— Не се поддавам на меланхолията.
— Поддавате се. Виждала съм ви подчинен на това чувство.
— Заради Дженевра Фаншоу, нали?
— Нима понякога не ви е правила нещастен?
— Ха! Глупости! Празни думи! Както виждате, сега аз съм по-добре.
Ако замисленият поглед и искрящите очи, ако лицето, озарено от здраве и енергия, можеха да служат за свидетелство, че е по-добре, значи наистина беше по-добре.
— Не ми изглеждате нито болен, нито много разстроен — признах аз.
— А защо и вие, Люси, да не изглеждате като мене — енергична, смела, готова да отблъсне всички меланхолии и залъгалки на този свят? Готов съм да платя богато, само за да ви видя как махате пренебрежително с ръка. Хайде, опитайте се.
— Ами ако сега отида и доведа тук мис Фаншоу?
— Кълна се, Люси, няма да ме развълнува; или по-скоро тя може да ме развълнува само с едно — с истинска, да, и страстна любов. Срещу нищо друго на света не съм в състояние да й простя.
— Тъй ли? А доскоро само една нейна усмивка бе за вас цяло щастие.
— Вече съм друг човек, Люси — съвсем друг. Спомнете си, веднъж ме назовахте роб; но днес аз съм свободен.
Той се изправи. В стойката на главата му, в изправената му фигура, в блясъка на очите и в цялото му държане се усещаше една освободеност, което не можеше да бъде престорена, едно настроение, което говореше за презрение към предишните му окови.
— Госпожица Фаншоу — продължи той — ме накара да преживея едни чувства, които вече не изпитвам. Навлязох в друго състояние и сега съм готов да разменя само любов за любов, страст за страст, и то не какви да е, а истински.
— Ах, докторе, докторе! А разправяхте, че по характер сте склонен да преследвате неосъществимата любов, да се увличате по гордата безчувственост.
Той се засмя и отговори:
— Характерът ми е променчив. Днес може да съм в една настроение, а утре в противоположното. Е, Люси, как мислите (той си сложи ръкавиците), дали монахинята ще ви споходи тази нощ?
— Не ми се вярва.
— Ако се появи, поздравете я от мен — от доктор Джон — и а помолете да бъде тъй добра да ме приеме. Люси, а хубава ли беше тази монахиня? Красива ли бе в лицето? Не сте ми казала, а това е нещо извънредно важно.
— Лицето й бе забулено с бял воал — отвърнах аз, — ала очите й искряха.
— Ах, дявол да ги вземе призрачните й одежди! — възкликна той богохулно. — Но поне очите й са били хубави — светли и меки.
— Студени и втренчени — долетя моят отговор.
— Не, не, не ни е притрябвала. Тя няма да ви споходи вече, Люси. Разтърсете й ръката ей така, ако пак се появи. Дали ще издържи на това, как мислите?
Според мен ни един дух не би издържал подобно мило и сърдечно ръкостискане; в такъв смисъл беше и усмивката, която съпровождаше неговото „лека нощ“.
Всъщност дали наистина имаше нещо на тавана? Какво бях открила там? Струва ми се, че след внимателно претърсване те не откриха почти нищо. Отначало разправяха, че наметките били разбъркани, но по-късно мадам Бек ми каза, че според нея си висели както преди; що се отнася до счупеното стъкло на таванското прозорче, тя заяви, че там винаги имало по някое счупено стъкло, освен това скоро бе паднала тежка градушка. Мадам ме разпита много внимателно за онова, което съм видяла, но аз й описах само някаква неясна фигура, облечена в черно. Внимавах да не изтърва думата „монахиня“, защото знаех, че тази дума ще я наведе на мисълта за фантазиране и небивалици. Тя ме задължи да не говоря пред прислугата, пред ученичките и учителите и много ме похвали, загдето съм предвидила да отида в личната й всекидневна, вместо да разкажа ужасната си преживелица в училищната трапезария. С това въпросът се приключи. Останах тайно и опечалено да се питам — от този свят ли бе онова странно видение, от селенията отвъд смъртта ли, или наистина бе плод на болестта ми, а аз самата — жертва на тази болест.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ВАШТИ
Да се питам опечалено — така ли казах? Не, нещо ново започна да влияе върху живота ми и за известно време тъгата ме остави. Представете си някаква долчинка, дълбоко скрита в гъстата гора; тя тъне в омара и мъгла, почвата й е влажна, растителността в нея — бледа и унила. Бурята или пък някаква брадва отварят просека сред сенчестата дъбрава, ветрецът нахлува, надниква слънцето, тъжната студена долчинка се превръща в дълбока блестяща купа, жаркото лято излива в нея славна синева и златни отблясъци от онова разкошно небе, за което до този миг зажаднелият дол не е дори и мечтал.
