глупачке, предупреждавам те! Отговори му кратко. Не се надявай на сърдечно доволство, на разгъване на интелекта, не си позволявай да се впускаш в описание на чувства, не изпускай контрол над ни една от наклонностите си, не разчитай на обмяна на приятелство, не храни надежда за взаимна сърдечност.“
„Но ти не ми се караше, когато разговарях с Греъм“, проплаках аз.
„Не, отвърна той, не беше нужно. За теб разговорите са полезни. Ти разговаряш неумело. Докато говориш не можеш да забравиш, че си незначителна, не подхранваш илюзиите си. Болката, лишенията, немотията ти пречат да се изразяваш…“
„Но, прекъснах го, когато външността е безлична и речта недодялана, не е ли хубаво, ако успееш в писаното слово да изразиш по-ясно онова, което трепетните устни не могат да изкажат?“
А Разумът отвърна: „На своя отговорност подхранваш тази надежда и тя ти вдъхва смелост да пишеш вдъхновено!“
„А нима никога не бива да давам израз на онова, което чувствувам?“
„Никога!“ — заяви Разумът.
Изстенах от жестокостта му. Никога, никога — о, тежка дума. Този злодей Разум, не ще ме остави да вдигна глава, да се усмихна, да се надявам, той няма да се успокои, докато не ме види смазана, примирена, превита и прекършена в пръстта. Според него аз съм се родила единствено за да се трудя за къшея хляб, да очаквам предсмъртните болки и цял живот да живея без надежда. Възможно е Разумът да е прав, ала нищо чудно, че понякога с радост му се противопоставяме, бягаме от жилавата пръчка и търсим закрила при Въображението — неговия кротък, жизнерадостен враг, нашата свидна Помощница, нашата божествена Надежда. Трябва да бягаме от оковите му от време на време въпреки жестокото отмъщение, което ни очаква, когато се върнем. Разумът е отмъстителен като дявол, за мен той винаги е бил злокобен като мащеха. И ако съм му се подчинявала, то е било послушание на страха, а не на любовта. Отдавна да съм загинала от неговото безпощадно отношение — от неговите ограничения, от безсърдечието му, от недоимъка му, от ледената му постеля, от безжалостните му, безспирни удари — ако не беше тая по-добра сила, към която храня тайна и вечна вярност. Често този Разум ме е прокуждал в черната нощ, посред зима, в студения сняг, подритвайки ми за препитание оглозгания кокал, захвърлен от кучетата, безжалостно ви е заявявал, че в складовете му няма вече нищичко за мене, рязко ми е отказвал правото да пожелавам нещо по-добро. Тогава, поглеждайки нагоре, съзирала съм в небесата един по-висш разум сред ореол от звезди, от които най-централната, най-ярката ми е изпращала съчувствен и грижовен лъч. Един дух, по-мек и по- добър от Човешкия Разум, се е спускал с тих полет над пустинята и е донасял със себе си въздуха на вечното лято, ухаещ с парфюма на цветовете, които не увяхват, носил ми е лъх на дървета, чийто плод е животът, зефир от един свят, чийто ден се осветява не от слънцето. Този добър ангел е засищал глада ми с храна, сладка и странна, росно-бяла жътва, събирана от искрящи ангели в първите часове на божествения ден. Нежно е изтривал горчивите сълзи, които животът изплаква, добросърдечно ми е давал покой от смъртната умора, великодушно е вдъхвал надежда и подтик на вцепененото от отчаяние тяло. Божествено, състрадателно, подкрепително влияние! Когато превия колене пред други освен бога, то ще бъде пред тези бели и крилати нозе, красиви и на планината, и в полето. Храмове са вдигани на слънцето, олтари са посвещавани на луната. О, по-висша слава! За теб ръцете нищо не издигат, устните не изричат заклинания, ала сърцата векове наред те обожават неотстъпно. Ти имаш обител, твърде голяма, за да се огради със стени, твърде висока за купол — храм, чийто под е вселената, обреди, чиито материи се излъчват от душата, насочени към хармонията на световете!
Ненадминат повелителю! Ти притежаваш най-издръжливата от всички армии — армията на страдалците; ти водиш най-способните, избраниците. Неоспоримо божество, същността ти е нетленна!
