— Но вие забравяте, че аз никога не съм приемал мис Фаншоу като вятърничава ученичка. Нима за мен тя не беше божество — ангелът на моя живот?
— Хм! В това беше и грешката ви.
— Да си призная, без да се залъгваме с надути фрази или измислени сантименталности, наистина имаше един момент преди шест месеца, когато я мислех за божествена. Спомняте ли си разговора ни за подаръците? Не бях докрай откровен с вас по този въпрос; жарта, с която го подехте, ме развесели. За да чуя докрой каквото имахте за ми кажете, аз ви се представих по-наивен, отколкото съм. Изпитанието с подаръците за пръв път ми показа, че Дженевра е смъртна. Ала хубостта й все още ме омайваше. Допреди три дни, допреди три часа аз все още бях неин роб. Когато мина край мен тази вечер, тържествуваща в хубостта си, чувствата ми й отдадоха своята почит; ако не бе оня злощастен присмех, все още щях да й бъда най-предан слуга. Тя мажеше да се посиграе с мене и макар че щях да се почувствувам уязвен, нямаше да ме отблъсне. Чрез мен тя в продължение на десет години не би могла да стори онова, което за миг само успя да направи чрез моята майка.
Той помълча известно време. Никога преди не бях виждала толкова плам и тъй малко светлина в сините очи на доктор Джон.
— Люси — подхвана отново, — погледнете майка ми и ми кажете, без страх и без милост, в каква светлина я виждате вие?
— Каквато съм я виждала винаги — англичанка от средната класа, облечена с вкус, макар и прекалено строго, винаги естествена, със сдържан и жизнерадостен характер.
— Така я виждам и аз — бог да я благослови! Веселите могат да се смеят с мама, но само безхарактерните могат да й се присмиват. Никой не ще я осмее — поне не с мое съгласие; който го стори, ще спечели моето презрение — антипатията ми…
той спря и тъкмо навреме, защото бе започнал да се ядосва — да се ядосва повече, отколкото случаят заслужаваше. Тогава не знаех, че е имал двойна причина да се раздразни от мис Фаншоу. сиянието на лицето му, смелата извивка, която възмущението придаваше на добре оформената му долна устна, ми го разкриха в нова и учудваща светлина. Но редките пристъпи на гняв у сдържаните и кротки хора не са приятни за гледане; не ми хареса и отмъстителния трепет, който сгърчваше силното му младо тяло.
— Плаша ли ви, Люси?
— Не разбирам защо чак толкова се ядосахте.
— Затова — прошепна той в ухото ми, — защото Дженевра не била нито чист ангел, нито добронамерена жена.
— Глупости! Преувеличавате. Тя не е страшна.
— Но е страшна за мене. Където вие сте заслепена, аз мога да прозра. Ала стига по този въпрос. Чакайте да се позабавлявам, като подразня мама. Ще й кажа, че дреме. Мамо, моля ти се, събуди се.
— Джон, да знаеш, че аз ще те събудя, и то как, ако не се държиш по-прилично. Няма ли да млъкнете с Люси, за да чувам какво пеят?
В това време хорът изпълняваше нещо гръмогласно и под неговото прикритие ние бяхме водили нашия разговор.
— Кой, ти ли да чуеш песента, мамо? Залагам моите копчета за яка, които са истински, срещу твоята фалшива брошка, че…
— Моята брошка ли е фалшива, Греъм? Глупаво момче. Знаеш много добре, че това е скъпоценен камък.
— Ха! Това е една от твоите фантазии. Тебе са те измамили!
— Да ме измамят не е толкова лесно, колкото си въобразяваш. Откъде познаваш младите дами от кралската свита, Джон? Забелязах, че две от тях ти отделиха доста голямо внимание през последния половин час.
— Бих предпочел да не ги гледаш.
— Защо? Защото едната подигравателно насочваше далекогледа си към мене ли? Тя е хубаво, глупаво момиче, но нима се страхуваш, че нейният присмех ще разтревожи старата дама?
— Разумната, възхитителна стара дама! Мамо, за мен ти си повече от десет съпруги.
