си; в промеждутъка на двете действия за съм заспала.
Събудих се — и о, чудо! Всичко бе отново променено. Заобикаляше ме светлина на пладнето — наистина не някаква силна лятна светлина, а оловният сумрак на суровата и бурна есен. Сега вече бях сигурна, че съм в пансиона — увери ме блъскащият в прозорците дъжд; увери ме воят на вятъра между клоните, което подсказваше, че вън има градина; увериха ме студът, белотата, самотата, сред които лежах. Казах „белотата“, защото край леглото ми висяха димитни завеси и запречваха гледката.
Вдигнах очи, огледах се. Очите ми подготвени да съзрат дългата, широка, белосана спалня, замижаха стреснато, когато се сблъскаха с тясното пространство на една малка стая — стая с морскозелени стени; тъй също вместо пет широки и голи прозореца тук имаше само един, висок, с малки ромбоидни стъкла, закрит от муселинени драперии; вместо двадесет и четири поставки от боядисано дърво с леген и кана върху всяка от тях имаше тоалетна масичка, нагиздена като дама за бал, с бяла рокля върху розова фуста; украсяваха я голямо полирано огледало и красива възглавничка за игли, обрамчени с дантела. Тази тоалетна заедно с един малък, нисък фотьойл, облечен в кретон на зелени и бели цветя, стойка за леген с мраморна плоча, и зелени съдове завършваха мебелировката на малката стая.
Читателю, сега вече се уплаших. Защо? — сигурна ще запиташ ти. Какво имаше в тая простичка и хубава спалня, което да стресне дори и най-стеснителния човек? Ето какво; тези мебели не биха могли да са действителни, материални столове, огледала и умивалници; те сигурно бяха привидения на подобните там; или пък, ако това се отхвърлеше като съвсем нереална хипотеза (макар и смутена, аз я отхвърлях), оставаше да се заключи, че аз самата съм преминала в някакво ненормално психическо състояние — накратко, че съм много болна и бълнувам; но в такъв случай, това бе най-странното бълнуване, с което делириумът е спохождал жертвата си.
Познавах — длъжна бях да познавам зеления крептон на този малък стол. Самия удобен стол; резбованата, излъскана, черна, украсена с листа рамка на това огледало, гладката, млечнозелена повърхност на предметите върху умивалника, а и самата му стойка с плочата от сив мрамор, отчупен в единия край — заставена бях да разпозная всички тях и да ги поздравя, тъй както миналата вечер бях познала и поздравила мебелите от палисандрово дърво, драпериите, порцелана на гостната стая.
Бретън! Бретън и дните от преди десет години блеснаха, отразени в това огледало. Но защо Бретън и детинството ми се провиждаха по този начин? Защо, ако изобщо трябваше да се връщат, не се връщаха каквито бяха? Защо пред обърканото ми зрение се привиждаше само мебелировката, а стаите и градът се бяха променили? Що се отнасяше до тази игленица, изработена от розов сатен, украсена със златни мъниста и обрамчена с набрана дантела, аз имах право да я познавам, както познавах и параванчетата — сама ги бях работила. Скочих от леглото, взех игленика и го разгледах. Ето инициалите „Л. Л. Б.“, извезани със златни мъниста и обкръжени с овален венец, избродиран от бяла коприна. Това бяха инициалите на моята кръстница — Луиза Люси Бретън.
Нима съм в Англия? Нима съм в Бретън — възкликнах развълнувана, бързо дръпнах пердето на прозореца и погледнах навън, опитвайки се да открия къде съм, почти готова да срещна спокойствие, старинни, красиви сгради и чистия сив паваж на улица „Света Ана“, а в дъното й да съзра кулите на катедралата; или пък, най-малкото, да видя друг някакъв глад — някоя улица във Вийет, ако не булевард в някой приятен и старинен английски глад.
Вместо това през рамка на листа, скупчени край високия прозорец, аз се взирах в тревистата площ на някаква поляна с дървета, които се вдигаха от ниския долен край — високи горски дървета, каквито отдавна не бях виждала. Те се огъваха под октомврийския вятър; между стволовете им съзрях широка улица, по която лежаха купчини жълти листа, а други подхвръкваха, гонени от западния вятър. Какъвто и да бе пейзажът по-нататък, той, изглежда, бе равнинен и тези високи буки го скриваха от погледа. Мястото изглеждаше усамотено и съвсем чуждо за мен. Изобщо не го познавах.
