Той незабавно накъса писъмцето на малки парченца, без да го прочете.
— Вината изобщо не е у нея, запомнете това! — заяви той, като ме гледаше внимателно.
— Чия вина? — запитах. — Коя е тя?
— Значи още не знаете?
— Понятие нямам.
— Не се ли досещате?
— Не.
— Ако ви познавах по-добре, щях да се изкуша да рискувам, да ви се доверя и тъй щях да осигуря вашето опекунство върху едно невинно и прелестно, но много неопитно същество.
— Като компаньонка ли?
— Да — отвърна той разсеяно. — Ах, какви капани я дебнат! — додаде замислено. И за пръв път вдигна очи и разгледа лицето ми с надежда, стори ми се, да открие по него доброта, която да му позволи да предостави на моите грижи и внимание някакво небесно създание, срещу което заговорничеха силите на злото. Лично аз не изпитах особено желание да се заемам с надзор над каквито да били небесни създания, ала си спомних случката в кантората и реших, че му дължа една услуга. Ако можех да му помогна, готова бях, и не от мен зависеше да решавам по какъв начин. Прикривайки неохотата си, дадох му да разбере, че „аз съм готова да сторя каквото мога и да поема грижата над всяко лице, което го интересува“.
— Всъщност аз съм заинтересуван единствено като наблюдател — обясни той с възхитителна скромност. — Случайно познавам недостойната личност, която вече на два пъти наруши светостта на това място от отсрещния прозорец; тъй също срещал съм в обществото обекта, към когото са насочени тези неприлични стремежи. Нейното изключително превъзходство и вътрешно съперничество според мен би трябвало да пресекат нахалните посегателства още в зародиша им. Но очевидно не е така и тъй като тя е невинна и нищичко не подозира, готов съм да я предпазя от всяко зло, ако имам сили. Но лично аз не съм в състояние да сторя нищо. Не мога да се доближа до нея.
Той замълча.
— Но ето, аз съм готова да ви помогна — повторих пак. — Само ми кажете как.
И бързо прехвърлих през ума си списъка на нашите пансионерки, опитвайки се да открия този пример за подражание, тази скъпоценност, този бисер без драскотина. „Това сигурно ще е мадам — заключих. — Единствено тя притежава дарбата да се преструва на съвършена. Но що се отнася до това, че била невинна, неопитна и т. н., доктор Джон не бива да се заблуждава. Да бъде волята му. Ангелът му ще си остане ангел.“
— Само ми посочете лицето, към което да насоча грижите си — продължих със сериозен тон, макар в себе си да се кисках при мисълта да стана настойница на мадам Бек или на някоя от ученичките.
Доктор Джон притежаваше високо развита чувствителност и веднага по инстинкт почувствува онова, което малко по-дебелокож човек никога не би могъл да усети — а именно, че лекичко му се присмивам. Страните му порозовяха. Полуусмихнат, той се извърна и взе шапката си; тръгваше си. Сърцето ми се сви.
— Готова съм, готова съм да ви помогна — изрекох ревностно. — Ще сторя каквото пожелаете. Ще бдя над вашия ангел. Ще се грижа за нея. Само кажете коя е тя.
