живот. „Сенчестата“ ми рокля подхождаше да се подава изпод мъжката облекло на сцената, но би била неподходяща за някой валс или кадрил. Оттеглих се в една тиха ниша, откъдето можех да наблюдавам, без да ме наблюдават; балът с неговият блясък и неговите радости пред очите ми като спектакъл.
И пак не друга, а Дженевра Фаншоу бе хубавицата на бала, най-красивата и най-веселата от всички; избраха я да открие танците. Изглеждаше много мило, танцуваше много изящно, усмихваше се много весело. В подобни сцени тя тържествуваше — беше дете на удоволствията. Трудът и страданията я караха да занемее и да се отчае, обезсилваха я и я подтикваха да роптае, но веселието разперваше крилете й на пеперуда, разискряше златния им прашец и ярките петна, правеше я да лъщи като скъпоценност и да аленее като цвете. Простата храна и бистрата вода я караха да се цупи, но тя поглъщаше лакомо сметаната и сладоледа тъй, както птицата колибри се храни с нектар. Сладкото вино бе нейната същност, сладкият кейк — насъщният й хляб. Дженевра се осъществяваше в балната зала, навсякъде другаде тя линееше.
Но не мисли, читателю, че тя цъфтеше и искреше тъй само за господин Пол, нейния партньор, или че раздаваше своето очарование през онази нощ за радост на съученичките си, които изпълваха „карето“ и седяха край стените на балната зала; при подобни безинтересни и безцветни обстоятелства, за подобни скучни и безсмислени причини Дженевра едва ли би благоволила да изиграе един кадрил и безразличие и нервност щяха да изместят оживлението и благоразположението й; ала иначе в тържествената, празнична тълпа имаше една подкваса, която я олекотяваше, тя надушваше една подправка, която й придаваше вкус, чувствуваше причини, които оправдаваха изявата на най-приятните й качества.
И наистина в залата не се виждаше ни един мъж, който да не беше женен и баща, с изключение на господин Пол — този джентълмен беше единственото същество от своя пол, на което бе разрешено да поведе ученичката в стъпките на танца; а тази изключителна роля му бе разрешена отчасти защото съществуваше отдавнашна традиция (понеже беше роднина на мадам Бек и се ползуваше с пълното й доверие) и от части защото всякога успяваше да наложи волята си и да постъпва, както той желае, а и понеже — властен, горещ и пристрастен, какъвто си беше — той бе най-почтеният сред присъствуващите и можеше да бъде оставен с цяла дружина от най-хубавите и най-чисти девици с увереността, че под неговото водачество ще бъдат в пълна безопасност. Много от момичетата (това трябва да се вметне в скоби) съвсем не бяха без нечисти помисли — тъкмо напротив, ала те не смееха да покажат по-грубите си склонности в присъствието на господин Пол, тъй както не се осмеляваха да го настъпят по мазолите, да му се изкискат в лицето по време на разгорещен спор или да говорят на висок глас, когато гневна криза налагаше върху човешките му черти маската на някакъв интелигентен тигър. Следователно господин Пол можеше да танцува с която си избере; и бог да е на помощ на оня, който се опитваше да го отклони от това.
Тук имаше други, които бяха допуснати като зрители (привидно неохотно) след дълги молби, с протекции, с ограничения, след специално и трудно получено съгласие от благонравната мадам Бек; тези зрители тя държеше на разстояние през цялата вечер с помощта на своите изключителни способности на разузнавач, натикала ги бе в най-отдалечената, най-отблъскваща, най-студена и най-тъмна част та „карето“ — те бяха малка, отчаяна група младежи от най-отбраните семейства, чиито сестри бяха ученички в училището, по-големите синове на тук присъствуващите майки. През цялата тази вечер мадам бдеше край тези младежи — грижлива като майка, но неотстъпчива като същински змей. Пред тях имаше опънат нещо като кордон, който те коленопреклонно я молеха да прекрачат, за да се пораздвижат в един поне танц с онази „хубава блондинка“ или тази „хубава брюнетка“, или с ей тая там „прелестна девойка с катраненочерните коси“.
— Замълчете! — отвръщаше им мадам героично и неумолимо. — Ще прекрачите оттатък само през трупа ми, и по-скоро ще танцувате с монахинята от градината (имайки предвид легендата)!
