— Преди всичко аз съм дъщеря на джентълмен от добро семейство и макар баща ми да не е богат, очаквам наследство от чичо си. Освен това сега съм на осемнайсет години — най-прелестната от всички възрасти. Получих европейско образование и въпреки че пиша с грешки, имам достатъчно други знания. Красива съм, това не можете да отречете. Мога да имам колкото си искам почитатели. Дори тази вечер разбивам сърца на двамина джентълмени и именно отчаяният поглед на единия, който долових преди малко, ме доведе до това чудесно настроение. Обичам да ги наблюдавам как ту бледнеят, ту червенеят, как се мръщят, как хвърлят яростни погледи един към друг и пламенни — към мене. Това съм аз — щастливката аз! А сега да видим вас — бедна душице!
Трябва да сте дъщеря на незначителен баща: пристигнахте във Вийет и веднага се хванахте да гледане малки деца. Нямате никакви близки, вече сте на двадесет и три — значи не сте млада; нямате привлекателни качества, липсва ви хубост. Що се отнася до почитатели, изобщо не го знаете какво е, не умеете дори да разговаряте на тази тема. Седите занемяла, когато другите учителки заприказват за това. Никога, предполагам, не сте се влюбвала и никога не ще се влюбите, подобно чувство ви е непознато. И толкоз по-добре, защото дори някога сърцето ви да се разбие, вие самата не сте в състояние да разбиете ничие сърце. Всичко казано дотук е истина, нали?
— Голяма част е чиста истина, и то безпощадна. В душата ви, изглежда се крие доброта, Дженевра, щом можете да говорите тъй откровено. Онази змия, Зели Сент Пиер, не би могла да изрече онова, което изрекохте вие. И все пак, мис Фаншоу, колкото и да ви изглеждам злополучна, пукната пара не давам да бъда на ваше място — да имам вашия характер и външността ви.
— Само защото не съм била умна, а то е единственото, което ми интересува! Никой друг освен вас не го е грижа за това.
— Напротив, намирам ви за умна — по вас си начин. — дори за много умна. Но вие приказвахте за разбиване на сърца — забавление, което не съм в състояние да оценя. Кажете, моля, кого си въобразявате, че сте екзекутирала тази вечер?
Тя доближи устни до ухото ми.
— Изидор и Алфред дьо Амал — и двамата са тук — прошепна тя.
— О! Така ли? Бих искала да ги видя.
— Браво! Най-сетне любопитството ви се разбуди. Последвайте ме, ще ви ги покажа.
И тя гордо ме поведе.
— От никоя класна стая не можете да ги огледате както трябва — обясни Дженевра, извръщайки се към мен, — мадам ги държи на голямо разстояние. Ще пресечем градината, ще влезем през коридора и ще ги приближим откъм задната им страна. Ако ни видят, ще ни се скарат, но няма значение.
Този път ми беше все едно. Пресякохме градината, проникнахме в коридора през един тих заден вход и приближавайки „карето“, но закриляни от сянката на коридора, озовахме се близо до групата млади мъже.
Предполагам, че щях да разпозная победителя дьо Амал и без да ми го покаже. Той беше дребно конте с прав нос и правилни черти. Казвам „дребно конте“, макар да беше среден на ръст, ала всичките му черти бяха дребни, такива бяха ръцете и нозете му, беше красив и загладен, издокаран като кукла. Облечен беше елегантно, накъдрен, с чудесни обувки, връзка и ръкавици — наистина бе очарователен. Изрекох това на глас.
— Каква мила личност! — възкликнах, похвалих вкуса на Дженевра и я запитах какво според нея ще прави Дьо Амал с парчетиите от сърцето, което е разбила — дали ще го скъта в шишенце за ароматни соли и ще го съхрани в розово масло? Заявих освен това с дълбоко възхищение, че ръцете на полковника едва ли са по-големи от ръцете на самата мис Фаншоу, тъй че той би могъл да носи собствените й ръкавици, обясних й колко съм прехласната от буйните му къдрици, а що се отнася до широкото му гръцко чело и изключителното му, класическо лице, признах, че не ми стигат думи да възхваля подобно съвършенство, както трябва.
