— Не, драго ми е, че ви виждам свободен, и вярвам, че дълго време ще останете свободен. Но в същото време бъдете справедлив.
— Та аз съм справедлив като Зевсовия син Радамант, Люси. Когато веднъж съм се отчуждил, невъзможно ми е да не бъда и строг. Но вижте! Кралят и кралицата стават. Харесва ми тази кралица, има приятно изражение. А и мама е много изморена. Няма да успеем да довлечем старата дама до дома, ако още се бавим.
— Кой, аз ли съм била уморена, Джон? — извика мисис Бретън, на вид също тъй оживена и будна като сина си. — Ако искаш, ще ти докажа, че мога да стоя повече и от тебе. Нека да останем тук до утринта и на разсъмване ще видим кой ще е по-умореният.
— Не желая да правя подобни опити, защото истината е, мамо, че ти си най- издръжливата от неувехлите и най-младата от матроните. Затова умолявам да си тръгваме, предвид познатите нерви и крехкото здраве на твоя син.
— Ах, безочлив младеж! Виждам, че ти се спи и не бива да ти противореча. А и Люси ми изглежда капнала. Срамота, Люси! На твоята възраст цяла седмица от вечеринки не би ме накарала да пребледнея така. Хайде, тръгвайте и двамата, и може да ви е смешно, но старата дама ще си вземе кутията за шапки заедно с тюрбана.
Което и стори. Предложих да го носа, но тя ме отблъсна с мило възмущение. Кръстница смяташе, че ми стига да се погрижа за себе си. Без да се интересува повече от протокола, сега, сред „дяволската блъсканица“, последвала излизането на краля и кралицата, мисис Бретън тръгна пред нас и решително ни проправи път през тълпата. Греъм вървеше след нея и я закачаше, че била най-цъфтящата гризетка, която бил виждал да носи кутия за шапки. Тъй също ме умоляваше да съм обърнела внимание на това, колко била пленена от светлосиния тюрбан, и изрази убеждението, че рано или късно щяла да си го носи.
Нощта вече бе много студена и много тъмна, но скоро намерихме нашата карета. Насядахме в нея, стоплени и приютени като пред огнище; и пътуването към дома, струва ми се, бе дори по-приятно от пътуването към концерта. Приятно беше, макар че кочияшът, прекарал времето, докато сме били на концерта, в някаква пивница, отмина по тъмното и самотно шосе завоя към „Терасата“, а ние, унесени в разговори и смехове, не забелязахме отклонението. Накрая мисис Бретън заяви, че макар да смятала жилището им за усамотено, не подозирала, че е на края на света, както й се сторило сега, защото според нея вече сме пътували около час и половина, а още не сме свили по алеята.
Тогава Греъм надникна навън и като видя наоколо само просторни пола и непривичния силует на тополи и липи, наредени край незабележимите огради, започна да се досеща какво е станало; той подвикна на кочияшът да спре, слезе, качи се на капрата и сам хвана юздите. Благодарение на него пристигнахме благополучно у дома с близо час и половина закъснение.
Марта не ни бе забравила. В камината играеше весел огън, а масата в трапезарията бе наредена за вечеря. Зарадвахме се и на двете. Вече се сипваше зимната зора, когато си отидохме по стаите. Съблякох розовата рокля и дантелената наметка с чувства, много по-радостни, отколкото когато ги обличах. Сигурно не всички, които блестяха с красивите си дрехи на този концерт, са могли да си кажат същото, защото не всички са били ощастливени от приятелството, с неговата спокойна утеха и скромни надежди.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
РЕАКЦИЯ
Още само три дни и трябва да се връщам в пансиона. Броях всеки миг от тези дни по часовниковите стрелки. Как бих искала да забавя хода им, но те се изплъзваха, докато ги наблюдавах, отишли си бяха вече, когато аз все още треперех, че може да отлетят.
— Люси няма да си тръгва днеска — опита се да ме придума мисис Бретън, докато закусвахме. — Тя знае, че можем да й издействуваме нова отсрочка.
— Не бих пожелала, дори да ми я предлагат — отвърнах. — Копнея да сме се сбогували и пак да съм на улица „Фосет“. Тази сутрин трябва да си вървя. Да си вървя, и то веднага. Багажът ми е опакован и завързан.