Дъщерята на небето не ме забравя тази нощ, видя ме да плача и ме споходи с утеха. „Спи, рече ми тя. Заспи сладко. Аз ще позлатявам сънищата ти.“
Тя сдържа думата си и бдя над мене в нощната ми почивка, ала на зазоряване Разумът я смени от поста й. Събудих се стреснато. Дъждът блъскаше по стъклата, от време на време вятърът издаваше жален вой, нощната лампа гаснеше върху черната кръгла поставка в средата на спалнята, денят вече бе настъпил. Колко окайвам ония, които душевната болка сваля в постелята, вместо да ги изтласква оттам! Тази сутрин болката от пробуждането ме изхвърли от леглото като ръка с огромна длан. Колко бързо се облякох в студа на суровото утро! Колко жадно пих от ледено студената вода в моята кана! Това всякога ми е било успокоителното средство, каквото за другите е лекарството, и винаги прибягвам до него, когато съм сполетяна от някоя мъка.
След известно време прозвуча звънецът, който будеше цялото училище. Понеже бях облечена, слязох сама в училищната трапезария, където печката бе запалена и въздухът — затоплен. Цялата останала част на сградата бе обхваната от студа на хапливата, европейска зима. Макар да бе още началото на ноември, северният вятър бе донесъл ледения си полъх над целия континент. Спомням си, че черните печки не ми харесаха, когато ги видях за първи път, но сега започвах да си мисля за тях с някакво чувство на уютност и ги заобичах тъй, както в Англия обичаме камините.
Седнах пред този черен утешител и скоро подхванах задълбочен спор със себе си за живота и неговите възможности, за съдбата и нейните повели. Умът ми по-спокоен и по-силен сега, отколкото предишната нощ, си наложи задължителни правила — забрани си под страх от смъртно наказание всякакви безволеви спомени за изминалите щастливи дни; заповяда си да започне търпеливо пътешествие през пустинята на нещастието, да разчита на вярата за успокоение, да укротява изблиците си и да се отдава на кротко обожание, да смирява копнежа си по обетованата земя, до чиито реки ще достига може би само в сънищата, към чиито сочни пасбища ще поглежда може би единствено от пустеещите и гробовни хребети на богинята на Смъртта.
Постепенно сърцето ми бе обхванато от смесени чувства на сила и болка; това му даде устойчивост или поне укроти бързите му удари и аз се почувствувах способна да подхвана работа. Вдигнах глава.
Както казах преди, стоях до печката, поставена в стената между училищната трапезария и „карето“, за да отоплява и двете помещения. В същата тази стена и близо до печката имаше прозорец, който гледаше към „карето“. Когато надзърнах, видях едно черно кепе, чело и две очи да изпълват стъклото на прозореца. Втренченият поглед на тези две очи срещнаха моите, те ме наблюдаваха. До този миг не съзнавах, че по страните ми текат сълзи, но сега ги усетих.
Странна къща беше тази — нямаше ъгълче за усамотение, тук не можеше да се пролее ни една сълза, ни една мисъл не можеше да мине през ума, без някой шпионин да види или да предугади. А този нов, този външен, този мъж шпионин — каква работа го бе довела в училището в такъв ранен час? Какво право имаше да ми се бърка по този начин? Ни един друг учител не би се осмелил да прекоси „карето“, преди да е ударил звънецът за занятия. Господин Еманюел не обръщаше никакво внимание нито на ранния час, нито на разпорежданията. В библиотеката на първи клас имаше някаква енциклопедия, в която понякога той правеше справки; дошъл бе за нея. Пътят му минаваше през училищната трапезария. Съвсем в негов стил беше да има очи отпред, отзад и на всяка от страните си. Видял ме бе през малката прозорче, сега отвори вратата на трапезарията и застана пред мене.
— Госпожице, вие сте тъжна.
— Господине, и аз имам право на това.
— Страдате от сърдечна болка — продължи той. — вие сте едновременно нажалена и бунтовна. На страните ви забелязвам две сълзи, които знам, са горещи като два въглена и солени като два морски кристала. Докато ви говоря, гледате със странен оглед. Да ви кажа ли за какво си мисля, като ви наблюдавам?
— Господине, след малко ще ме повикат за молитва; времето ми за разговори в този час е много оскъдно и кратко. Извинете…
— Готов съм да извиня всичко — прекъсна ме той, — настроението ми е толкова кротко, че нито отказ, нито дори обида са в състояние да го променят. Напомняте ми следователно на младо диво женско животно, току-що заловено, неопитомено, което оглежда със смесица от яд и страх първото влизане на укротителите.
Невъобразими думи! Прибързани и груби, ако са адресирани към някоя ученичка, недопустими за никоя учителка. Той се надяваше да извика разпален отговор. Неведнъж го бях виждала да довежда по- пламенните натури до бурно избухване. Но у мене злобата му нямаше да намери отзвук. Останах мълчалива.
