мисис Бретън бяха скътани в душата на нейния син, сърцето й туптеше в неговото сърце. Що се отнася до него, друга една любов делеше чувствата му със синовната обич и без съмнение, тъй като новата му страст бе по-нова, отделяше й по-голямо внимание. Дженевра! Дженевра! Дали мисис Бретън се досещаше пред чии нозе и сложил младият й идол своето сърце? Били одобрила избора му? Не знаех, но си казвах, че ако тя знаеше отношението на мис Фаншоу към Греъм — променливостта между студенина и игривост, между отблъскване и примамване, — ако можеше да отгатне болката, с която го бе изпълнила тя, ако би могла да види тъй, както аз бях видяла как духът му е унижаван и смазван, как по-незначителният е предпочитан пред него, как нищожеството е превръщано в инструмент за унижение, тогава мисис Бретън непременно щеше да нарече Дженевра ужасна или покварена, или пък и двете. Аз мислех същото.
Тази втора вече премина приятно като първата — много по-приятно всъщност. Разговорът ни протече по-леко. Не си припомняхме за стари страдания, познанството ни се заздрави. Аз се чувствувах по- щастлива, по-отпусната, повече у дома си. И тази нощ, вместо да плача, докато заспя, преминах в страната на сънищата по една пътека, обкръжена от приятни мисли.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
НИЕ СЕ СКАРВАМЕ
През първите дни на престоя ми в „Терасата“ Греъм ни веднъж не седна до мен, нито, прекосявайки, често стаята, доближи мястото, където седях, шиех или изглеждах по-мрачно от обикновено, ала аз все си мислех за мис Фаншоу и очаквах устните му да произнесат името й. Ушите и умът ми бяха всякога готови да подхванат нежната тема; на търпението си бях заповядала да бъде винаги нащрек, а съчувствието ми поддържаше рога на изобилието си всякога препълнен и готов да се излее. Накрая след кратка вътрешна борба, която забелязах и пред която се преклоних, той един ден заговори по въпроса. Подхвана го деликатно, без да споменава име.
— Както чувам, вашата приятелка прекарвала ваканцията си в пътешествия.
„Приятелка, как не!“ — рекох си аз. Но не желаех да му противореча. Ще бъде тъй, както той иска. Трябваше да приема това твърдение. Нека ми бъде приятелка. И все пак, аз да си поиграя, не се въздържах да запитам кого има предвид.
Беше седнал до работната масичка. Хвана една макара, която започна да развива смутено.
— Дженевра — мис Фаншоу — е заминала със семейство Чолмондли на обиколка из Южна Франция, така ли?
— Да, замина.
— Пишете ли си?
— Ще се учудите ли, ако ви кажа, че и през ум не ми е минавало да очаквам подобна привилегия?
— Случвало ли се е да видите нейни писма?
— Да, няколко, до чичо й.
— Вероятно бликат от остроумие и наивност — душата й е тъй жизнерадостна и толкова непресторена!
— Тя пише напълно разбираемо, когато кореспондира с господин Басомпие. Пише като настойник. — Всъщност посланията на Дженевра до богатия й сродник бяха най-обикновени служебни документи — непрестанно искане на пари.
— А почеркът й? Сигурно е красив, обработен, женствен, нали?
Такъв беше и аз потвърдих.
— Убеден съм, че каквото и да прави, тя го върши добре — забеляза доктор Джон и тъй като нарочно се забавих да му приглася, той подаде: — Вие, като я познавате, можете ли да назовете нещо, в което не е умела?
— Много са нещата, които умее да прави добре. („Между тях е и способността да флиртува“, казах си наум.)
— Кога смятате, че ще се върне в града? — след малко запита той.
— Извинявайте, доктор Джон. Ще трябва да ви обясня. Ласкаете ме много, като ми приписвате тази близост с мис Фаншоу, с каквато аз не се ползувам. Тя никога не е споделяла с мен плановете и тайните си. Истинските й приятели ще трябва да търсите на друго място, а не при мене — например сред такива като семейство Чолмондли.
Той изглежда си помисли, че съм ухапана от ревнива болка, подобна на неговата!
