Голяма бе разочарованието ми, когато намерих в стаята една болна ученичка, която си бе легнала, а още по-голямо стана, като разпознах под муселинената шапчица самата мис Дженевра Фаншоу — наистина в момента тя спеше, но сигурно щеше да се събуди и да ме засипе с думи тъкмо когато прекъсването би било най-нежелано. Ала докато я наблюдавах, леко трепване на клепачите й ме предупреди, че се преструва на заспала, за да проследи действията на „Тимон“. Не можех да й вярвам. А тъй много исках да съм сама, за да прочета безценното си писмо на спокойствие.
Реших да отида в класните стаи. Потърсих и намерих съкровището си в ковчежето и поех надолу. Злощастието ме преследваше. Класните стаи се почистваха и подреждаха при светлината на свещи, нещо, което се вършеше веднъж в седмицата. Пейките бяха струпани върху чиновете, въздухът бе потъмнял от прахоляк, влажна утайка от кафе (използувана от лабасекурските прислужници вместо чаени листа) покриваше пода — цареше безнадежден хаос. Объркана, ала не сразена, аз се оттеглих, твърдо решена да намеря усамотение все едно къде.
Взех ключа от мястото му, изкачих се три етажа нагоре, стигнах до една тъмна, тясна, тиха площадка, отворих проядената от червеи врата и се вмъкнах в дълбокия, черен, студен таван. Тук вече никой нямаше да ме последва, никой нямаше да ме прекъсне — дори самата мадам. Затворих таванската врата, поставих свещта върху един разклатен и плесенясал скрин, наметнах се с шала, защото въздухът бе ледено студен, измъкнах писмото, разтреперана от радостно нетърпение, разчупих печата му.
„Дали ще е дълго, или късо?“, чудех се, докато изтривах с ръка замъглените си от радостни сълзи очи.
Беше дълго.
„Дали ще е сдържано, или мило?“
Беше мило писмо.
А пък на мен, която бях подтиснала, заюздила, ограничила надеждите си, то ми се стори по-мило, отколкото беше.
Толкова малко се бях надявала, а много се бях страхувала; сега изпитах дълбоко наслаждение от сбъднатите надежди — такова, каквото мнозина не познават през целия си живот. Бедната английска учителка в ледения таван, зачела при мъждивия пламък на свещта, раздухван от зимния въздух, което бе добронамерено, но нищо повече — макар неговата добронамереност в оня момент да ми се струваше божествена, — тази бедна учителка се чувствуваше по-щастлива от царицата в своя палат.
Естествено, подобно плитко щастие е и краткотрайно, ала докато продължаваше, то бе искрено и върховно — мехурче, но сладко мехурче, от сладка медена роса. Доктор Джон ми бе писал надълго и широко. Писал ми бе с удоволствие, писал бе в добро настроение и бе нарисувал с лъчезарна ведрост сцени, разиграли се пред неговите и моите очи — места, посещавани заедно, разговори, които бяхме водили; накратко, спрял се бе на всички дреболии, които се бяха случили през последните две прелестни седмици. Но същността на удоволствието ми произтичаше от това — убеждаваше ме веселият, сърдечен тон на писмото, — че го бе писал не само за мое, но и за свое удоволствие; нещо, което в бъдеще той може би никога вече нямаше да пожелае, нито да потърси, по всяка вероятност тъй щеше да бъде. Но в този момент аз не изпитвах болка, съмнения, желания — спокоен, съвършен, идеален, този момент ме изпълваше с щастие. Минаващ наблизо ангел бе спрял да си отдъхне до мене, склонил бе глава до сърцето ми и бе укротил трепета му с мекото си, успокояващо, лекуващо, свято крило. Доктор Джон, по-късно ти ме нарани. Простено да ти бъде всяко зло — простено да ти е от все сърце — заради онова незабравимо добро, което ми стори!
Съществуват ли зли изчадия, нечовеци, които завиждат на човешкото щастие? Съществуват ли зли духове, които витаят във въздуха и го правят отровен за човека? Нима подобно нещо се бе надвесило над мен?
В този огромен странен таван се понесе странен звук. Уверена бях, че чувам, както ми се стори, крадливи стъпки по пода, нещо като че се измъкна откъм ъгъла, населяван от зловещите наметки. Извърнах се. Свещта едва мъждукаше, стаята беше дълга; но с очите си видях ясно като в бял ден по средата на тази страховита стая някаква фигура, облечена в черно и бяло; полите й бяха прави, тесни, черни; глава бе увита и забулена в бяло.
Мисли, каквото искаш, читателю, разправяй ми, че съм била развълнувана от писмото, заявявай ми, че съм сънувала. Кълна се: видях там, в онази стая, в оная нощ, един образ, досущ като МОНАХИНЯТА.
