Исав излиташе всеки ден?
Постъпих по-благоразумно. Засега пликът с адреса и печата с трите ясни букви ми бяха достатъчни и предостатъчни. Измъкнах се от стаята, взех ключа от голямата спалня, която стоеше заключена през деня. Отидох до бюрото си. Забързана и разтреперана да не би мадам да се прокрадне горе и да ме залови, аз отворих едно чекмедже, отключих една кутия, измъкнах оттам една ковчеже и след като очите ми се насладиха с още един поглед и устните ми погалиха печата с чувство на възхищение, срам и наслада, увих невкусеното съкровище — все още девствено и ненакърнено — в тънка сребърна хартия, предадох го на ковчежето, затворих кутията в чекмеджето, заключих спалнята и се върнах в клас с чувството, че приказните измислици са истина, а даровете на феите — реалност. Странно, сладка лудост! А все още не бях прочела това писмо, този източник на моята радост, не знаех броя на редовете му.
Когато пак влязох в класната стая, господин Пол вилнееше като чума! Някоя ученичка не отговорила достатъчно ясно според изискванията му и сега и тя, и всички останали, ронеха сълзи, а той бушуваше на естрадата, пред черната дъска, позеленял от яд. Колкото и да е странно, в момента, в който се появих, той се нахвърли върху мен.
Аз ли съм била наставницата на тези момичета? Аз ли твърдя, че съм ги научила да се държат както подхожда на възпитани дами? Аз ли им позволявам, и дори уверен бил в това, насърчавам ги да обезобразяват майчиния си език, да го мелят и мачкат между зъбите си, сякаш имат сериозни основания да се срамуват от думите, които произнасят? Това ли било скромност? Той знаел какво става. Това било злостно лъжечувство, изчадието или предвестникът на злото. Вместо да позволи да се мачка и мели, да се къса и обезобразява, да се пречуква този благороден език, вместо да се остави на всеобщото глезотене и непоносимо упорство на този първи клас, той щял да се откаже от тях, защото били непоносими малки дамички, и щял да се хване да учи на азбука бебетата от трето отделение.
Какво да му отговоря на всичко това? Нищо; и много се надявах, че ще ми позволи да запазя мълчание. Бурята се развилня отново.
Значи никой не искал да отговаря на въпросите му, така ли? Изглежда, на това място — в този съмнителен будоар на първия клас, с превзетите му библиотечни шкафове, със зелените му чинове, с идиотските му поставки за цветя, с картините му и картините в глупави рамки и с чуждестранната му наставница, — тук, изглежда, било на мода да се смята, че учителят по литература не заслужава дори един човешки отговор! Това били нови идеи, внесени, в това бил уверен, от „La Grande Bretagne“ (Великобритания). Миришели му на островно нахалство и безочие.
Настъпи тишина. Момичетата, които не знаеха какво е да пролееш сълза от укорите на другите учители, сега се разтапяха като снежни човеци пред безжалостния гняв на господин Еманюел; аз все още пазех някакво самообладание, седях на стола си и се опитвах да подхвана ръкоделието си.
Нещо — или продължителното ми мълчание, или движението на ръката ми, която шиеше, — нещо подобно изхвърли господин Еманюел отвъд граници на търпението. Той буквално скочи от своята естрада. Печката се намираше близо до бюрото ми; нахвърли се върху й. малката и желязна вратичка едва не се откачи от пантите си, въглените се разхвърчаха наоколо.
— Вие, изглежда, искате да ме обидите, а? — рече ми той с хриплив, вбесен глас, докато разтикваше жарта уж за да я подреди.
Беше време да го успокоя.
— Но, господине — обадих се аз, — за нищо на света не бих желала да ви обидя. Много добре си спомням, че веднъж предложихте да бъдем приятели.
Не исках гласът ми да потрепера, но така стана — по-скоро, струва ми се, от предвкусването на очакващото ме наслаждение, отколкото от настоящия страх. И все пак от гнева на господин Пол, изглежда, се излъчваше нещо — някаква емоционална страст, която имаше способността да извиква сълзи. Не бях нещастна, нито много изплашена — и въпреки това се разплаках.
— Хайде, хайде! — обади се той след малко, когато се огледа и видя всеобщия потоп. — Аз очевидно съм някакво чудовище и грубиянин Имам една-единствена носна кърпа — додаде той; — ако имах двадесет, на всяка ви щях да предложа по една. Учителката ви ще ви представлява. Заповядайте, мис Люси.
