— Приличате ми — каза той — на човек, който е готов да сграбчи шишето с подсладена отрова и да отблъсне с отвращение лечебната горчива настойка.
— Никога не съм обичала горчивите настойки, нито съм ги намирала за лечебни. А на онова, което е сладко, все едно дали е отрова, или храна, не бихте могли да отречете поне едно великолепно качество — сладостта. Може би е по-добре да умреш бързо, от приятна смърт, отколкото да влачиш този дълъг безрадостен живот.
— И все пак — заяви той, — ако имах властта да ви я давам, редовно щяхте да получавате своята доза от горчива настойка, а що се отнася до вкусната ви отрова, сигурно бих счупил чашата, в която е налята.
Рязко извърнах глава от него, защото присъствието му бе много неприятно, а и понеже желаех да отблъсна всякакви въпроси: настроението ми бе такова, че от усилието да му отговарям, можеше да загубя самообладание.
— Хайде — обади се той по-кротко, — кажете ми истината. Скърбите, защото сте разделени от приятелите си. Не е ли тъй?
Кротостта му ме дразнеше също както и инквизиторското му любопитство. Продължавах да мълча. Той влезе в стаята, седна на скамейката близо до мен и започна настойчиво и с непривично за него търпение да се опитва да ме въвлече в разговор — настойчивостта му бе безполезна, защото аз не бях в състояние да говоря. Накрая го помолих да ме остави сама. Докато изричах молбата, гласът ми затрепера, главата ми се склони върху ръцете на масата. Разплаках се горчиво, макар и безмълвно. Той постоя още малко. Не го погледнах, нито проговорих, докато затварянето на вратата и отдалечаващите се стъпки не ми показаха, че си е отишъл. Сълзите ми донесоха облекчение.
Имах време да измия лицето си преди закуската и струва ми се, появих се в трапезарията овладяла себе си като всички останали — ала далеч не тъй бодра на вид като младата дама, която седна на стола срещу ми, впери в мен две малки, но блестящи очички и смело протегна през масата бялата си ръка за поздрав. Пътешествията, увеселенията и флиртовете очевидно се бяха отразили чудесно на мис Фаншоу. беше доста напълняла. Страните й изглеждаха кръгли като ябълки. Последния път я бях видяла в елегантна вечерна рокля. Не зная дали не бе още по-очарователна сега, в училищната си дреха, нещо като удобен пеньоар в тъмносиня материя, тъмно и неясно прошарено в черно. Стори ми се, че това мрачно одеяние придава на очарованието й някакъв блясък, изтъква контрастно белотата на кожата, свежестта на бузите, златната хубост на нейните къдри.
— Драго ми е, че се върнахте, Тимоне — обади се тя. Тимон беше едно от десетките имена, с които ме зовеше. — Не можете да си представите как сте ми липсвали тук, в тази отвратителна дупка.
— О, липсвах ли ви? Щом съм ви липсвала, значи сте имали някаква работа за мене — например чорапи за кърпене.
Винаги подозирах Дженевра, че ме търси с определена користна цел.
— Заядлива и кисела както винаги — отвърна ми тя. — Не съм очаквала друго. Нямаше да сте вие, ако не ме бяхте ухапали. Но хайде, бабичко, знам, че както винаги, обичате кафето, а мразите кифлите. Готова ли сте да се разменим?
— Заповядайте.
И тя стори онова, което често правеше, за да ме умилостиви. Дженевра не обичаше сутрешната чаша кафе, защото го приготвяха твърде слабо и твърде горчиво за нейния вкус, но като всяка здрава ученичка много обичаше сутрешните кифли, които бяха още топли и много вкусни и които се даваха се даваха в определен брой на всяка от нас. За мен те бяха прекалено много и аз отстъпвах половината на нея, защото никога не успявах да изям всичките, макар мнозина да биха хапнали повече, отколкото им се полагаше; тя от своя страна понякога ми отстъпваше малко от своето кафе. Тази сутрин кафето ме зарадва. Не бях никак гладна, но бях измъчена от жажда. Не зная защо, предпочитах да отстъпвам хляба си именно на Дженевра, а не на някоя от другите, нито ми е ясно защо, когато две от нас трябваше да пият от същата чаша, както се случваше понякога — например като отивахме на дълга разходка в полето и спирахме да си починем в някой чифлик, — всякога уреждах да поделям с нея и обикновено й оставях лъвския пай от светлата бира, сладкото вино или прясното мляко. Тъй беше и тя го знаеше; и следователно, макар ежедневно да влизахме в препирни, никога не успявахме да се отчуждим една от друга.
