със здраво тяло, слаб дух, дебели, червендалести, бодри, весели, невежи, немислещи, непитаещи. „Яжте, пийте и живейте — казва тя. — Грижете се за телата си, а пък душите си ги оставете на мене. В мои ръце е тяхното изцеление, аз направлявам техния път, уповавайте се на мен за тяхната участ.“ Споразумение, в което всеки истински католик се смята за печеливш. Луцифер, и той предлага същите условия: „Ще те даря с цялата тази власт; ще ти дам славата на властта, защото това е предоставено на мене и комуто поискам, нему ще го дам. И ако ти склониш да ме боготвориш, всичко ще бъде твое.“
По това време — в разцвета на лятото — в къщата на мадам Бек стана толкова весело, колкото е възможно да бъде в едно учебно заведение. От ранно утро до късна вечер широките сгъваеми врати и двукрилите прозорци стояха разтворени. Постоянната слънчева светлина сякаш бе станала неделима от атмосферата; облаците бяха далеч, отплували отвъд морето, и си почиваха без съмнение край острови като Англия — любимата страна на мъглите, — но не се вестяваха над по-сухия европейски континент. Живеехме много повече в градината, отколкото под покрива. Учехме и се хранехме в голямата беседка. Нещо повече — усещаше се един дух на предпразнична подготовка, който превръщаше свободата едва ли не в свободия. Дългата есенна ваканция настъпваше само след два месеца, ала преди това трябваше да бъде отпразнуван един голям ден, една тържествена церемония — празненството на мадам.
Организирането на това празненство легна изцяло върху мадмоазел Сент Пиер, докато от мадам се очакваше да стои настрана, уж безразлична и неподозираща какво се подготвя в нейна чест. А тя най- малко от всички знаеше, най-малко от всички трябваше да подозира, че всяка година през цялото училище минава една подписка, с която се събираха средства за хубав подарък. Читателят тактично ще трябва да забрави следната кратка, тайна уговорка по този въпрос в стаята на мадам.
— Какво бихте искали да получите тази година? — я бе запитала нейната парижка помощница.
— О, това няма значение! Откажете се, нека бедните деца не пилеят своите франкове. — И мадам си придаваше благ и скромен вид. При тези думи Сент Пиер издаваше навън брадичка; тя познаваше мадам до дъното на душата й; наричаше тия нейни жестове на благородство „гримасите“. И дори не се преструваше, че им вярва.
— По-бързо! — прекъсваше я тя студено. — Назовете предмета. Накит, порцелан, тъкани или сребро?
— Е, добре тогава. Две-три лъжици и две-три вилици от сребро.
В резултат се появяваше великолепен сребърен комплект от прибори за хранене, на стойност триста франка.
Програмата на празненството се състоеше в следното: поднасяне на подаръка, лека закуска в градината, театрално представление (актьори бяха ученичките и учителите), танци и вечеря. Добре си спомням колко тържествено ми се бе сторило всичко това! Зели Сент Пиер разбираше от тези неща и ги организираше безупречно.
Най-голямо внимание бе отделено на театралното представление, защото за него бе необходима едномесечна подготовка. Тъй също изборът на актьорите изискваше опит и съобразителност; следваха уроци по дикция, по сценично държане и накрая идваха уморителните репетиции. Както би могло да се предполага, всичко това не бе по силите на Сент Пиер, тук трябваше друго ръководство, други способности бяха необходими. Тях ги осигуряваше един от преподавателите — господин Пол Еманюел, учител по литература. Никога не бях имала щастието да присъствувам на театралните лекции на господин Пол, но често го виждах като прекосява „карето“ (квадратен коридор между жилищната постройка и училището). Чувах го освен това в топлите следобеди, като преподаваше на отворени прозорци, а името му и анекдотите за него долитаха до ушите ми от всички страни. Най-вече нашата стара познайница мис Дженевра Фаншоу, която бе избрана да изпълнява една от главните роли в пиесата, имаше навика, удостоявайки ме с по-голямата част от свободното си време, да изпъстря разказите си с чести намеци за неговите думи и дела. Тя го намираше за непоносимо грозен и си даваше вид, че ще припадне от ужас при звука на неговите стъпки или на гласа му. Наистина той беше твърде мургав и дребен, язвителен и строг. Дори на мен ми се виждаше страшничък, с ниско остригана черна коса, с широкото бледо чело, с хлътналите бузи, с широките чувствителни ноздри, с провинциалния си поглед и припряно държане. Беше раздразнителен; това се разбираше, когато той прекъсваше гневно недодялания актьорски състав, ръководен от него. Понякога избухваше яростно към актрисите любителки, вбесен от невярно усетения образ, от студенината на чувствата, от неумелата им реч.
