нейните прибори бе изнесена, той ми приготви удобно кътче от възглавници в ъгъла на дивана и ме покани да седна там. Той и майка му също приближиха до огъня и след като поседяхме тъй десетина минути, улових, че погледът на кръстницата, е вперен в мене. Жените са много по-съобразителни за някои неща от мъжете.
— Чудно нещо! — възкликна тя. — За пръв пън срещам такава поразителна прилика. Греъм, не го ли забеляза?
— Какво да забележа? Какво й става на старата дама? Как се взираш, мамо! Човек би помислил, че си станала ясновидка.
— Кажи ми, Греъм, на кого ти напомня тази млада дама? — И ме посочи.
— Мамо, ти я смущаваш. Неведнъж съм ти казвал, че твоята спонтанност е най-големият ти недостатък. Не забравяй освен това, че тя не те познава и не знае характера ти.
— Ето сега, като свежда поглед, гледай я, като се извръща — на кого прилича, Греъм?
— Слушай, майко, ти задаваш гатанката, значи ти трябва да я разгадаеш.
— И разправяш, че отдавна си я познавал — откакто ходиш в пансиона на улица „Фосет“, — а досега да не ми споменеш за тази невероятна прилика!
— Как да ти кажа нещо, което не ми е направило впечатление и което и сега не проумявам. Какво имаш предвид?
— Глупаво момче. Погледни я де!
Греъм ме погледна. Но аз не можах да издържам повече. Разбрах какъв ще е краят и реших да го изпреваря.
— Доктор Джон — обадих се аз — е имал толкова грижи на главата, откакто се разделихме на улица „Света Ана“, че докато аз веднага, още преди няколко месеца, открих мистър Греъм Бретън, на него и през ум не му е минало, че може да познава Люси Сноу.
— Люси Сноу! Така си и мислех! Знаех си! — извика мисис Бретън. И бързо пристъпи към мен и ме целуна. Някои жени сигурно биха вдигнали голяма олелия при подобно откритие, без да са особено зарадвани от него; но не бе в привичките на кръстница да създава паника — тя предпочиташе приглушените сърдечни излияния. Тъй че и двете изразихме изненадата си само с няколко думи и кратък поздрав; и все пак зная, че тя се зарадва, зарадвах се и аз. Докато ние подновявахме старото си познанство, Греъм, седнал насреща ни, мълчаливо изживя своето учудване.
— Мама ме нарича глупаво момче и май че съм точно такъв — най-сетне се обади той, — защото, честна дума, колкото и често да съм ви виждал, не съм и подозирал този факт. А сега всичко осъзнавам. Люси Сноу! Ами разбира се! Спомням си я отлично и ето я, седнала тука — няма никакво съмнение. Но — додаде той — не е възможно през цялото това време да сте знаели, че се познаваме отдавна и да не сте ми казали нито дума?
— Разбира се, че знаех — долетя моят отговор.
Доктор Джон се въздържа от коментари. Предполагам, че е намерил мълчанието ми за странно, но прояви снизхождение и не ме осъди. Мисля освен туй, че е сметнал за неприлично да разпитва по- подробно, да се интересува защо и за какво съм се въздържала, и макар да е изпитвал известно любопитство, случаят не бе чак толкова значителен, та да позволи на любопитствата си да надделее над възпитанието.
От своя страна аз се осмелих единствено да го запитам дали си спомня как го съзерцавах втренчено веднъж, защото лекото раздразнение, което той прояви в оня случай, все още не ми излизаше от ума.
— Помня — отвърна той. — Май че дори се ядосах.
— Сигурно сте ме сметнали за твърде смела? — запитах го.
— Нищо подобно. Но понеже ви знаех като стеснителна и свита, запитах се какви ли недостатъци в характера или лицето ми са се оказали толкова притегателни за иначе сведените ви очи.
— Сега разбирате ли какво е било?
— Напълно.