Една нова вяра ме обхвана — повярвах в щастието.
Изминали бяха три седмици от приключението на тавана и в онова ковчеже, в кутията, в чекмеджето, при онова писмо горе аз вече притежавах четири негови братя, изписани със същия уверен почерк, изпълнени със същата живителна утеха. Навремето това наистина бе живителна утеха. По-късно отново препрочетох писмата. Бяха любезни писма — приятни, защото ги бе писал човек в приятно настроение. В последните две имаше три-четири последни реда и весели, и нежни, „докоснати от любовта, но не покорни ней“. Времето, драги читателю, ги бе превърнало в безвредно питие, ала когато за пръв път вкусих от техния елексир, току-що почерпан от тъй почитания извор, те ми се сториха като сок от божествено грозде, напитка, сътворена от самата Хеба, почерпка за боговете.
Читателят, който помни какво съм писала в предишните няколко страници, сигурно се пита как съм отговаряла на тези писма — дали под въздействието на сухия, въздържан Разум, или тласкана от жизнения, волен подтик на Чувството?
Право да си кажа, спогодих се с тях, слугувах на двама господари, покланях се в светилището на сирийския бог Римон, но въздигах сърцето си в другия храм. Написах на тези писма по два отговора — единият за собствена утеха, а другият — за да го чете Греъм.
Първо Чувството и аз пропъждахме Разума навън, залоствахме вратите, сетне сядахме, разгръщахме хартията, потапяхме развълнувани перото в мастилницата и с дълбока наслада изливахме искрени вълнения на сърцето. Когато привършвахме — когато бяхме изписали два цели листа с езика на дълбоко загнездено чувство на една вкоренена и непресъхваща благодарност (в тези скоби веднъж завинаги с възмущение искам да отрека и най-малкото подозрение за онова, което наричаме „нежни чувства“; жените допущат зараждането на подобни „нежни чувства“ само ако от самото начало и през целия развой на едно познанство са успели да се убедят, че има поне мъничка надежда за подобно нещо; човек се впуска в Любовта едва тогава, когато е видял или си е въобразил, че вижда звездата на Надеждата да се издига над бурните вълни на Любовта) — та когато бях дала израз на своята искрена и дълбока привързаност — една привързаност, която се стремеше да примами към себе си и да вземе върху своите плещи всичко мъчително в съдбата на своя обект — която, стига да можеше, бе готова да привлече и отведе всички бури и мълнии далеч от една същество, което й е скъпо, — тогава, в същия тоя миг, портите на сърцето ми се раздрусаха, ключалките изхвръкнаха разбити, Разумът нахлуваше вътре бурен и отмъстителен, грабваше изписаните листове, прочиташе ги, присмиваше ми се, изтриваше, късаше, пренаписваше, сгъваше, запечатваше, адресираше и изпращаше едно сухо, ясно послание от половин страница. И беше прав.
Писмата не бяха единствената ми радост; посещаваха ме, грижеха се за мене, веднъж в седмицата ме отвеждаха в „Терасата“, всякога ме обграждаха с внимание. Доктор Бретън не пропущаше да ми напомни защо е тъй мил с мене — „за да пропъжда монахинята“, казваше той. Готов бил да се бори с нея, за да отнеме жертвата й. Страшно я ненавиждал, най-вече заради онази бяла забрадка и за студените й сиви очи. Още щом чул тези отблъскващи подробности, твърдеше доктор Джон, дълбоко отвращение го подтикнало да й се противопостави; решен бил да види кой от тях двама ще излезе по-хитър и много искал да разбере дали ще се осмели да се яви в негово присъствие. Но тя не го стори. С две думи, той ме смяташе
