хванала за ръка черно малко момиченце; двете усърдно разглеждат елегантен френски паметник, поставен в ъгъла на някакво гробище. Всички тези четири „възрасти“ бяха мрачни и сиви като злодеи и студени и бездушни като привидения. Какво удоволствие, наистина, да живееш с подобни жени — неискрени, нацупени, безкръвни, безмозъчни нищожества! Отвратителни по свой начин като ленивата циганка Клеопатра!
Невъзможна бе да задържа по-продължително вниманието си върху тези шедьоври, затова бавно се извърнах и взех да оглеждам галерията.
Междувременно край лъвицата, от чиято близост ме бяха прокудили, се бе сбрал цял куп зрители. Повече от половината бяха жени, ала след това господин Пол ми обясни, че това били „дами“ и те можели да гледат онова, което никоя „госпожици“ не бивало да вижда. Направо му заявих, че не приемам подобно обяснение и че го смятам за безсмислено, следствие на което той с привичната се безпрекословност ми нареди да замълча и същевременно се възмути от моята прибързаност и невежество. Не мога да си представя учител, по-деспотичен от този господин Пол. Забелязах, че междувременно той самият съвсем невъзмутимо оглеждаше картината и спря там погледа си твърде дълго. Но не забравяше да ме погледне от време на време, за да се увери, че изпълнявам нарежданията му и не мърдам от мястото си. След малко отново пристигна при мене.
— Нали бяхте болна? — запита ме той. — Разбрах, че сте боледували.
— Да, но сега вече съм добре.
— А къде прекарахте ваканцията?
— Предимно на улица „Фосет“, известно време при мадам Бретън.
— Разбрах, че сте останала сама на улица „Фосет“. Наистина ли?
— Не съвсем сама. Мари Брок (ненормалната) беше с мене.
Той сви рамене; различни и противоречиви чувства преминаха по лицето му. Господин Пол познаваше Мари Брок; нямаше негов час в трети клас (там бяха събрани най-изостаналите ученички), без тя да предизвика в душата му остър сблъсък. Видът й, отвратителните й маниери, неукротимият й нрав го дразнеха и будеха силна антипатия — чувство, което са надигаше всякога, когато накърняваха вкуса му или се противопоставяха на волята му. От друга страна, болестта й апелираше към чувствата му за състрадание и опрощение — а той не можеше да им противостои, вследствие на това произлизаха ежедневни борби между търпението и отвращението, от една страна, и съжаление и чувство за справедливост, от друга; в тези борби, трябва да се признае, рядко надделяваше отвращението, но станеше ли ката, господин Пол проявяваше ужасните черти на характера си. Страстите му бяха силни, антипатиите и симпатиите също тъй ярко изявени; усилието, което упражняваше, за да ги контролира, не успяваше да скрие от наблюдателя тяхната стихийност. Човек с подобни склонност най-често извиква у по-обикновените души страх и неприязън и все пак погрешно бе да се страхуваш от него. Нищо не го вбесяваше толкова, колкото страхът и недоверието, нищо не го успокояваше повече от доверието, смекчено с благодушие. За да се явяват тези му чувства обаче, би трябвало да се познава из основи неговият характер, а малцина успяваха да го опознаят.
— Как се справяхте с Мари Брок? — запита той след кратко мълчание.
— Господине, сторих всичко по силите си, но да бъдеш насаме с нея, е ужасно.
— Следователно сърцето ви е мекушаво. Липсва ви смелост и по всяка вероятност милосърдие. Не притежавате качества за милосърдна сестра.
Той беше религиозен човек. Себеотрицанието и себепожертвователността, изисквания, характерни за католическата религия, оформяха отношенията му към другите.
— Не зная. Грижех се за нея, доколкото можех, ала когато леля й пристигна, за да я отведе, почувствувах голямо облекчение.
— Аха, значи сте егоистка. Има жени, които се грижат за подобни нещастници в болниците. Не бихте могли да вършите това, нали?
— А вие?
— Жена, достойна за името си, би трябвало да превъзхожда нашия груб, грешен, самовлюбен пол в способността да изпълнява подобни задължения.
— Аз я миех, поддържах я чиста, хранех я, опитвах се да я забавлявам, а тя ми се плезеше.