— Простете й — рече. — Съдете я справедливо. Блясъкът на модното я заслепява, ала тя скоро ще разбере, че тези хора са празни, и ще се върне към вас с още по-голяма привързаност и укрепнало доверие. Познавам тези Чолмондли — повърхностни, показни, егоисти. Повярвайте, в сърцето си Дженевра цени вас много повече, отколкото техните подобни.
— Много сте добър — отвърнах рязко. Желанието да отрека приписаните усещания ми гореше устните, ала успях да потуша пламъка му. Приех да ме смута за унижена, отхвърлена и обзета от копнеж за доверие на видната мис Фаншоу. Но повярвай, читателю, приех го с усилие.
— Както виждате — продължи Греъм, — мога да утеша вас, но аз самият не мога да се утеша със същото, не мога да се надявам, че ще ме оцени. Дьо Амал е далеч по-недостоен и все пак много повече й харесва. Проклета заблуда!
Търпението ми този път се изчерпа, и то без предупреждение — изведнъж. Предполагам, че болестта и слабостта ме бяха изтощили и бях станала твърде раздразнителна.
— Доктор Бретън — избухнах, — няма заблуда, равна на вашата. Във всяко друго отношение вие сте истински мъж — откровен, здрав, здравомислещ, с ясен поглед; само по този въпрос се държите като същински роб. Заявявам ви, че когато се отнася до мис Фаншоу, вие не заслужавате уважение.
Скочих и излязох от стаята силно възбудена.
Тази малка сцена се разигра сутринта. Трябваше да го видя чак вечерта и когато го срещнах, разбрах, че съм прекалила. Той не бе омесен от обикновено тесто, нито бе съчетан от прости материали. Докато контурите на характера му бяха оформени цялостно и здраво, детайлите бяха изработени с почти женствена деликатност — изящно, много по-изящно, отколкото би могло да се предполага, отколкото би могло да се вярва дори след това дългогодишно познанство. Всъщност дотогава, докато някой по-остър сблъсък не проявеше със своите последствия неговата чувствителност, деликатното устройство на нервната му система оставаше незабелязано, още повече, защото дарбата да съчувствува не бе силно развита у него. Да чувствуваш сам и да привличаш бързо чувствата на другите, са две отделни качества; малцина притежават и двете, някои — ни едно от тях. Доктор Джон притежаваше едното до съвършенство; и тъй като вече признах, че не притежаваше другото в същата степен, читателят, от своя страна, не бива да прибързва и да го обявява изобщо за неспособен да симпатизира, за безчувствен. Напротив, той беше благ, великодушен мъж. Изплачете му своята нужда — ръката му е винаги щедро отворена. Изречете мъката си — той винаги ще ви изслуша. Но не очаквайте дълбока проницателност, чудотворна интуиция, защото ще останете разочарован. Тази вечер доктор Джон влезе в стаята и лампата озари лицето му, от пръв поглед забелязах целия този негов механизъм.
Към оная, която го бе нарекла „роб“ и изобщо му бе отказала своето уважение, той сигурно сега хранеше неприязнени чувства. Възможно бе прилагателното да бе употребено на място и липсата на уважение да бе справедлива; не го отричаше. Разумът му най-искрено бе осъдил тази недостойна вероятност. И той търсеше в това обвинение причината за оня неуспех, който така разстройваше душевния му мир. По време на този тревожен, самозаклеймяващ вътрешен монолог държането му стана сериозно, дори бих казала хладно, както към мен, така и към майка му. И въпреки това, в изражението му, красиво с мъжката си хубост дори когато бе потиснат, не се усещаше сръдня, злоба, омраза, не се четеше дребнавост. Като приближих стола му до масата, изпреварвайки прислужницата, и му подадох чая с трепетна ръка, той рече:
— Благодаря ви, Люси — с най-любезния тон на плътния си, приятен глас.
От моя страна аз имах една-едничка цел: трябваше да изкупя непростимата си избухливост, иначе нямаше да мигна цяла нощ. Така не можеше: едва издържах. Нямах сили да подхвана война при такива условия. Училищното усамотение, манастирското мълчание и бездействие, всичко ми се струваше за предпочитане при едно съществование в раздор с доктор Джон. Колкото до Дженевра, позволявах й да си закачи, ако ще, сребърни крила на гълъб или на която иска птица, да подхвръкне на най-високо място, сред