След закуска обикновено се оттеглях в първи клас и оставах там да чета и размишлявам (най-често да размишлявам) сама, докато звънецът в девет отвореше всички врати, пропущаше вътре приходящите и пансионерките и даваше сигнал за подхващане на суетнята и напрежението, от което нямаше миг на отдих чак до пет следобед.
Тъкмо бях седнала тази сутрин, на вратата се почука.
— Извинете, госпожице — изрече една пансионерка, влезе тихо, взе от чина си някаква книга или тетрадка и се измъкна на пръсти, като прошепна на излизане: „Колко е заета госпожицата!“
„Заета“, как не! Всичко, необходимо за работата ми, седеше пръснато на масата пред мен, ама аз не правех нищо, не бях свършила нищо и нямах намерение да подхващам нищо. Тъй околните ни приписват заслуги на достойнства, които не притежаваме. Самата мадам Бек ме смяташе за учена жена и често най- сериозно ме предупреждаваше да не работя толкова много, да не би „цялата кръв да нахлуе в главата ми“. Всъщност всичко живо на улица „Фосет“ си въобразяваше, че „мийс Люси“ е учена, с изключение на господин Еманюел, който по пътища, характерни за него и напълно необясними за мене, бе налучкал доста вярно истинските ми занимания и използуваше всеки удобен случай, за да прошепне злорадо в ухото ми, че знаел колко струвам. Самата аз не се тревожех особено от липсата на познания. Обичах да се отдавам на собствените си мисли. Извличах огромно удоволствие от прочитането на няколко книги, ала не много на брой, като предпочитах ония, в които ясно се открояваше стилът или чувствителността на автора; небрежно прелиствах безличните творби, колкото и привидно мъдри или достойни да изглеждаха; съзнавах ясно, че що се отнася до качествата на ума ми, бог бе ограничил силата и дейността си — благодарна бях за дарените ми способности, но не се стремях към по-високи дарования, нито ламтях за по-висока култура.
Учтивата ученичка излезе, но миг след това, без дори да почука, вътре нахлу друга неканена гостенка. Сляпа да бях, пак щях да разбера коя е. вродената ми сдържаност бе повлияла безпогрешно и много благотворно върху държането на моите съжителки. Почти не се случваше вече да се отнасят с мене грубо или да ми досаждат. В началото често някоя недодялана германка ме потупваше по рамото и ми предлагаше да се надбягваме, или пък енергична лабасекурка ме дръпваше за ръката и ме повличаше към игрището; безцеремонни подвиквания да се люлея с тях на голямата люлка или да се присъединя към играта на криеница, наричана „Едно, две, три“, бяха на времето нещо съвсем обичайно, ала подобни учтиви покани напоследък не се повтаряха — престанаха, и то без да си правя труд гласно да ги отблъсквам. Вече не трябваше да се страхувам от нагли прояви на интимност; получавах ги само от една ученичка и тъй като тя бе англичанка, понасях ги. Дженевра Фаншоу не се стесняваше понякога да ме хване като минавах край нея, да ме завърти във валсова стъпка и от сърце да се забавлява с душевното и физическо притеснение, което ми причиняваше. Именно Дженевра Фаншоу нахлу сега и прекъсна „учените ми занимания“. Под мишница мъкнеше голяма книга с ноти.
— Вървете да свирите — изкомандувах я аз веднага. — Бързо тръгвайте към малкия салон!
— Но едва след като си поприказвам с вас, мила приятелко. Знам къде сте прекарали ваканцията и как сте започнали да се кланяте на грациите и да се наслаждавате на живота като всяка друга хубавица. Видях ви онази вечер на концерта, облечена като всички останали. Коя е шивачката ви?
— Дрън-дрън, вижте я как започва! Моята шивачка — как не! Хайде, изпитайте ме, Дженевра. Наистина не желая вашето присъствие.
— Но след като аз пък тъй много желая вашето, строги ангеле мой, какво ме интересува, че вие не ме искате? Мили боже! Знаем си как да се справяме с надарената ни сънародничка — учената „английска мечка“. И тъй, Мечо, значи познавате Изидор?
— Познавам Джон Бретън.
— О, млъкнете! — Тя запуши уши. — Ще ми спукате тъпанчетата с грубите си англицизми. Е, как е нашият любим Джон? Разкажете ми за него. Бедничкият, сигурно е в окаяно състояние. Какво каза за държането ми миналата вечер? Жестока бях, нали?
— Нима мислите, че съм ви забелязала?