— Нима си въобразявате, че сте извършили големи подвизи?
— Не, но на по-големи не съм способна.
— Значи силите ви са ограничени, щом грижите за един идиот са ви разболели.
— Не беше от това, господине. Аз заболях от нервна треска. Разумът ми се разболя.
— Наистина ли? Значи не притежавате големи качества. Не сте с героичен дух, смелостта ви не ще стигне, за да живеете в усамотение, смела сте само дотолкова, че да гледате безстрашно картини като „Клеопатра“.
Нищо не би ви струвало да се разгневя от подигравателния тон на този дребен човек. Но никога не му бях позволявала да ме ядоса, нямаше да позволя и сега.
— „Клеопатра“! — отвърнах кротко. — И господинът разгледа „Клеопатра“. Какво мисли той за нея?
— Нищо не струва — отговори учителят. — Като жена е превъзходна — талия на императрица, форми на Юнона; но като личност не бих я искал нито за съпруга, нито за дъщеря, нито пък за сестра. А и вие не бихте й хвърлили дори и бегъл поглед.
— Но аз я погледнах повече от бегло, докато господинът говореше. Оттук се вижда много добре.
— Обърнете се към стената и разгледайте четирите картини за живота на жената.
— Господин Пол, ако те толкова ви харесват, позволете ми да освободя моя стол и да ви оставя да ги съзерцавате.
— Госпожице — обади се той с нещо като полуусмивка или по-скоро с намерение да се усмихне, но изражението му си остана мрачно, — вие, чедата на протестантизма, ме удивлявате. Вие, пуснатите на воля англичанки, минавате край нагорещени палешници и не се изгаряте. Мисля си, че ако някоя от вас бъде хвърлена в най-жежката пещ на Навуходоносор, ще се измъкне оттам, без дори да усети миризмата на дима.
— Нека господинът бъде тъй добър да се отмести малко настрана.
— Какво? Какво гледате пък сега? Да не би да сте видели някой познат сред онези млади хора?
— Така ми се струва — да, виждам едного, когото познавам.
Всъщност видяла бях една глава, прекалено красива, за да принадлежи другиму освен на уважаемия полковник Дьо Амал. Каква съвършена, издокарана малка тиква тебе това! Какви фигура, изфинена и гиздава! Какви женствени нозе и ръце! Как изискано държеше монокъла пред едното си око, с какво възхищение съзерцаваше „Клеопатра“ и как очарователно се кискаше и шепнеше нещо на приятеля си! О, умникът! О, изисканият джентълмен с извисения вкус и такт! Наблюдавах го в продължение на десетина минути и разбрах, че беше дълбоко развълнуван от тази мургава и едра нилска Венера. Толкова бях заинтригувана от поведението му, тъй вдадена в разгадаване на характера от погледите и движенията му, че забравих за господин Пол. В това време между мен и този господин се изпречиха други посетители, а възможно е той още по-дълбоко да се е възмутил от моята разсеяност и да се е отдалечил доброволно. Във всеки случай, когато отново се огледах, той се беше отишъл.
Погледът ми, търсейки него, спря на друга, много по-различна фигура, открояваща се сред тълпата със своята височина и благородство. Задал се бе доктор Джон, различен от заядливия малък учител и по вид, и по тонове; както ябълката на Хисперидите се различава от сбръчкания плод на трънката, както смелият, но сговорчив достолепен арабин се отличава от грубия, див и упорит колибар. Оглеждаше се за мен, но още не бе стигнал до ъгъла, в който учителят ме бе натикал. Но се помръднах; исках да го погледам още малко.
Той приближи до Дьо Амал, спря близо до него. Помислих, че му е приятно да гледа над главата му. И доктор Бретън отправи поглед към Клеопатра. Съмнявам се, че беше по вкуса му. Не се ухили като малкия конт; устата му остана сериозна, погледът му — хладен; без предвзетост той отстъпи и пусна другите да приближат. Забелязах, че ме чака; станах и отидох до него.
Обиколихме заедно галерията; да се обходи залата с него бе много приятно. Всякога изпитвах удоволствие да слушам онова, което имаше да каже за някоя картина или книга, защото, без да се преструва на познавач, говореше само това, което мисли, и оценките винаги бяха оригинални. Много често