В този миг мисис Бретън ни прекъсна с многобройни въпроси за изминалите дни; заради нея аз се принудих да си припомня преживените тревоги, да изясня причините за необяснимото си отчуждение, да разкажа за едноборството си с Живота, Смъртта, Скръбта и Съдбата. Доктор Джон слушаше почти мълчаливо. След това той и тя ми разказаха за промените, през които са преминали пък те. Дори и техният живот не протекъл безгрижно и Съдбата поискала обратно щедрите си навремето дарове. Ала тази тъй смела майка и този юначен син се преборили здравата със света и накрая възтържествували. Самият доктор Джон бе от ония, чието раждане е било озарено от благосклонни планети. Дори и най-лошите страни да бе изправило пред него Злополучието, той щеше да ги отстрани с усмивка. Силен и весел, непоколебим и смел, не припрян, а неустрашим, той бе в състояние да ухажва самата богиня на Съдбата и да изтръгне от каменните й зеници почти любовен лъч.
В избраната от него професия той вече си бе завоювал успех. Преди три месеца бе наел тази къща (един малък дворец, както ми обясниха, на около шест километра от Порт дьо Креси) и предпочел околността на града заради здравето на майка си, която трудно понасяла градския въздух. Повикал бе тук мисис Бретън, а пък тя, напускайки Англия, взела със себе си ония мебели от дома на улица „Света Ана“, които й се досвидяло да продаде. Оттук и удивлението ми при вида на столовете, на венците над огледалата, на чайниците и чаените чаши.
Когато удари единадесет, доктор Джон прекъсна майка си:
— Сега мис Сноу трябва да си ляга — заяви той; — вижда ми се много пребледняла. Утре ще се осмеля да й задам някои въпроси за това, как е похабила тъй здравето си. Наистина много се е променила от юли насам, когато я видях да играе тъй вдъхновено ролята на един убийствен малък джентълмен. Що се отнася до снощната злополука, уверен съм, че и за това има какво да разкаже, но тази вечер няма да питаме повече — лека нощ, мис Люси!
И тъй като ме отведе мило до вратата, взе една свещ и освети стълбите, по които се изкачих.
Когато си изрекох молитвата, когато се съблякох и си легнах, почувствувах, че все още имам приятели — приятели, които не демонстрират страстна привързаност, не предлагат нежната утеха на истинското и кръвно роднинство и от които съответно би трябвало да се иска умерена обич, да се очаква сравнително малко; ала сърцето ми се разтвори за тях и се изпълни с дълбока нежност, която аз поисках от Разума да уталожи с времето.
„Не ме оставяй да мисля за тях прекалено често, молех го аз, нека бъда доволна от тънката струйка на този живителен ручей; не ме оставяй да тичам, зажадняла да пия ненаситно от благодатните му води; не ми позволявай да си въобразя, че вкусът му е по-сладък от другите земни извори! О! Нека бог ме научи да бъда доволна от един обикновен, дружески разговор, кратък, рядък, повърхностен и спокоен — съвсем спокоен!“
Докато повтарях тази дума, аз сложих лице на възглавницата и повтаряйки я, облях възглавницата със сълзи.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
LA TERRASSE
Тези борби със собствения характер, със силните природни склонности на сърцето може да изглеждат безсмислени и безплодни, но накрая те носят добро. Макар и незабележимо, те придават на постъпките и поведението онази насока, която Разумът одобрява и на която Чувството може би твърде често се съпротивлява. Те наистина водят до промяна в общия ритъм на човешкия път и го правят по-уравновесен, по-равномерен, по-спокоен, гледан отвън, а погледът на другите вижда единствено тази външност. Що се отнася до онова, което си крие отдолу, нека то остане за бога. Човекът, твоят равен, слаб и той като тебе, недостоен да ти бъде съдник, трябва да бъде спрян на прага. Занеси сърцето си на своя създател; разкрий му тайните на душата, която той ти е дал; запитай го как понасяш страданията, които той ти е отредил; коленичи пред него и се моли, изпълнен с вяра, за просветление в мрака, за сили в твоята жалка слабост, за търпение в крайната ти нужда. И в определен час, може би не в часа, избран от тебе, замрелите в очакване води ще се раздвижат, нечий образ, може би не образът, за който си мечтал, който сърцето ти е обичало, за който е кървяло, ще се появи; ще го доведе пратеникът-лечител и сакатите, слепите, идиотите и побърканите ще бъдат поведени към водата. Пратенико, ела по-скоро! Хиляди лежат край езерото, облени