Отново си легнах. Леглото ми бе в малка ниша. Извих глава към стената и стаята с нейните удивителни предмети изчезна от очите ми. Изчезна ли? Не! Защото докато променях положението си с тази надежда, забелязах в зеленото пространство между сбраните и нагънати завеси да виси една широка позлатена рамка с някакъв портрет. Беше нарисуван — и то отлично — с водни бои; една глава, глава на момче, свежа, изобразена като жива, сякаш ме заговори, одухотворена. Беше младеж на около шестнадесет години, светъл, с пращящи от здраве бузи; косите бяха дълги, не тъмни, със слънчеви оттенъци, проницателни очи, хубава уста и весела усмивка, изобщо много приятно лице, особено за оня, който се смята в правото си да притежава този младеж — например за родителите му или пък сестрите. Всяка малка романтична ученичка би могла да се влюби в него. Очите гледаха така, сякаш ако бяха малко по-възрастни, щяха да отговорят с огнен любовен взор. Не бях в състояние да кажа дали по-късно биха могли да излъчват равния блясък на вярата; но на повърхностните чувства устните му щяха да отвръщат капризно и самоуверено.
Опитвах се да приемам всяко нова откритие колкото можеше по-спокойно и си прошепнах: „Ах, този портрет висеше в стаята за закуска над камината — прекалено високо, както ми се струваше навремето. Добре си спомням как се покачих на столчето от пианото, за да го откача, и като го вземах в ръце, опитвах се да проникна зад хлътналите очи, чийто поглед под лешниковите клепачи ми приличаше на тайна усмивка; и много обичах да разглеждам цветовете на бузите и изражението на устата“. Не вярвах въображението на художника да е в състояние да доразкраси извивката на тази уста или пък брадичката; дори с моето невежество знаех, че те са действително красиви, и аз си блъсках ума да разбера как е възможно нещо, което тъй дълбоко очарова, да причинява в същото време такава дълбока болка? Веднъж, за да изпитам себе си, вдигнах малката „миси“ Хоум и я накарах да разгледа картината.
— Харесваш ли я, Поли? — запитах детето. То изобщо не отговори, но дълго застана загледано, докато накрая чувствителният му поглед се затъмни и то проплака:
— Пуснете ме долу.
Пуснах и си казах: „Детето, и то го усеща.“
Премислих отново всичко това и додадох: „Той си има недостатъци и все пак едва ли съществува човек, по-прекрасен — и по-либерален, по-приветлив, по-хубав.“ Завърших мислите си с ясно произнесеното име: „Греъм!“
— Греъм? — отекна внезапно нечий глас до постелята ми, — Греъм ли искате да дойде?
Огледах се. Загадката се задълбочаваше, удивлението стигаше вече своя връх. Странно бе да видя познатия портрет на стената, ала още по-странно бе да се обърна и да видя тъй добре познатата личност насреща си — една жена, една дама, жива и материална, стройна и елегантна, в дивашка копринена рокля и с боне, което отлично подхождаше на плитките й на матрона и майка. И нейното лице излъчваше добрина — твърде състарено вече, за да се нарече красиво, то издаваше ум и силен характер. Малко се беше променила — станала бе само по-строга, по-пълна, но това бе тя, моята кръстница — самата мисис Бретън.
Запазих външно спокойствие, макар вътрешна да бях силно развълнувана. Пулсът ми биеше лудо, кръвта напусна страните ми, които се вледениха.
— Госпожо, къде се намирам? — запитах я аз.
— В сигурно убежище, където се грижат за вас. Отпуснете се, докато се оправите. Тази сутрин изглеждате зле.
— Дълбоко съм удивена, не зная дали да се доверя на разума си, или той ме подмамва във всяко отношение. Но вие говорите английски, нали, госпожо?
— Надявам се, че ме чувате. Бих се объркала, ако трябваше да водя дълъг разговор на френски.
— Но не сте от Англия, нали?
— Оттам дойдохме тук. А вие отдавна ли сте в тази страна? Изглежда, че познавате сина ми.
— Така ли, мадам? Възможно е. Вашият син — той ли е на този портрет?
— На този портрет е като малък. Докато го гледахте, вие произнесохте името му.
— Греъм Бретън?
Тя кимна.
— Разговарям с мисис Бретън, от Бретън, графство…?
— Точно така, а вие, разбрах, сте били учителка по английски в едно от тукашните чужди училища. Синът ми ви познава като такава.
— Как са ме намерили, госпожо, и кой ме е видял?
