онази всеобхватност и устойчивост, каквито му приписвах аз. Не зная. За мен той беше това, което е кладенецът за ожаднелия пътник, каквото е слънцето за измръзналата и пленена птица. Спомням си го героичен. И искам да остане в съзнанието ми завинаги такъв.
Запита ме усмихнат защо чак толкова държа на онова писмо. Помислих си, ала не му го казах, че за мен то бе ценно като кръвта в жилите ми. Отвърнах само, че писмата, които получавам са твърде малко на брой.
— Уверен съм, че не сте го прочели — каза той, — иначе сигурно нямаше да държите толкова на него.
— Прочетох го, но само веднъж. Исках да го прочета отново. Съжалявам, че го загубих. — И отново се разплаках.
— Люси, Люси, моя малка сестро-кръщелнице (съществува ли изобщо подобно роднинство?) — ето, ето ти писмото. Жалко, че то не заслужава чак толкова сълзи и толкова прекомерна радост.
Странна, типична постъпка! Проницателният му взор съзрял писмото на пода, където го бях търсила, ръката му, също тъй бърза, го взела. Скрил го в джоба на жилетката си. Ако се бях отнесла към загубата малко по-безразлично, той сигурно нямаше да си признае и да ми го даде. Сълзи, с един градус по-хладни от моите, щяха само да развеселят доктор Джон. Щастието от възвърната загуба ме накара да му простя, че тъй дълго ме измъчи, преди да ми го върне. Радостта ми бе голяма, не успях да я скрия, но смятам, че я изразих по-скоро с усмивка, отколкото с думи. Не казах почти нищо.
— Сега доволна ли сте? — запита доктор Джон.
Отвърнах утвърдително — доволна бях и щастлива.
— Добре тогава — продължи той, — а как се чувствувате физически? Успокоихте ли се? Май не кой знае колко, защото треперите като лист.
А на мен ми се струваше, че съм съвсем спокойна — поне не изпитвах ужас. Казах му, че се владея.
— Следователно вече можете да ми разкажете какво сте видели. Знаете ли, че разказът ви бе много мъгляв? Изглеждахте бяла като стената, говорехте единствено за „нещо“, ала не определихте какво е то. Мъж ли беше?! Животно ли? Какво беше?
— Никога няма да кажа какво точно съм видяла — отвърнах, — докато и друг някой не го види; тогава аз ще потвърдя неговите думи, инак никой няма да ми повярва и ще ме обвинят, че бълнувам.
— Кажете ми — настоя доктор Бретън, — ще ви изслушам като лекар. Сега разговарям с вас от професионална гледна точка и мога да прочета всичко, което и опитвате да прикриете — чета го в очите ви, които са странно оживени и неспокойни, в страните ви, които са съвършено бледи, по ръцете ви, които не можете да овладеете. Хайде, Люси, проговорете и ми кажете.
— Ще ми се изсмеете…
— Ако не ми кажете, няма да ви напиша ни едно писмо.
— Ето вече ми се разсмивате.
— И ще си взема и това писмо. То е мое и смятам, че имам право да си го поискам.
В думите му прозвуча заплаха. Те ме отрезвиха и стреснаха. Сгънах писмото и го скрих.
— Както и да го скриете, щом пожелая, мога да си го прибера. Не познавате ловките ми ръце. Стига да поискам, мога да стана изкусен фокусник. Мама понякога казва, че също тъй ловко съм умеел да се изразявам и всичко да виждам, но вие никога не сте съзирало подобно нещо у мен — нали, Люси?
— Всъщност когато бяхте малко момче съм забелязвала и двете — проявявахте ги много по-очебийно, отколкото сега; но днес сте по-силен, а силата не се нуждае от ловкост. Но вие, доктор Джон, притежавате онова, което в тази страна наричат „un air fin“ (изискан вид), и то се вижда от пръв поглед. Мадам Бек го видя…
— И това и допадна — прекъсна ме той засмяно, — защото тя самата го притежаваше. Е, Люси, дайте ми писмото. Всъщност не държите чак толкова на него.