Извиках; призля ми. Ако образът ме беше приближил, сигурно щях да припадна. Той се оттегли. Аз хукнах към вратата. Не помня как съм слязла по всичките ония стълби. Инстинктивно отминах училищната трапезария и се отправих към всекидневната на мадам. Нахлух вътре. Изкрещях:
— Горе на тавана има нещо. Бях там, видях нещо. Вървете и го вижте — вървете всички.
Казах „всички“, защото стаята ми се стари пълна с хора, макар всъщност да имаше само четирима — мадам Бек, майка й — мадам Кинт, която беше болна и бе дошла при дъщеря си, брат й, господин Виктор Кинт, и още някакъв мъж, който, като влязох, разговаряше със старата дама и бе гърбом към вратата.
От смъртния страх и слабостта, които изпитвах, трябва да съм била бледа като вощеница. Чувствувах студ и треперех. Всички скочиха разтревожени, заобиколиха ме. Аз настоявах да бързат към тавана. Присъствието на госта ме зарадва и окуражи. Стори ми се, че щом има мъже, те ще помогнат. Тръгнах към вратата, подканвайки ги да ме следват. Те се опитаха да ме спрат, но аз крачех напред. Трябваше и те за видят онова, което бях видяла — онова странно нещо, застанало в средата на тавана. И тогава си спомних за моето писмо, оставено на скрина заедно със свещта. Безценното ми писмо! Човекът или духът трябваше да бъдат пропъдени, за да си го върна. Затичах нагоре окрилена, защото сега знаех, че не съм сама. Те бяха длъжни да дойдат.
Уви! Когато стигнах до тавана, вътре беше тъмно като в рог, свещта беше изгаснала. За щастие някой, май че мадам, с привичното й хладнокръвие, бе донесла лампата от стаята. Щом те дойдоха, светъл лъч прониза плътния мрак. Ето я свещта ми, закрепена на скрина. Но къде бе писмото? Започнах да се оглеждам за него, а не за монахинята.
— Писмото ми, писмото ми! — задъхвах се и хленчех аз извън себе си от тревога. Заопипвах пода, извивайки неистово ръце. Жестока, жестока орис! Единствената капчица утеха ми бе измъкната преждевременно, преди да вкуся докрай сладостта й!
Не зная какво са правили другите в това време, не ги и поглеждах. Задаваха ми въпроси, на които не отговарях, ровеха из ъглите, приказваха за някакви разхвърляни наметки, за някакъв счупен или разместен прозорец на покрива — не зная за какво още. Заявиха дълбокомислено, че „нещо или някой е бил тука!“
— О, те са ми взели писмото! — извиках аз полудяла, като опипвах пода и лазех по него.
— Какво писмо, Люси? Мило момиче, какво писмо? — запита познат глас в ухото ми. Можел ли да вярвам на слуха си? Не, вдигнах поглед. Да вярвам ли на очите си? Не ме ли мамеше гласът? Нима сега пред мен стоеше авторът на моето писмо? Нима този господин, застанал край мен в мрачния таван бе Джон Греъм — доктор Бретън?
Да, той беше. Извикали го тук тази вечер, защото старата мадам Кинт се почувствувала зле; той е бил вторият мъж във всекидневната, когато съм нахлула там.
— Това моето писмо ли беше, Люси?
— Да, вашето — вашето — писмото, което вие ми написахте. Дошла бях да го прочета тук на спокойствие. Не успях да намеря друго място, където да останем насаме с него. Пазих го през целия ден — отворих го чак вечерта. Едва го бях прочела. Не искам да го загубя. О, писмото ми!
— Ш-т! Не плачи, не се окайвай тъй отчаяно. Та какво струва то? Тихо! Хайде да излезем от този студен таван. Ще повикат полицията да разследва. Няма защо да стоим тука. Ела, ще слезем долу.
Една топла ръка хвана ледените ми пръсти и ме заведе долу в някаква стая, където грееше огън. Доктор Джон и аз седнахме пред печката. Той ме заприказва, успокои ме с неописуема доброта, обеща ми двайсет други писма срещу загубеното. Ако има думи и дела като острието, дълбоките рани от които никога не зарастват — разкъсващи обиди и огорчения, нанесени с назъбен и отровен нож, — тъй също има утешителни слова, изречени с такава нежност, че ухото никога не забравя тяхното ехо, галещата им доброта, милува ги, припомня си ги цял живот с все същата нежност и откликва на неизличимия им блясък дори от оня черен облак, предвещаващ самата Смърт. По-късно научих, че доктор Бретън не бил толкова съвършен, колкото си го мислех, че характерът му не притежавал онази дълбочина, онова съвършенство,
