всякаква слава.
— Бедничката! — възкликна той, извърна се и напусна алеята.
Изпитът премина успешно. Господин Пол удържа думата си докрай и стори всичко по силите си, за да улесни моята роля. На другия ден раздадоха наградите. И това мина; училището бе разпуснато, ученичките се разотидоха и голямата ваканция започна.
Ах, тази ваканция! Дали някога ще я забравя? Не вярвам. Мадам Бек замина още през първия ден от почивката — отиде при децата си на морския бряг; трите учителки имаха родители или приятели, при които намериха подслон. Всеки един от преподавателите тръгна нанякъде; един за Париж, друг за Бу-Марен, господин Пол пое на поклонение към Рим. Къщата остана съвсем празна, като изключим мен, една прислужничка и оная нещастна, деформирана и полунормална ученичка, полуидиотка, чиято мащеха не я искаше у дома й, в някаква далечна провинция.
Сърцето ми почти замря в гърдите, жалки копнежи изпънаха струните му. Колко дълги бяха тези септемврийски дни, колко тихи, колко безжизнени! Колко огромни и празни изглеждаха опустелите стаи! колко мрачна бе изоставената градина, посивяла от прахоляците на града, изоставен от лятото. Чудех се как ще доживея до края на тези осем седмици. Духът ми отдавна бе започнал да унива, а сега, когато отдръпнаха подпората, която ми носеше работата, изведнъж рухна. Скучното бъдеще не вещаеше утеха, не обещаваше нищо, не ме подтикваше да понасям сегашните несгоди срещу бъдещи радости. Често ме налягаше мрачно безразличие към живота — едно отчаяно копнение да стигна по-скоро до края на земните си дни. Уви! Когато ми остана достатъчно време, за да огледам живота си, както такива като мене би трябвало да го оглеждат, открих пред себе си безнадеждна пустиня — жълти пясъци, без стрък зеленинка, без лампи, без кладенец. Не познавах и не смеех да лелея ония надежди, тъй скъпи на младостта, които я извисяват нагоре и я тласкат напред. Дори да почукваха понякога на сърцето ми, аз вдигах отпреде им негостоприемна преграда. А след като ме напущаха отпъдени, често леех горчиви сълзи, но не виждах друг изход. Не смеех да предложа подслон на тези гости, защото смъртно се страхувах от греха и слабостта на напразните надежди.
Верующи читателю, ти си готов да ми четеш поучителна проповед по повод онова, което току-що описах; същото се готвиш да сториш и ти, моралисте, и ти, строги мъдрецо, а ти, стоико, ще се намръщиш, циникът ще ми се присмее, докато ти, епикуреецо, ще се залееш от смях. Добре, на всички ви аз отговарям тъй: постъпвайте както ви е угодно. Приемам и проповедта, и укорителното смръщване, и подигравката, и вашия смях. Възможно е всички да сте прави, а може би на мое място и вие като мене щяхте да грешите. Първият месец бе за мене дълъг, черен и тежък.
Ненормалната ученичка не изглеждаше нещастна. Правех каквото можех, за да я храня добре и да й бъде топло, защото единственото, от което се нуждаеше, бе храна и слънце, а като нямаше слънце — запален огън. Недоразвитите й способности се радваха на бездействието, умът, очите, ушите, сърцето й спяха доволни, не бяха в състояние да се събудят за никаква работа, следователно в летаргията се усещаха като в рая.
Три от седмиците на ваканцията бяха горещи, слънчеви и сухи, ала четвъртата и петата бяха бурни и дъждовни. Не зная защо промяната на времето ми се отрази тъй жестоко; бушуващата буря и шибащият вятър ме хвърлиха в някаква смъртоносна парализа, каквато не усещах, докато въздухът бе ведър, но сега нервната ми система вече не можеше да издържи онова, което би принудена да понася дълги дни и нощи в тази огромна празна къща. Как съм молила небето да ми даде утеха и подкрепа! С каква ужасна сила ме изпълваше убеждението, че Съдбата е мой вечен враг, който не може да бъде умилостивен. Не обвинявах за това милостта божия, нито неговата справедливост. Реших, че част от големия му план е едни да страдат горчиво цял живот, и бях уверена, че сред тях съм и аз.