— Ами ако беше влюбен във вас? — подхвърли жестоката във възбудата си Дженевра.
— О, небеса! Какво блаженство! — възкликнах. — Но, моля ви, не бъдете безчовечна, мис Фаншоу. изричайки подобни думи, все едно че показвате на бедния, пропъден Каин далечните очертания на рая.
— Значи го харесвате!
— Като сладкишите, конфитюрите и парниковите цветя!
Дженевра се възхити от вкуса ми, понеже самата обичаше подобни неща. Затова с готовност прие, че и аз ги обичам.
— Хайде, покажете ми Изидор! — Признавам, че изпитвах далеч по-голямо любопитство да видя него, отколкото съперника му, ала Дженевра бе захласната по първия.
— Алфред бе допуснат тук тази вечер — продължаваше тя — благодарение на леля си, мадам баронеса Дьо Дорлодот; а сега, след като го видяхте, разбирате ли защо през цялата вечер съм в такова чудесно настроение, защо играх така добре, защо танцувах тъй вдъхновено и защо съм щастлива като кралица? Боже! Боже! Какво забавление бе за мен да поглеждам първо към него, а сетне към другия и да подлудявам и драмата!
— Но този другият — къде е той? Покажете ми Изидор.
— Не искам.
— Защо?
— Срамувам се заради него.
— Но какви са причините?
— Защото — защото (с тих шепот) — защото има такива бакенбарди — оранжеви — червени- затова!
— Най-сетне изплюхте камъчето! — възкликнах аз. — Няма значение, покажете ми го все пак. Обещавам да не припадна.
Тя се огледа. В този миг зад нас един глас каза на английски:
— И двете сте застанали на течение, трябва да напуснете този коридор.
— Но тук няма никакво течение, доктор Джон — извърнах се към него аз.
— Тя настива толкова лесно- настояваше той, вгледан в Дженевра с голяма благост. — Тя е нежна, трябва да се пази. Намерете й някакъв шал.
— Позволете да преценявам сама за себе си — обади се мис Фаншоу надменно. — Не ми трябва шал.
— Роклята ви е тънка, току-що сте танцували, разгорещена сте.
— Вечно ме назидавате — сопна се тя, — вечно мърморите и поучавате.
Доктор Джон не отговори. Че сърцето му е наранено, пролича от погледа му. Помръкна натъжен и обиден, той се извърна, но запази външно спокойствие. Знаех къде има шалове, изтичах и донесох един.
— Ще го носи, доколкото зависи от мене — заявих и го нагънах върху муселиновата й рокля, като покрих внимателно шията и раменете й. — Това ли е Изидор? — запитах с гневен шепот.
Тя нацупи устни, усмихна се и кимна.
— Този ли е Изидор? — повторих, като я разтърсих. Бих могла да я разтърсвам докрай.
— Самият той! — отвърна тя. — Колко е груб в сравнение с полковник-граф! И на всичкото отгоре — о, небеса! — тези бакенбарди!
Междувременно доктор Джон ни отминаваше.
— Полковник-граф! — отекнах аз. Кукла, манекен, накъдрено кученце! Жалко същество! Слуга в сравнение с доктор Джон — прислужник, камериер за доктора! Нима е възможно този чудесен джентълмен — красив като видение — да ви предлага честната си ръка и достойното си сърце, да ви обещава да бди над вашата незначителна личност и вятърничав ум през бурите и битките на живота, а вие да го отблъсквате, да му се надсмивате, да го наранявате, да го измъчвате? Имате ли право да вършите това? Кой ви е дал това право? Къде се крие то? Дали е хубостта ви — в розовите ви бузи и бялата кожа, в русата ви коса? Нима това оковава душата му в нозете ви и превива шията му пред вашия ярем? Нима това заплашва неговата любов, нежността му, мислите, надеждите, интереса, благородната му, сърдечна обич и нима вие не го искате? Защо го отблъсквате? Не, вие само се преструвате. Не говорите сериозно. Вие го
