— Синът ми ще ви разкаже, като му дойде времето — отвърна тя, — но засега вие още сте объркана и слаба, не бива да разговаряте. Опитайте се да похапнете и след това — да спите.
Въпреки всичко, което бях преминала — физическата умора, душевното объркване, простудата от лошото време — въпреки всичко, изглежда оздравявах. Треската, болестта, която ме бе сразила, си отиваше, защото, макар през изминалите девет дни да не бях вкусвала истинска храна и да страдах от неутолима жажда, тази сутрин, когато ме предложиха закуска, изпитах силен глад — вътрешна слабост, която ме накара насърчено да изпия чая, предложен ми от тази дама, и да изям една филийка сух препечен хляб към него. Беше само късче, но и то стигаше да подкрепи силите ми за следващите два-три часа, след което прислужницата ми донесе бульон и бисквити.
Когато взе да се здрачава, а вятърът продължаваше да духа все тъй диво и ледено и дъждът да тече из ведро, аз се притесних — притесних се да лежа. Стаята, макар и красива, беше малка, задушавах се в нея, копнеех за промяна. Потискаха ме студът и мракът, исках да видя, да усетя жив огън. Освен това не спирах да си мисля за сина на тази стройна матрона. Кога щях да го видя? Във всеки случай не преди да напусна тази стая.
Най-сетне прислужницата дойде да оправи леглото ми за през нощта. Приготви се да ме увие в одеало и да ме сложи на малкия крептонен стол, ала аз отказах и започнах да се обличам. Тъкмо бях привършила и бях седнала да си поема дъх, мисис Бретън отново влезе.
— Но вие сте се облекли! — възкликна тя, усмихвайки се с усмивката, която тъй добре познавах — приятна, но не разнежена усмивка. — Значи сте по-добре, така ли? По-закрепена?
Говореше ми както навремето и аз почти си въобразих, че е започнала да ме познава. В гласа и държането й се четеше същото покровителствено отношение, с каквото се отнасяше към мене, когато бях дете — покровителство, на което се подчинявах и дори харесвах. То не бе породено, че тя е по-богата или от по-висш произход (в това отношение бяхме равни; тя произхождаше от същата класа като мене), а от простия факт, че е по-възрастна. Бе нещо като подслонът, който дървото дава на тревицата. Замолих я, без повече да го увъртам:
— Позволете ми да сляза долу, госпожо. Тук ми е студено и съм самотна.
— С най-голямо удоволствие, стига да сте достатъчно заякнала, за да понесете промяната — отвърна тя. — Хайде тогава, облегнете се на ръката ми.
И подаде ръка. Хванах я и по застланите с пътека стълби слязохме във вестибюла, от който една отворена висока врата водеше към синята стая. Колко приятна беше тази стая със своя чудесен домашен уют! Колко закътана, с меката светлина на лампата и с червените отблясъци на огъня! За да завърши картината, на масата стоеше готовият чай — истински английски чай, а сервизът ми намигаше приятелски; тежкият сребърен чайник със старинни гравюри, малкото чайниче за запарване на чая от същия метал и тънките порцеланови чаши в тъмнорозово и позлата. Познавах и кейка със странна форма, изпечен в специалната тавичка, който неизменно се предлагаше с чая в Бретън. Греъм го обичаше и както някога, кейкът бе сложен на масата пред чинията на Греъм, а до него сребърният нож и вилицата. Следователно Греъм щеше да се върне за чая. А може би Греъм бе вече у дома; след няколко минути щях да го видя.
— Седнете, седнете — подкани ме моята хазяйка, когато, приближавайки до камината, се олюлях. Тя ме настани на едно канапе, но аз скоро се преместих зад нега, като обясних, че огънят ме е сгрял. Зад канапето намерих един друг стол, където ми бе по-удобно. Мисис Бретън никога не се суетеше край когото да било, за каквото и да е. Без да възразява, остави ме да правя каквото искам. Запари чая и взе вестника. Приятно ми бе да наблюдавам всяко действие на моята кръстница, защото движенията й бяха като на млад човек. Вече трябва да е над петдесетте, но нито плътта, нито духът й бяха докоснати от ръждата на възрастта. Макар достолепна , тя бе много подвижна и макар спокойна, проявяваше понякога пламенност. Доброто здраве и великолепният й характер я поддържаха свежа, както в младостта.
Докато четеше, почувствувах, че се ослушва — ослушваше се за сина си. Не бе от хората, гдето ще си признаят, че са притеснени; но времето още не бе утихнало и ако Греъм бе из града в този силен вятър, който виеше все тъй неукротимо, знаех, че майчиното сърце ги придружава.