Почувствувах известно облекчение, когато един ден пристигна лелята на ненормалната, възрастна добра женица, и отведе моята странна, недъгава другарка. Нещастното същество понякога ми дотежаваше ужасно; не можех да я извеждам извън градината, а и не биваше да я оставям нито миг сама, защото умът подобно на тялото й бе объркан. Тя имаше склонност към злото. Стремежът да направи беля, да стори безпричинно пакост налага край нея винаги да има някой. А тъй като почти не говореше и прекарваше цели часове да криви лицето и крайниците си, аз се усещах по-скоро затворена с някакво неукротимо животно, отколкото с човешко същество. Освен това обслужването й изискваше познанията на милосърдна сестра. Търпението ми беше тъй изчерпано, че понякога напълно се стопяваше. Тези задължения не трябваше да се изпълняват от мен, а от друга прислужница, която сега бе в отпуск; в залисията на ваканционната суетня не потърсиха кой да я замества. И все пак изпитанията от този род не бяха най- страшните, с които се бях сблъсквала в живота. Колкото и да бяха уморителни и противни, душевната ми мъка беше далеч по-изтощителна и съсипваща. Грижите за невменяемата често ме караха да се отвращавам от храната и ме тласкаха към чистия въздух, при кладенеца или край водоскока в двора. Но тези задължения ни веднъж не смазаха сърцето ми, не насълзиха очите ми, нито попариха страните ми със сълзи, горещи като разтопен метал.
След като ненормалната си замина, бях свободна да излизам навън. Отначало нямах смелост да се отдалечавам от улица „Фосет“, но постепенно намерих градските порти, преминах през тях и след туй често скитах по шосето, през полята, отвъд гробищата — католическите и протестантските, — зад нивите, стигах до долчинки и горички и още кой знае къде. Като че ме подтикваше остен, някаква треска не ме оставяше да почивам, копнежът за другарство подклаждаше в душата ми смъртен глад. Често се разхождах по цял ден в жежкото пладне, в хладната вечер, за да се върна чак при изгрева на луната.
Докато се разхождах тъй самотна, опитвах се да си представя как живеят моите познати. Мадам Бек в някакъв весел морски курорт с децата си, с майки си и с цяла група приятели, потърсили същия източник на отмора. Зели Сент Пиер беше в Париж с роднините си, другите учители бяха по домовете си. Дженевра Фаншоу беше предприела с някои свои познати пътешествие на юг. Дженевра ми се струваше най- щастлива. Намираше се в красиви местности, това септемврийско слънце озаряваше за нея плодородни равнини, в които под меките му лъчи зрееха жита и лозя. Тази златна и кристална луна изгряваше пред погледа й над сини хоризонти, накъдрени от планински силуети.
Ала всъщност всичко туй не беше от значение. Аз също усещах есенното слънце и луната, но ми се щеше да съм затрупана с пръст и трева, далеч от тяхното влияние, защото не можех да живея в светлината им, нито да ги превърна в свои другари, нито да им предложа обичта си. А Дженевра носеше в сърцето си един дух, способен да дава постоянна сила и утеха, да разхубавява дневната светлина и да омекотява мрака; най-чудесният от добрите гении, който бди над човечеството, я закриляше с криле и засенчваше главата й с тялото си. Подир Дженевра вървеше Истинската Любов, тя никога не можеше да бъде сама. Съзнаваше ли Дженевра това? Струваше ми се, да. Не я смятах за тъй безчувствена. Предполагах, че в сърцето си е благородна, че и сега обича, но скритом, че един ден възнамерява да покаже колко дълбоко люби и тя; представях си верния й герой, полууверен в стеснителната й обич и утешаван от тази своя увереност; подозирах, че помежду им съществува електрическа връзка на симпатия, чудесна верига на взаимно разбирателство, която поддържа общуването през хиляди километри и пренася през поля и равнини мислите им един към друг с помощта на молитвите и доброжелателството. Постепенно Дженевра се превърна за мен в нещо като героиня. Един ден, като усетих тази нарастваща илюзия, казах си: „Изглежда, нервите ми наистина са прекалено изопнати. Умът ми престрада твърде много, страхувам се, че ще заболея. Какво да сторя? Как да устоя на болестта?“
Ала при тези обстоятелства бе трудно да се опазя. Най-сетне, след цял един ден и цяла една нощ на дълбока душевна депресия, аз легнах физически болна, останах в леглото. По това време циганското лято бе стигнало до своя край — започнаха бурите на есенното равноденствие и в продължение на девет мрачни и дъждовни дни, чиито часове отлитаха гневни, оглушаващи, ветровити, грохотни от бушуващия ураган, аз лежах просната в леглото от някаква странна треска на духа и кръвта. Сънят ме напусна. Ставах нощем, търсех го, умолявах го от сърце да се върне. Отвръщаше ми трясъкът на някой прозорец или протяжният вик на бурята. Сънят не се върна.
Греша. Върна се веднъж, ала разгневен. Раздразнен от упоритостта ми, той дойде, за да отмъсти. Според часовника на „Свети Йоан Кръстител“ сънят не продължи повече от пет-десет минути — кратък период, но достатъчен, за да пречупи съществото ми с необяснимото си притеснение, да ми внуши едно безименно преживяване, което носеше оттенъка, изражението, ужаса, чувството за някакво посещение от небитието. Между дванадесет и един часа тази нощ към устните ми бе поднесена насилствено една чаша с
