за пациентка и даваше израз едновременно на професионалната си ловкост и на вроденото си благородство, като се отнасяше с мен сърдечно и внимателно.
Една вечер, първата от декември, аз се разхождах сама в „карето“. Беше шест часът, вратите на класните стаи бяха затворени, но вътре ученичките, оставени на свобода по време на вечерната почивка, бяха превърнали всичко в един мъничък хаос. „Карето“ беше съвсем тъмно, мъждукаше само червената светлина на печката; широките стъклени врати и дългите прозорци бяха заскрежени, ясните искрици на звездите, които от време на време се провиждаха през това бяла зимно було и прошарваха с разсеяния си блясък неговата едноцветна бродерия, показваха, че нощта е ясна, макар и безлунна. Това, гдето се осмелявах да оставам сама в мрака, показваше, че нервите ми вече укрепват. Мислех си ца монахинята, ала не се плашех от нея, макар зад мен да беше стълбището, което отвеждаше в сляпата, черна нощ от площадка на площадка до обитавания от духове таван. И все пак сърцето ми се разтуптя, кръвта заблъска в жилите, когато внезапно дочух някой да диша и шумоли и като се извърнах, съзрях в дълбоката сянка на стълбището една сянка, още по-черна — фигура, която се движеше надолу. Тя поспря пред вратата на класната стая и сетне се плъзна пред мен. В същото проехтя входният звънец. Звуците на ежедневието будят реални чувства. Тази фигура бе твърде закръглена и ниска, за да бъде монахинята; бе мадам Бек в изпълнение на своя дълг.
— Госпожица Люси1 — извика Розин, като изскочи с лампа в ръка от коридора. — Чакат ви в салона.
Мадам ме забеляза, аз забелязах мадам, Розин видя и двете ни; направихме се, че не се виждаме. Отправих се към салона. Намерих там оня, когото очаквах да намеря — доктор Бретън, във вечерно облекло.
— Каретата е пред вратата — започна той. — Майка ми я изпрати, за да ви отведе в театъра. Самата тя трябваше да отиде, но й попречиха гости. И веднага се разпореди: „Заведи Люси вместо мене.“ Ще дойдете ли?
— Веднага ли? Но аз не съм облечена — възкликнах отчаяна, оглеждайки тъмната си всекидневна рокля.
— Оставям ви половин час да се приготвите. Щях да ви предупредя по-рано, но самият аз реших да отида едва в пет часа, след като научих, че това ще е гала представление в чест на една голяма актриса.
И той спомена име, което ме развълнува — едно име, което в онова време вълнуваше цяла Европа. Днес то вече е забравено. Нестихващото му някога ехо сега е заглъхнало. Онази, която го извикваше дълги години спи вечния си сън; нощта и забвението отдавна я потулиха, но в ония дни — дни на Сириус — тя сияеше в пълния си блясък, с ярка светлина, със силен пламък.
— Ще дойда, след десет минути съм готова — обещах аз. Изтичах нагоре, без и през ум да ми мине, читателю, мисълта, която сигурно в тоя миг тревожи теб — а именно, че да се отиде, все едно къде, само с Греъм, без мисис Бретън, би могло да изглежда нередно. Не смеех да си помисля, камо ли да изразя гласно пред Греъм подобни опасения, подобни съображения, без риска да изпитам към себе си дълбоко възмущение, да възпламеня такъв дълбок и неугасим вътрешен срам, толкова всепоглъщащ, че да изсуши живота в жилите ми. Освен туй кръстница, която познаваше сина си, познаваше и мене, по-скоро би сметнала за необходимо да придружава сестрата с брат й, отколкото да бди тревожно над двама ни.
Настоящият случай не изискваше пищно облекло; сивата ми рокля бе съвсем подходяща и аз я потърсих в същия оня голям дъбов гардероб в спалнята, в който висяха повече от четиридесет рокли. Но някой бе пререждал и подреждал и ръката, която бе почиствала претъпкания гардероб, бе пренесла част от дрехите на тавана — сред тях бе и моята рокля. Трябваше да я взема. Намерих ключа и тръгнах нагоре безстрашно, без да се замисля. Отключих и се вмъкнах вътре. Читателят може и да не повярва, ала когато нахлух тъй внезапно, тоя таван не беше толкова тъмен, колкото би трябвало да бъде. От едно място се излъчваше светлина, подобно на звездна, но по-ярка. Светеше тъй ясно, че озаряваше тъмната ниша и част от потъмнялата червена завеса, спусната над нея. Изведнъж безшумно пред слисаните ми очи, светлината изгасна, изчезнаха нишата и завесата, целия оня край на тавана стана тъмен като нощта. Не се опитах да претърся, нямах време, нямах и желание. Сграбчих роклята, която за щастие висеше на стената съвсем близо да вратата, бързо се измъкнах навън, заключих трескаво и изтичах надолу към спалнята.