— Закъсня с цели десет минути — забеляза тя, поглеждайки часовника. Но миг след това по погледа, вдигнат от вестника, и по лекото накланяна на главата към вратата разбрах, че е чула някакъв звук. Скоро челото й се проясни тогава дори и моето уха, ненавикнало като нейното, долови метално изскърцване на отворена дворна врата, стъпки по настилката и най-сетне — звънеца на входа. Той се бе върнал. Майка му напълни малкото чайниче от чайника, придърпа към огъня тапицирания син стол с големи възглавници — стол, полагащ й се по право, който друг някой бе узурпирал безнаказано. И когато този някой се изкачи по стълбите — нещо, което стори след малко, — позабави се, изглежда, да оправи външния си вид, пострадал от ветровитата и дъждовна нощ, — и когато влезе, майка му, скривайки радостната си усмивка, запита строго:
— Ти ли си, Греъм?
— Че кой друг може да е, мамо? — отвърна виновният и се намести на абдикирания стол.
— Знаеш ли, че заслужаваш студен чай, загдето закъсня?
— Но няма да си получа заслуженото, защото чувам веселото къкрене на чайника.
— Приближи се до масата, мързеланко. Все към моя стол ти е окото. Ако имаш капка чувство за приличие, би трябвало да отстъпиш този стол на старата дама.
— Готов съм, но милата стара дама настоява да го взема аз. Как е пациентката ти, мамо?
— Тя ще дойде по-близо и сама ще ти каже — заяви мисис Бретън, извръщайки се към моя ъгъл; при тази покана аз пристъпих. Греъм любезно стана да ме поздрави. Беше се изправил пред огнището — фигура, оправдаваща нескритата гордост на майка му.
— Значи слязохте долу — възкликна тай. — Следователно сте добре — много по-добре. Никога не очаквах, че ще се срещнем така. Снощи се поуплаших за вас и ако не бързах към един умиращ пациент, никога не бих ви изоставил, но майка ми е половин лекар, а и Марта е отлична сестра. Видях, че сте припаднала, но нямаше нищо страшно. На какво се дължеше, ще науча тепърва, както и останалите подробности. А междувременно вярвам, че наистина сте по-добре.
— Много по-добре съм — отвърнах спокойно. — Много по-добре, благодаря ви, доктор Джон.
Защото, читателю, този строен млад мъж, този мил син, този мой гостоприемен домакин, този Греъм Бретън, беше доктор Джон — той и никой друг; — нещо повече — аз установих тази идентичност без изненада. Още когато чух стъпките на Греъм по стълбите, знаех каква фигура ще влезе, за кого да подготвя очите си. Откритието не беше от днес; разбрала го бях много отдавна. Естествено, отлично помнех младия Бретън, и макар десет години (от шестнадесетата до двадесет и шестата му година) да могат много да променят момчето, превръщайки го в зрял мъж, те все пак не са в състояние да наложат такава основна промяна, която напълно да заслепи очите и да обърка паметта. Бретън бе запазил прилика с момчета на шестнадесет. Той имаше неговите очи, имаше и някои от чертите му — всъщност цялата отлично оформена долна част на лицето. Скоро го открих. За пръв път го разпознах в оня момент, разказван преди няколко глави, когато съсредоточеният ми взор ми бе навлякъл неговия безпощаден укор. Допълнителното оглеждане потвърди с най-голяма точност това първо откритие. Проследих в жеста, държането, в навиците му на зрял мъж всичко онова, което се загатваше в юношата. Долавях в плътния му вече глас акцента на миналите дни. Характерни поврати във фразата, типични за него някога, все още се долавяха в речта му; същото беше с изражението на устните и очите, с усмивката, с внезапния лъч, проблеснал в ирисите под изразителното му чело.
Да изрека нещо по въпроса, да намекна за откритието си, не отговаряше на моя начин на мислене, нито подхождаше на моята чувствителност. Обратното — предпочитах да запазя мълчание. Приятно ми бе да го срещам, обвита в облака, през който той не беше в състояние да проникне, докато той самият стоеше отпреде ми, облян с особена светлина, която сияеше над главата му, трептеше край нозете му, но не проникваше отвъд.
Знаех, че ще му е все едно, ако се бях изстъпила и бях заявила: „Аз съм Люси Сноу!“ Затова оставах на учителското си място; а след като той никога не запита за името ми, не му го и казах. Чуваше да ме наричат „мис“ и „мис Люси“, ни веднъж не долови презимето ми „Сноу“. Що се отнася до разпознаване от пръв поглед — макар да бях много по-малко променена и от него, — това изобщо не му б минало през ума; защо тогава аз да го подтиквам?
По време на чая доктор Джон бе любезен, защото бе такъв по нрав. Когато привършихме и таблата с