И той измъкна и ми подаде чиста копринена носна кърпа. Човек, който не познаваше господин Пол и не бе навикнал на неговата импулсивност, сигурно би се отдръпнал, би му отказал кърпата и т. н. Но аз твърде ясно съзнах, че не бива; и най-лекото колебание би се отразило пагубно на зараждащия се мирен договор. Станах и го пресрещнах, поех кърпичката тържествено, изтрих очи, седнах отново и като задържах знамето на примирието и отпуснах ръка на скута си, положих особено внимание през останалата част от урока да не докосна нито игла, нито напръстник, ни ножици, ни плат. Господин Пол хвърли не един ревнив поглед към тези предмети. Той ги мразеше смъртно, защото смяташе, че шевът е средство за разсейване на вниманието, полагаемо се единствено нему. Предаде урока много красноречиво и чак до края бе мил и дружелюбен. Преди да завърши, облаците се бяха разпръснали и слънцето изгря — сълзите се смениха с усмивки.
Когато излизаше, той още веднъж спря до бюрото ми. — А писмото ви? — запита, този път по- меко.
— Още не съм го прочела, господине.
— А, то ще е твърде хубаво, за да бъде прочетено веднага. Пазете го тъй, както в детските години аз си скътвах някоя праскова с най-пищен цвят.
Догадката бе тъй близо до истината, че не успях да предотвратя внезапния плам, който обля лицето ми, защото се бях издала.
— Обещавате си един приятен момент с прочитането на писмото — продължи той. — Ще го отворите, когато сте сама — нали? Ах! Тази усмивка е вместо отговор. Добре, добре! Човек не бива да е твърде строг, младостта си иска своето.
— Господине! Господине! — извиках аз или по-скоро прошепнах след него, когато си тръгна, — не ме оставяйте, преди да съм ви обяснила. Това е само едно приятелско писмо, не съм го прочела, но мога да ви уверя в това.
— Je concois, je concois; on sait ce que c’est qu’un ami. Bonjour, mademoiselle! (Разбирам, разбирам, знам какво значи приятелството. Приятен ден, госпожице!)
— Но, господине, забравихте си кърпичката.
— Задръжте я, задръжте я, докато прочетете писмото, и после ми я донесете. Аз пък ще прочета съдържанието му в очите ви.
Той излезе, ученичките, и те се измъкнаха навън към беседката, а оттам в градината и на двора, за да се поразходят, както бе обичаят преди закуската в пет часа; аз останах за миг замислена и несъзнателно започнах да увивам кърпата около китката си. По някаква причина — развеселена бях, предполагам, от внезапните спомени от детството, ободрена бях от някакво необичайно връщане на детската жизнерадост, оживена от свободата, която настъпваше след последния час, и най-вече — сърдечно утешена от радостната мисъл за съкровището в онова ковчеже, в кутия в чекмеджето горе — тъй или иначе, започнах да си играя с кърпата, сякаш беше някаква топка, подхвърлях я във въздуха и я улавях, когато падаше надолу. Играта ми бе спряна от друга ръка, положена върху моята — ръка, подаваща се от ръкава на едно палто и протегната над рамото ми. Тя хвана играчката и я отнесе със следните мрачни думи:
— Ясно виждам, че се подигравате и с мен, и с моите вещи!
Този човек бе наистина ужасен — същински малък дух, изтъкан от капризи и вездесъщност. Човек никога не знаеше нито кога ще го прихване, нито откъде ще изскочи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
ПИСМОТО
Когато всичко в къщата утихна, когато вечерята привърши и премина шумният час за вечерна разходка, когато се спусна мракът и кротката лампа на учението бе запалена в училищната трапезария, когато приходящите се бяха разотишли по домовете, вратата престана да се блъска и звънецът да звъни постоянно, когато мадам се бе прибрала в своята всекидневна заедно с майка си и някакви приятели — тогава аз се прокраднах до кухнята, помолих да ми дадат една свещ за около половин час за нещо важно и молбата ми бе удовлетворена от моята приятелка Готон, която отвърна: „Ама, разбира се, миличка, и две вземете, ако искате.“ Със свещта в ръка се изкачих безшумно до спалнята.