И тя маршируваше напред-назад пред отчаяната им и нетърпелива редица подобна малък Бонапарт в сивкава копринена рокля.
Мадам познаваше нещичко от света, мадам познаваше отлично човешката природа. Не вярвам друга училищна директорка във Вийет да би се осмелила да допусне млад мъж между стените на училището си, ала мадам знаеше, че като позволява подобно нещо в случай като настоящия, тя прави смел удар, печели важна точка.
Преди всичко съучастници в това дела ставаха родители, тъй като то се осъществяваше единствено с тяхното посредничество. И второ, като отваряше вратите за тези гърмящи змии, тъй привлекателни и толкова опасни, мадам разкриваше най-великолепното си качество — бдителността. Трето, тяхното присъствие доставяше една от най-пикантните съставки на развлеченията. Ученичките го разбираха и го виждаха и видът на тези златни ябълки, които блещукаха отдалеч, ги оживяваше с възбуда, каквато никакви други обстоятелства не успяваха да възпламенят. Радостта на децата се предаваше на родителите, оживление и веселие се носеха из балната зала, самите млади мъже, и те, макар и въздържани, съща се забавляваха, защото мадам не ги оставяше да скучаят; по този начин всяка година празникът на мадам Бек си осигуряваше успех, непознат за празненството на която да било друга директорка в страната.
Забелязах, че отначало доктор Джон бе оставен да се разхожда на воля из стаите; от него се излъчваше мъжественост и чувство за отговорност, което балансираше младостта му и изкупваше хубостта му; ала щом започнаха танците, мадам го прибра.
— Хайде, Вълчо, елате насам — рече тя засмяно. — Макар да сте в овча кожа, ще трябва да напуснете стадото. Идвайте. Тук в карето съм събрала една чудесна менажерия. Позволете да ви наредя в моята колекция.
— Но първо ме оставете да изиграя един танц с ученичката, която сам си избера.
— Нима имате смелост да пожелаете подобно нещо? Но това е лудост! Това е богохулство. Прибирайте се, прибирайте се бързо!
Тя го прибра пред себе си и бързо го нареди зад кордона.
Както изглежда, Дженевра се бе уморила от танците и ме потърси в моето уединение. Тя се тръшна на пейката до мен и (това бе демонстрация, без която чудесно бих могла да мина) обгърна шията ми с две ръце.
— Люси Сноу! Люси Сноу! — изохка тя в истеричен хленч.
— Какво има, за бога? — сухо запитах аз.
— Как изглеждам, как изглеждам тази вечер? — попита тя настойчиво.
— Както обикновено — отвърнах, — невероятно суетна.
— Хапливо същество! Никога не намирате добра дума за мен, но въпреки това на пук на всички други завистници, зная, че съм хубава. Чувствувам го, виждам го, защото в гримьорната има огромно огледало, в което се оглеждам от глава до пети. Искате ли да дойдете с мене и да застанем пред него?
— Искам, мис Фаншоу. Ще бъдете задоволено до насита!
Гримьорната беше много близо, влязохме. Като ме хвана под ръка, тя ме притегли към огледалото. Без да се съпротивлявам, без да упорствувам и да й натяквам, аз застанах там и оставих самолюбието й да пирува и да тържествува, защото любопитствувах да видя доколко е в състояние да погълне — дали изобщо бе възможно то да се насити и дали дори далечна мисъл за другите беше в състояние да проникне в сърцето й и да смекчи неговото суетно тържество.
Нищо подобно. Тя завъртя и мен, и себе си, погледна ни и двете от всички страни, усмихна се, разтърси къдри, оправи колана си, разпери полата си и накрая, като пусна ръката ми и приклекна в подигравателен реверанс, заяви:
— За нищо на света не бих приела да съм като вас!
Забележката бе прекалено наивна, за да възбуди гняв. Отговорих само:
— Добре.
— А вие какво бихте дали, за да сте като мен?
— Не давам и пукната пара, колкото да ви се струва странно — отговорих аз. — Вие сте нещастно същество.
— В сърцето си не мислите така.
— Не, защото в него за вас няма никакво място. Само понякога ви оглеждам с ума си.
— Добре, но сега слушайте каква е разликата в нашето положение и ще разберете колко щастлива съм аз и колко нещастна — вие! — откликна тя.
— Започвайте. Слушам ви.