Не отвърнах на тези предизвикателни думи. Когато беше развеселен, Греъм не биваше да се опрощава. В този миг на устните му играеше друга усмивка — тя бе много мила, но това ме натъжи; в очите му играеха други светлинки — не враждебни, но не и много приветливи. Станах. Пожелах му лека нощ с натъжен глас.
Неговата чувствителност — онова негово странно, проницателно, детективско качество — мигом долови неизреченото оплакване, скрития упрек. Запита ме тихо дали ме е огорчил. Поклатих отрицателно глава.
— Тогава, преди да си отидете, ще ми позволите да ви поговоря сериозно. Намирате се в силна нервна възбуда. От онова, които проличава в погледа и държането ви, макар да опитвате да се владеете, разбирам, че тази вечер, докато сте били сама в оня отвратителен, прогнил, гробовен таван, в оня затвор под покрива, вмирисан на влага и мухъл, вонещ на разруха и тление, място, където изобщо не би трябвало да пристъпвате — вие сте видели или сте си въобразили, че виждате някакъв образ, умишлено създаден да поразява въображението. Зная, че не се боите и никога не сте се страхували от крадци и т. н.; ала не съм съвсем сигурен дали появата на някое привидение няма да ви разтърси из основи. Сега запазете спокойствие. Знам, всичко това се дължи на нервна възбуда; опишете как изглеждаше видението.
— Ще го запазите ли в тайна?
— В пълна тайна, уверявам ви. Можете да ми се доверите тъй безрезервно, както на отец Силас. Всъщност лекарят е може би по-сигурен изповедник и от свещеника, макар да няма бели коси.
— И няма да ми се присмеете?
— Може и да ви се присмея, за да ви успокоя, но няма да ви подиграя. Люси, аз съм ваш истински приятел, макар че вие не сте човек, който лесно се доверява.
Сега наистина изглеждаше като приятел. Онази неописуема усмивка, както и искриците в очите му, бяха изчезнали, неприятните извивки на устните, ноздрите и веждите се бяха заличили, от него се излъчваше спокойствие, на лицето му бе изписано внимание. Призована към доверие, аз му разправих подробно какво съм видяла. Преди време му бях разказала легендата за този дом, запълвайки по този начин един час от топлия октомврийски следобед, когато се разхождахме с карета в Етанския лес.
Той замълча и се замисли, а докато мислеше, чухме другите да слизат долу.
— Ще влязат ли тук? — запита той и погледна раздразнено към вратата.
— Няма да дойдат — отвърнах аз, защото ние се намираме в малкия салон, в който мадам никога не влизаше вечерно време и където по някаква случайност все още беше топло.
— А сега — продължи доктор Джон — ще започнат да говорят за крадци, апаши и т. н. Не им пречете. Внимавайте да не се издавате и не споменавайте никому за монахинята. Тя маже отново да се яви. Не се плашете.
— Значи вие смятате — обадих се, обзета от скрит ужас, — че тя е плод на моето въображение, че се е скрила пак там и може в някой ден и час отново да се появи, когато най-малко я очаквам?
— Предполагам, че наистина е плод на въображението — последствие от продължителни вътрешни конфликти.
— О, доктор Джон, ужасявам се, че съм склонна към подобни неща! Изглеждаше ми толкова истинска. Няма ли лек? Няма ли как да го предотвратя?
— Единственият лек е щастието, единственото предпазно средство е веселото разположение на духа. Опитайте да го култивирате в себе си.
И най-голяма безсмислица на този свят не ми се е струвала по-празна, отколкото съвета да култивирам щастието у себе си. Какво означаваше подобен съвет? Щастието не е картоф, който се посажда в почвата и наедрява при добро наторяване. Щастието, това е блаженство, което ни озарява свише. То е божествена роса, с която неувяхващите цветове и златните плодове на Рая поръсват душата в най-хубавите й летни утрини.
— Да култивирам щастието! — повторих рязко. — А вие умеете ли да го култивирате? Как го правите?
— Аз съм жизнерадостен по природа, освен туй не съм бил сполетяван от нещастие. Злополучието отправи веднъж към мен и мама своята злобна гримаса, докосна ни, ала ние го отблъснах ме или по- скоро — присмяхме му се и то избяга.
— В това няма никакво култивиране.
