Ала очите на кралицата бяха само нейни; съчувствие, доброта, съжаление ги осветяваха с една божествена светлина. Тя беше не господарка, а дама — мила, любеща, елегантна. Съпровождаше я малкият й син, принцът на Лабасекур, младият дук Дьо Диндоньо. Той се бе облегнал на коленете на майка си и от време на време през тази вечер аз я наблюдавах да поглежда към монарха до нея, защото усещаше мрачната му разсеяност, и да се опитва да привлече вниманието му към техния син. Тя често свеждаше глава, за да чуе забележките на момчето, а после усмихнато ги предаваше на своя господар. Смръщеният крал се окопитваше, изслушваше я, усмихваше се и бързо пак се унасяше в мисли. Тъжна и многозначителна бе тази гледка — още по-тежка ми изглеждаше тя, защото както аристократите, тъй и буржоата от Лабасекур сякаш не забелязваха в нея нищо особено. Стори ми се, че ни един от присъствуващите не й обръщаше внимание.
Заедно с краля и кралицата тук бяха и техните придворни, сред които забелязах двама или трима чужди посланици, а с тях пристигна и елитът на чужденците, които живееха във Вийет. Те се разположиха на пурпурните пейки. Жените седяха, повечето от мъжете останаха прави. Черната им редица, изпъната като фон, приличаше на тъмна амалгама, на която се отразяваха пищните цветове пред тях. И тези пищни цветове бяха различни по отблясък, по оттенък, по степенуване; средният ред бе зает от матрони в кадифета и сатени, с пера и скъпоценности, пейките отпред, в дясно от кралицата, бяха определени, изглежда, само да много млади девойки, цветът, а може би би трябвало да кажа пъпките, на вийетската аристокрация. По тях нямаше скъпоценности, накити на косите, кадифета или коприни; простота, чистота, въздушна лекота цареше сред тази девическа група. Млади главички, със сплетени коси и нежни фигури (готвех се да напиша фигури на нимфи, но това щеше да е невярно; няколко от тези девойки, които едва бяха навършили шестнадесет или седемнадесет години, бяха с фигури напети и едри като здрава двадесет и петгодишна англичанка) — нежни фигури, облечени в бяло, бледорозово или ясносиньо, навеждаха на мисли за рай и ангели. Познавах две от тези розови и бели човешки екземпляри. Бяха ученички на мадам Бек — госпожиците Матилд и Анжелик — ученички, които през последната си година в училището би трябвало да са в най-горния клас, но чиито мозъци не успяха да ги измъкнат по-далеч от второ отделение. По английски бяха под мое ръководство и трябва да призная, че за да успеят да преведат смислено само една страница от „Уейкфийлдския викарий“ на Оливър Голдсмит, аз положих огромни усилия. Тъй също в продължение на три месеца едната от тях сядаше на масата срещу мен и количествата хляб, масло и компоти, които поглъщаше, бяха същинско чудо, надминато единствено от големите резени хляб, които отнасяше в спалнята си, когато не бе в състояние да ги изяде на масата. Това бе истина — самата истина.
Познавах и друго едно от тези ангелчета — най-хубавото, или поне по-естественото на вид. Тя седеше до дъщерята на един английски благородник, също откровено, но надменно момиче. И двете бяха с групата на английското посланичество. Тя — моята позната — имаше тънка, стройна фигура, съвсем различна от едрите размери на чуждестранните госпожици; косата й също така не бе стегнато слепена и навита като раковина или сатенена шапчица; косата й приличаше на истинска коса и се къдреше от главата, дълга, вълниста и разпиляна. Тя разговаряше оживено и по всичко личеше, че е доволна от себе си и своето положение. Не погледнах към доктор Бретън, но знаех, че и той е забелязал Дженевра Фаншоу — беше притихнал, отговаряше едносрично на майчините си забележки и скрито въздишаше. Защо въздишаше? Признал си бе, че обича трудната любов; в случая вкусът му бе напълно задоволен. Неговата любима се усмихваше от една сфера, далеч по-нисша от собствената му. Той не можеше да я наближи, не беше сигурен, че ще го дари с усмивка. Местата ни бяха близо до пурпурните пейки, невъзможно беше да не ни забележат от там, и то очи тъй остри и проницателни като тези на мис Фаншоу; и наистина много скоро тя ни съзря — съзря поне доктор Бретън и мисис Бретън. Аз стоях в сянката, да не се забелязвам, защото не желаех да ме познае веднага. Тя втренчи очи в доктор Бретън, а сетне вдигна далекогледа, за да разгледа майка му; миг след това усмихнато зашепна нещо са съседката си. Но тъй като започваше представлението, вниманието й бе привлечено от сцената.