— Ето как би трябвало да стане! — викаше той и тогава гласът му екваше като тръба, а когато зад него, подражавайки му, се разнасяше тъничката свирчица на Дженевра , Матилда или Бланш, ставаше ясно защо в награда прокънтяваше дълбока отчаяна въздишка или яростно гневно изсъскване. — Вие не сте живи същество, а кукли! — чувах го да вилнее. — А вие нямате ли страсти — вие, останалите? Не чувствувате ли нищо? Нима плътта ви е от сняг, нима кръвта ви е от лед? Искам всичко това да запламти, да заживее; да се одушеви!
Напразни надежди! И когато и той разбра, че са напразни, изведнъж сложи край на всичко. До този миг разучаваше с тях някаква трагедия. Накъса я на парчета и на другия ден се появи с някаква малка комедийна пиеска. Това ги привлече повече. И скоро той успя да налее текста в гладките им малки мозъци.
Госпожица Сент Пиер неизменно присъствуваше на лекциите на господин Еманюел и аз научих, че безупречните й маниери, умението й да внимава, нейната тактичност и изящество правели дълбоко впечатление на този господин. Тя наистина притежавала способността да се харесва за известно време комуто пожелае, ала това траеше кратко. След по-малко от час харесването се изпаряваше като роса, изчезваща като есенна паяжина.
Денят, предшествуващ празника на мадам, бе толкова празничен, колкото самото празненство. Той бе определен за прочистване, почистване, подреждане и украсяване на трите класни стаи. вътре настъпваше весела суматоха; нито на горния етаж, нито пък долу тихата усамотена душа можеше да открие спокойно, кътче, за да си отдъхне. Аз съответно потърсих убежище в градината. През целия ден са разхождах или седях сама, намирах топлинка в слънцето, подслон под дърветата и компания в собствените си мисли. Спомням си добре, че през този ден размених само две изречения с живо същество; не че се чувствувах самотна — предпочитах да мълча. За наблюдателя бе достатъчно да премине през стаите един-два пъти, да види какви промени се извършват, как се подрежда една гримьорна за актьорите и една стая за обличане, как се строи малка сцена с декори, как господин Пол Еманюел, подпомаган от госпожица Сент Пиер, ръководи всички дейности и как една усърдна група от ученички, сред тях и Дженевра Фаншоу, работят весело над неговия надзор.
Настъпи големият ден. Слънцето изгря палещо и безоблачно и все тъй палещо и безоблачно пече чак до вечерта. Всички врати и всички прозорци бяха разтворени, което донесе приятно чувство за лятна свобода — и именно „пълна свобода“ бе законът за този ден. Учителки и ученички слязоха на закуска по домашни роби и с коси, навити на книжки; предвкусвайки с наслада старанието, с което щяха да се обличат вечерта, те сякаш изпитаха удоволствие тази сутрин да се шляят отпуснато, подобно градски съветници, които гладуват в очакване на вечерното пиршество. Към девет сутринта се появи една важна личност — коафьорът. Склонен към светотатство, той установи своята главна картина в параклиса и там, пред съда за светена вода, пред свещите и разпятието, извърши тайнствата на своето изкуство. Едно по едно момичетата бяха призовавани да се оставят в ръцете му и излизаха с коси гладки като миди, разделени от идеален прав път, с увити гръцки плитки, които лъщяха, сякаш бяха лакирани. Аз също минах по реда си и едва повярвах на отражението в огледалото, когато се погледнах да видя резултата. Дебелите гирлянди от сплетена кестенява коса ме удивиха; страхувах се, че не е моя, и трябваше да отскубна няколко косъма, за да се убедя в противното. Тогава признах този коафьор за първокласен артист — човек, който умее да извлече максималното и от неугледен материал.
След като затвориха параклиса, сега пък спалнята се превърна в място, където започнаха да проливат вода, да се трият и мият, да се гиздят и кичат — много бавно и много продължително. Тогава, а и до днес за мен остава загадка как може човек да пропилее толкова време за толкова малко работа. Действието изглеждаше напрегнато, сложно, продължително, резултатът — най-обикновен. Простичка бяла муселинена рокля, сив колан (цветът на Девата), чифт бели или сламени на цвят кожени ръкавици — такава беше официалната униформа, за чието обличане тази пълна къща с учителки и ученички отдели цели три часа. Ала макар и простичко на вид, трябва да се признае, че облеклото беше съвършено — съвършено по модел,