— Но вие не можете да не знаете — отговори той вече с искрен глас, макар и много тихо. — Тъй чиста, тъй добра, тъй невиждано красива — невъзможно е в един пансион да има две същества като нея! Имам предвид естествено…
В този миг дръжката на вратата откъм стаята на мадам Бек (която се съобщаваше с детската стая), внезапно щракна, сякаш ръката, която я държеше, се е увила неочаквано. Долетя приглушеното избухване на неудържима кихавица. Подобни малки нещастия се случват с всекиго от нас. Значи мадам, тази великолепна жена, бдеше на поста си! Прибрала се беше незабелязано, прокраднала се бе дотук на пръсти, намираше се в стаята си. Да не беше кихала, щеше да чуе всичко, а и аз също, ала това злощастно кихане стресна доктор Джон. Докато той стоеше сепнат, тя пристъпи към нас бодра, самоуверена, напълно овладяла положението. Всеки, който не я познаваше, би си помислил, че току-що се е върнала, и би отхвърлил мисълта, че ухото й е било залепено на ключалката, поне от десет минути. Престори се, че киха повторно, заяви, че била хванала хрема, и започна многословно да описва разходката си с фиакъра. Прозвуча звънецът за молитва и аз я оставих с доктора.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ПРАЗНЕНСТВОТО
Веднага щом Жоржет оздравя, мадам я изпрати на село. Съжалявах, обичах детето и с неговата загуба оставах по-болна от преди. Но не бива да се оплаквам. Живеех в дом, преливащ от жизнерадост, можех да имам другарки, а бях избрала самотата. Всяка от учителките на свой ред ми предлагаше дружбата си; опитах всичките. Едната се оказа почтена жена, но тесногръда в мислите си, груба в чувствата си и егоистка. Втората беше парижанка, външно изящна, покварена в сърцето, без верую, без принципи, без чувства. След като успях да проникна през тънката нишка на нейния характер, отдолу открих същинско тресавище. Тя изпитваше страст към подаръците; а в това отношение третата учителка — личност иначе безхарактерна и незначителна — много й приличаше. Тази последната притежаваше и друг един отличителен белег — сребролюбието. В нея властвуваше любовта към парите заради тях самите. Видът на златна монета извикваше в очите й невиждан зелен блясък. Веднъж в знак на голяма благодарност тя ме отведе горе, отвори някаква тайна вратичка и ми показа своето съкровище — купчина тежки, огромни пари, — около петнадесет гвинеи в петфранкови монети. Обичаше това съкровище, както птицата — гнездото си. Това бяха нейните спестявания. Често идваше и ми приказваше за тях с увлечение и натрапчивост, необяснима за личност, ненавършила дори двадесет и пет години.
Парижанката, от друга страна, беше блудна и безпътна (в своите склонности имам предвид, що се отнася до действията й, не зная). Това последно качество показа змийската си глава пред мен само веднъж, надзъртайки много предпазливо. От краткия поглед, който успях да хвърля, ми се стори необичайно влечуго. Видът му разбуди любопитството ми. Ако се бе изстъпила смело, може би щях философски да запазя самообладание и хладнокръвие да го огледам цялото, от раздвоения език до върху на люспестата опашка, ала то само прошумя в листата на един лош роман и като срещна внезапното и несдържано избухване на моя гняв, сви се и избяга със съскане. От него ден нататък тя ме намрази.
Тази парижанка бе винаги в дългове, защото заплатата й биваше изхарчвана предварително не само за дрехи, но и за парфюми, мазила, сладкиши и деликатеси. Каква студена, безсърдечна епикурейка бе тя във всичко! Като сега я виждам. Слаба в лице и във фигура, с жълтеникава кожа, с правилни черти, идеални зъби, устни като конец и голяма изпъкнала брадичка, с широки, но бездушни очи, излъчващи едновременно ненаситност и неблагодарност. Смъртно мразеше труда и обичаше удоволствията — защото бе безжалостна, безсърдечна, безмозъчна разхитителка на време.
Мадам Бек познаваше характера на тази жена отлично. Веднъж заговори за нея със странна смесица от здравомислие, безразличие и антипатия. Запитах я защо я държи в училището. Тя ми отвърна направо, че „имала интерес да го прави“, и изтъкна един факт, който сама вече бях забелязала — а именно: мадмоазел Сент Пиер притежаваше почти неповторимата способност да въдворява ред сред недисциплинираните редове на своите ученички. От нея се излъчваше и проникваше у околните някакво парализиращо въздействие. Без викове, без шум, без насилие, тя ги държеше в подчинение тъй, както неподвижен леден въздух укротява буйния поток. Що се отнася до преподаване на знания, тя бе почти безполезна, но бе незаменима за шпиониране и налагане на правилника. „Отлично зная, че не притежава нито принципи, нито пък добри нрави — призна си откровено мадам и додаде философски: — Държането й в клас е винаги благоприлично и изпълнено с достойнство, това е всичко, което се иска. Нито учениците, нито родителите търсят друго, нито пък съответно го търся аз.“
Какъв странен, весел, шумен малък свят бе това училище! Полагаха се всякакви усилия веригите да се прикриват с цветя; неуловим дъх на католицизма проникваше във всяко нещо; допускаха се немалко чувствени наслади (тъй да се каже) като противовес на ревностно духовно въздържание. Умовете живееха в робство, ала за да се отвлече вниманието от този факт, всеки предлог за физическо забавление се използуваше до най-малката възможност. И тук, както другаде, църквата се стремеше да отгледа децата си