Но бях тъй разтреперана, че не можех да се облека; невъзможно ми бе да се закопчея и подкупих Розин да ми помогне. Розин обичаше подкупите, затова се постара; приглади и сплете косите ми като същинска фризьорка, нагласи дантелената ми яка, завърза панделката на шията ми — с две думи, свърши си работата като самата Сръчност, каквато можеше да бъде, когато поиска. След като ми връчи носната кърпичка и ръкавиците, тя взе свещта и ме поведе надолу. Но яз си бях забравила шала. Тя изтича горе да го донесе, а аз останах да я чакам във вестибюла с доктор Джон.
— Какво има, Люси? — запита той, като ме гледаше внимателно. — Пак сте развълнувана. Ха! Отново монахинята, тъй ли?
Но аз категорично отрекох. Ужасявах се да не би пак да ме заподозре, че виждах привидения. Ала той не ми повярва.
— Тя е била, сигурен съм — настоя доктор Джон. — Когато образът й премине пред очите ви, той оставя в тях един странен блясък и едно изражение, което не може да се сбърка с нищо друго.
— Не беше тя — настоях аз, защото наистина не я бях видяла.
— Старите симптоми са налице — твърдеше той, — бледността на лицето и онова, което се нарича „напрегнат“ израз.
Беше тъй настойчив, щото реших, че ще е по-добре да му кажа какво съм видяла. Естествено, той го изтълкува като по-различно въздействието на същата причина — оптическа измама, нервно заболяване и т. н. Нито за миг не му повярвах, ала не посмях да му противореча — лекарите са много упорити е непоклатими в своите сухи, материалистически убеждения.
Розин донесе шала и аз бях натикана в каретата.
Театърът беше пълен — претъпкан догоре. Там бяха кралските особи и благородниците. Дворците и богатските къщи бяха изсипали своите обитатели в гъстите и притихнали редове. Почувствувах се привилегирована, че се намирам тук, пред тази сцена. Копнеех да видя съществото, чийто прочут талант ме караше да очаквам толкова много. Питах се дали че оправдае славата си. Чаках, обхваната от странно любопитство, от чувства силни, но сдържани, чаках с приковано внимание. Тя бе явление от ония, каквито никога не бях виждала — голяма и нова планета, това бе тя, ала как изглеждаше? Очаквах я да изгрее.
Изгря в девет часа, в оная декемврийска нощ, видях я да се вдига над хоризонта. Все още можеше да грее с блед светлик и равна светлина, ала тази звезда клонеше към своя заник. Гледана отблизо, тя беше като хаос, като бездна, полуизтляла, една орбита нащърбена или по-скоро започнала да се нащърбява, едновременно горяща лава и гаснеща жар.
Чувала бях да наричат тази жена „некрасива“ и очаквах да видя костеливо тяло и невзрачно лице — нещо едро, недодялано, бледо. Онова, което видях, бе сянката на царствената библейска Вашти, прокудена от Ахасфер, — една кралица, някога красива като ден, сега пребледняла като здрача, проядена от огъня като восъчна свещ.
За известно време — всъщност доста продължително — аз я приемах само като жена, макар и необикновено, която се движеше властно и гъвкаво пред публиката. Постепенно осъзнах грешката си. Чакай! От нея се излъчваше нещо, неприсъщо нито за жената, нито за мъжа: във всяко нейно око се криеше по един дявол. Тези дяволски сили я притегляха надълбоко в трагедията, подкрепяха я — защото тя беше крехко създание, а с развихрянето на действието и нарастването на напрежението започнаха да я разтърсват неудържимо, със страстите на преизподнята! По правото й гордо чело изписаха думата „ад“. Изтръгнаха от гърлото й гласа на страданието. Сгърчиха царственото й лице в демонична маска. Тя се възправи пред нас олицетворение на убийството и на лудостта.
Това бе чудна гледка, могъщо откровение.
Това бе гледка низка, ужасяваща, аморална.
Мечоносци, пронизани, агонизиращи в кръвта си върху пясъка на арената, и бикове, които гонят изкормени коне, са по-приемлива гледка за публиката, по-леко се обхващат от смаяни я поглед, отколкото Вашти, разкъсвана от седем демона — демони, които разраняват и раздират обителта, която населяват, и