Оказа се, че тръгването ми зависело от Греъм. Беше казал, че ще ме придружи, а се случи да е зает през целия ден; завърна се на заздрачаване. Последва кратка словесна схватка. Мисис Бретън и синът й настояваха да пренощувам при тях. Готова бях да се разплача — тъй раздразнена и нетърпелива бях, че още не съм тръгнала. Копнеех да ги напусна, както престъпникът на ешафода копнее да спуснат острието — исках болката да е вече преминала. Те не биха могли да си представят колко дълбоко бе желанието ми за това. В това отношение не можеха да проумеят чувствата ми.
Бе вече тъмно, когато доктор Джон ме доведе с кола пред вратите на мадам Бек. Лампата над тях светеше. Валеше ноемврийски дъжд, както бе валяло през целя ден. Светлините блещукаха по мократа улична настилка. В подобна нощ преди година за пръв път пристъпих същия този праг; сцената не се различаваше от сегашната. Помнех дори формите на паветата, които бях разглеждала със смутени очи, докато с разтуптяно сърце чаках да се отключи вратата, пред която стоях — самотница и просителка. В онази нощ бях срещнала и този, който сега стоеше до мене. Нима не му бях напомнила за тази среща, нима не бях му обяснила случилото се? Не, не бях, нито пък желаех да го сторя. Това бе приятна мисъл, скътана в паметта ми и съхранена грижливо там.
Греъм дръпна звънеца. Отвориха веднага, защото бе часът, когато приходящите ученички се разотиваха — съответно Розин беше на поста си.
— Не влизайте — казах му аз, но той влезе за малко в силно осветеното антре. Не исках да види, че „сълзите са на очите ми“, защото бе твърде добър и не биваше да забелязва подобни признаци на тъга. Всякога бе готов да лекува, да успокоява, а в случая, макар да беше лекар, не бе по силите му нито да ме излекува, нито да ми помогне.
— Смелост, Люси. Мислете за майка ми и за мен като за истински приятели. Ние няма да ви забравим.
— Нито пък аз ще ви забравя, доктор Джон.
Внесоха куфара ми. Стиснали си бяхме ръцете за сбогом; извърнал се беше вече да тръгне, но не беше спокоен. Не бе сторил и не бе казал достатъчно, за да успокои своето добро сърце.
— Люси — пристъпи той след мене, — много самотна ли ще бъдете тук?
— Отначало да.
— Добре тогава, мама скоро ще мине да ви види, а междувременно ще ви кажа какво ще направя. Ще ви пиша — просто всяка весела глупост, която ми хрумне, — може ли?
„О, добро, милостиво сърце!“, помислих си, ала поклатих глава усмихнато и рекох:
— И дума да не става. Не се нагърбвайте с подобна задача. Вие да ми пишете на мене! Няма да имате време!
— О, ще намеря, или пък ще си оставя време. Довиждане!
Отиде си. Тежките врати се затръшнаха подире му. Секирата бе паднала, болката ме бе пронизала.
Не си позволих да мисля, нито да страдам, преглътнах сълзите, като да бяха вино, и влязох във всекидневната на мадам да направя задължителното посещение на уважение и учтивост. Посрещна ме с чудесно изиграна сърдечност — бе дори излиятелна, макар и кратка в приветствията си. След десет минути ме освободи. От голяма трапезария преминах в училищната трапезария, където ученичките и учителите се бяха събрали за вечерно занимание. Отново ме приветствуваха за добре дошла и стори ми се, доста сърдечно. След това бях свободна да се прибера в спалнята.
„Дали наистина ще ми пише Греъм?“, запитах се, докато сядах изморена на ръба на леглото.
Разумът, промъквайки се крадлива в здрача на тази дълга тъмнееща стая, прошепна вразумително:
„Веднъж може да пише. Той е добър и добротата му ще го подтикне към подобно усилие. Ала това не може да продължи — няма да се повтори. Голямо е онова безразсъдство, което разчита на подобно обещание, безумна е вярата, която е в състояние да вземе дъждовната локва, оцеляла по-дълго с неизчерпаем, неспирно избликващ извор.“
Сведох глава. Останах замислена повече от час. Разумът продължаваше да ми нашепва, положил на рамото ми изсъхнала ръка, а тънките му ледени устни докосваха ухото ми.
„Но дори, продължаваше той, дори и да пише, какво от това? Нима смяташ да му отговаряш? Ах,
