечената сграда хладината на лятната нощ; в помещението на портиерката светеше лампа и озаряваше от едната страна дългия коридор с двукрилите врати на приемната, а голямата входна врата в дъното затваряше гледката.
Изведнъж звънецът прозвуча тревожно — тревожно, но не силно, — внимателно звънтене, като предупредителен метален шепот. Розин изхвръкна от стаята си и се затича да отвори. Лицето, което пусна вътре, остана две минути да разговаря с нея. Усетих от нейна страна съпротива, някакво забавяне. Накрая Розин отиде към градинската врата с лампа в ръка, спря на стъпалата, вдигна лампата и се огледа.
— Чиста измислица! — възкликна тя с кокетен смях. — Тук няма жива душа.
— Пуснете ме да вляза — примоли един познат глас. — Трябват ми само пет минути. — И една фигура, стройна и царствена (всички на улица „Фосет“ бяхме единодушни по това) се измъкна от къщата и закрачи между лехите и по пътеките. Присъствието на мъж по това място и по това време беше същинско светотатство, ала той знаеше, че е привилегирован, а може би разчиташе и на дружелюбната нощ. Преминаваше през алеите, като се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, залута се из храсталаците да търси, взе да тъпче цветята и да чупи клонките; стигна най-сетне до „забранената алея“. Там го посрещнах като някакво привидение.
— Доктор Джон! Намерено е!
— Не ме запита от кого, защото зорките му очи го забелязаха в ръката ми.
— Не я издавайте — промълви и ме погледна тъй, сякаш наистина бях чудовище.
— Дори да исках да извърша предателство, как да издам нещо, което не зная? — запитах аз. — Прочетете бележката и ще се уверите, че тя почти нищо не подсказва.
„А може и да си я чел“ — мина ми през ума, ала не вярвах той да я бе писал. Това едва ли беше неговият стил. Освен това достатъчно наивна бях да предполагам, че не би си позволил да ме нарича с подобни имена. Видът му го оправда; той се разгорещи и зачерви, докато четеше.
— Това вече е прекалено. Това е жестоко, унизително — възкликна той. Признах си, че наистина е жестоко, като виждах как се изменя изражението му, все едно дали той беше крив, или не, друг някой, казах си, бе много по-виновен. — Какво възнамерявате да сторите с това? — запита доктор Джон. — Ще кажете ли на мадам Бек какво сте намерили, ще предизвикате ли смут, скандал?
Смятах се длъжна да кажа и му заявих, но додадох, че не вярвам, да се стигне нито до смут, нито до скандал. Мадам бе достатъчно предпазлива, за да не вдига шум по такъв повод, свързан със собственото й училище.
Той стоеше загледан надолу, замислен. Все още твърде твърд и твърде почтен, да изисква от мен мълчание по въпрос, за който дългът ме принуждаваше да известя. Аз желаех да постъпя правилно и същевременно не желаех да го наскърбявам и наранявам. В този миг Розин надникна през отворената врата; тя не можеше да ни забележи, макар аз да я виждах ясно през дърветата. Дрехата й бе сива като моята. Това обстоятелство, свързано с някои предишни случки, ми подсказа, че по всяка вероятно и тази случка, колкото да бе отблъскваща, е от ония, които ме освобождаваха от задължението да се занимавам с нея. Съответно изрекох:
— Ако можете да ме уверите, че никоя от ученичките на мадам Бек не е замесена в тази работа, с удоволствие ще се направя, че нищо не знам. Вземете ковчежето, букета, писъмцето; от своя страна аз с радост забравям цялата история.
— Вижте! — прошепна докторът внезапно; докато едната му ръка се сключваше върху онова, което му дадох, с другата той посочи през клонака.
Погледнах. Съзрях мадам, заметната с шал, в домашна роба и по пантофи, тихичко за слиза по стълбите и да се прокрадва като котка из градината. След две минути щеше да се сблъска с доктор Джон. Но ако тя беше котка, той пък напомняше леопард; поискаше ли, нямаше стъпка по-лека от неговата. Той я проследи с очи и щом тя зави зад един ъгъл, прекоси градината с два безшумни скока. Тя се появи, но той вече бе изчезнал. Розин му помогна като бързо затвори вратата между него и гонителката му. Аз също бих могла да си отида, но предпочетох да срещна мадам открито.
Макар всички да познаваха навика ми да посрещам здрача в градината, за пръв път бях останала толкова до късно. Убедена бях, че мадам се бе объркала — тръгнала бе да ме търси и бе решила да спипа нарушителката из засада. Очаквах да ме накаже. Но не. Тя беше олицетворение на добротата. Дори не ме и смъмри, не показа и следа от изненада. С присъщата й тактичност, ненадмината от ни едно живо същество, тя заяви, че била излязла просто да глътне малко от „нощния повей“.
— Каква прелестна нощ! — възкликна, като гледаше към звездите. Луната вече се бе скрила зад широката камбанария на „Свети Йоан Кръстител“. — Колко е хубаво! Какъв свеж въздух!
И вместо да ме отпрати, задържа ме да минем няколко пъти по главната алея. А когато накрая и двете се прибирахме, тя приятелски се облегна на рамото ми — подкрепи се да изкачи входните стъпала. На раздяла бузата и се намери пред устните ми:
— Лека нощ, мила приятелко, спете добре! — сбогува се тя любезно.
Усетих,че се усмихвам, докато лежах будна и замислена в леглото си — усмихвах се на мадам. Лицемерното й, любезно държане бяха за оня, който я познава, неоспоримо доказателство, че в ума й се гнезди някакво подозрение. През пролука или наблюдателница, през отворени клони или отворен прозорец, тя несъмнено бе доловила, отблизо или отдалеч, погрешно или правилно, нещичко от случилото се през тази вечер. Каквато бе умела в изкуството да разузнава, почти не бе възможно в градината й да бъде подхвърлено ковчеже или натрапник да прекоси алеите, за да го търси, без тя, в леко разклатено клонче, прокрадваща се сянка, необичайните стъпки, потайния шепот (макар доктор Джон да изрече тихо ония няколко думи, боботенето на мъжкия му глас се е понесло, предполагам, из цялата градина) — без тя, повтарям, да усети, че в нейните владения се вършат необичайни неща. Какво точно, сигурно няма да знае, нито ще й е стигнало времето да открие, но някаква прелестна малка интрига чака да бъде разкрита и в центъра й, увита като пашкул от паяжинни нишки, тя бе спипала „мийс Люси“, заплетена непохватно като глупава муха!
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ПРЕДАТЕЛСКАТА КИХАВИЦА
Отново имах случай да се усмихна — не, всъщност да се присмея — на мадам подир по-малко от едно денонощие след сцената, описана в последната глава.
Вийет има климат също тъй разнообразен, макар и не тъй влажен, както в повечето от европейските столици. След тихият залез последва ветровита нощ и през целия следващ ден бушуваше суха буря — беше мрачно, макар да не валеше; улиците бяха замъглени с прахоляк и пясък от големите булеварди. Не зная дали дори при хубави дни бих се изкушила да прекарам вечерните часове за учение и почивка там, където