— Не бъди тъй излиятелен, Джон, защото може да припадна и ще трябва да ме изнасяш, а натежа ли ти по този начин, сигурно ще прекроиш последните си думи и ще възкликнеш: „Майко, едва ли десет жени ще са по-лоши за мен, отколкото си ти!“
След концерта идваше тегленето на лотарията с благотворителна цел. Антрактът помежду послужи за всеобща почивка и най-приятното възможно раздвижване и объркване. Бялото ято напусна сцената, вместо него излезе група от забързани мъже, които започнаха да я подготвят за тегленето, а сред тях — и най-зает от всички — отново се появи познатия силует, не висок, но деен, изпълнен с енергия и дейност за трима. Как се трудеше този господин Пол! Как се разпореждаше и в същото време как се впрягаше в работа! Поне шестима души се въртяха наоколо му, за да местят роялите и т. н., но въпреки това той подлагаше рамо. Преливащата му енергия дразнеше, но беше и забавна. Аз отчасти се възмущавах, ала се и развличах от тази суетня. Но в цялото си раздразнение и предубеждение не можех, докато го гледам, да не открия една приятна „наивност“ във всичко, което вършеше и говореше; нито пък да остана сляпа за известни характерни черти на лицето му, които изпъкваха особено ясно сега, при контраста с групата от по-кротки изражения — дълбоката, будна проницателност на очите му, силното му чело, бледо, широко и изпъкнало, подвижната му, изразителна уста. Той не притежаваше спокойствието на силата, ала бе изпълнен с нейното движение и с нейния плам.
Междувременно целият салон се бе раздвижил, повечето от зрителите бяха станали и стояха прави, за разнообразие, другите се разхождаха наоколо, всички разговаряха и се смееха. Пурпурната част представляваше особено оживена сцена. Дългият облак от господа се бе разпокъсал и се бе смесил с дъгата от дами. Двама-трима мъже с външност на военни приближиха до краля и поведоха разговор с него. Кралицата, стана от стола си се плъзгаше сред редицата от млади дами, които ставаха, щом минеше край тях; видях я на всяка да оказва някакъв знак на внимание — мила дума, поглед или усмивка. На двете хубави английски девойки — лейди Сара и Дженевра Фаншоу, тя каза няколко думи; когато ги остави и двете, а особено последната, сякаш заискриха от задоволство. След това ги заговориха няколко други дами и наоколо им се събра малък кръг от мъже: сред тях — най-близко до Дженевра — стоеше конт Дьо Амал.
— Тук е ужасно задушно — рече доктор Бретън и скочи нетърпеливо. — Люси, майко, искате ли да излезем на чист въздух?
— Ти иди с него, Люси — рече мисис Бретън. — Аз предпочитам да поседя.
Аз също бих предпочела да остана, но желанието на Греъм бе по-важно от моето. Придружих го.
Нощният въздух ни се стори остър — поне на мене, защото той сякаш не го и усещаше; ала беше много тихо и осеяно със звезди небе се простираше над нас съвсем ясно. Наметната бях с кожен шал. Поразходихме се по тротоара. Като минавахме под една лампа, Греъм хвана погледа ми.
— Виждате ми се замислена, Люси. Заради мене ли?
— Страхувам се само, че сте наскърбен.
— Нищо подобно. Затова развеселете се като мене. Когато и да умра, Люси, убеден се, че няма да е от любов. Може да се чувствувам засегнат, може би понякога да се натъжавам, но досега нито сърдечна болка, нито дълбоко сърдечно страдание са успявали да обхванат цялото ми същество. В къщи винаги съм весел, нали?
— Така е.
— Драго ми е, че тя се присмя на майка ми. Не бих заменил старата дама за десет хубавици. Тази подигравка ми направи голямо добро. Благодаря ви, мис Фаншоу! — И той вдигна шапката от къдравите си коси и си поклони с насмешка. — Да — продължи Греъм, — благодаря й. Тя ме накара да почувствувам, че девет от десетте части на сърцето ми са били всякога здрави като желязо, а десета пусна кръвчица от едно одраскване — пробождане с ланцет, което ще мине много бързо.
— Сега сте ядосан, разгорещен и негодуващ. Утре ще мислите другояче.
— Кой, аз да съм разгорещен и негодуващ? Не ме познавате! Напротив, сгорещяването ми мина. Студен съм като нощта — която впрочем май е твърде хладна за вас. Да се връщаме.