На концерта няма да се спирам, читателят едва ли би се интересувал от моите впечатления, а и безсмислено ще е да го отбелязвам, защото не съм познавач. Младите дами от консерваторията, поради това, че бяха силно изплашени, не се представиха кой знае как на двата рояла. Господин Жозеф Еманюел седеше край тях, докато свиреха, ала той не притежаваше нито такта, нито влиянието на своя роднина, който при подобни обстоятелства непременно щеше да принуди ученичките си да се надъхат с героизъм и самообладание. Господин Пол щеше да постави дебютантките между два огъня — ужаса от слушателите и страха от него самия, — щеше да ги въодушеви с пламъка на отчаянието, защото щеше да ги доведе до ужас. Господин Жозеф не съумя да стори това.
След пианистките в бял муселин се появи една изискана, зряла начумерена дама в бяла сатенена рокля. Тя пя. Пеенето й ми подействува като хитростите на някой фокусник. Питах се как ли го постигаше — как преправяше гласа си тъй, че да се извисява и снишава, да издава такива трели; някоя простичка шотландска песен, изпълнена от обикновен уличен певец, често ме е вълнувала много по-дълбоко.
Подир нея се изстъпи един джентълмен, който, като извиваше ниско тялото си към краля и кралицата и често-често притискаше облечената в бяла ръкавица ръка към областта на сърцето, нададе отчаяни вопли срещу някоя си „невярна Изабел“. Струваше ми се, че особено ми се щеше да спечели симпатиите на кралицата, ала освен ако дълбоко греша, нейно величество го слушаше по-скоро от учтивост, отколкото от интерес. Душевното състояние на въпросния джентълмен бе особено мъчително и на мен ми олекна, когато най-сетне завърши.
Някои от хоровите изпълнения ми се сториха най-сполучливите номера от вечерното забавление. Имаше представителки от най-добрите хорове в страната — типични дебелички лабасекурки. Тези достойни дами пееха, без да се превземат. Сърдечните им излияния имаха поне едно достойнство — ухото се насищаше със задоволство от мощните им гласове. През цялото представление — плахи инструментални дуети, предвзети вокални сола, звучни хорови изпълнения — вниманието им бе поделено между сцената и доктор Бретън. Невъзможно ми бе да го забравя и не преставах да се питам как ли се чувствува, какво ли мисли, дали се забавлява, или напротив. Накрая се обади:
— Как ви се вижда всичко това, Люси? Притихнахте много — рече той с присъщия си весел глас.
— Притихнах — отвърнах му, — защото ми е интересно — не само музиката, но и всичко наоколо.
Той продължи да разговаря с такова самообладание и спокойствие, че аз се зачудих дали наистина е видял онова, което бях видяла и аз. Прошепнах:
— Мис Фаншоу е тук. Забелязахте ли я?
— О, да. Видях, че и вие я забелязахте.
— Дали е дошла и мисис Чолмондли, как мислите?
— Мисис Чолмондли е тук с много голяма компания. Да, Дженевра е в нейната свита, а мисис Чолмондли е в свитата на лейди… която пък е в свитата на кралицата. Ако тоя не бе един от типичните европейски незначителни кралски дворове, чийто най-тържествен блясък не е друго освен провинциализъм в празнични труфела, всичко щеше да е наред.
— Стори ми се, че Дженевра ви видя, нали?
— И аз тъй мисля. Погледнах я няколко пъти, след като вие отместихте поглед от нея, и имах честта да наблюдавам едно малко представление, което вие си спестихте.
Не запитах какво е било. Изчаках го да ми каже сам — нещо, което той стори.
— Мис Фаншоу — обясни той — е с една другарка, дама от аристокрацията. Виждал съм и друг път лейди Сара, лекувал съм благородната й майка. Тя е горда девойка, но никак не е надменна и аз се съмнявам, че Дженевра е спечелила симпатиите й, като е взела съседите им на присмех.
— Какви съседи?
— Мене и моята майка. Що се отнася до мен, това е съвсем естествено. Нищо, струва ми се, не е по- достойно за осмиване от един млад лекар буржоа, но да си присмива на майка ми! Никой не е осмелявал да я подиграва досега. Знаете ли, че присмехулно изтеглените й устни и саркастично насоченият далекоглед извикаха у мен много странни чувства.
— Не обръщайте внимание, доктор Джон. Не си заслужава. Когато Дженевра е в лекомислено настроение, както тази вечер, окото й няма да мигне да се присмее и на онази кротка, замислена кралица или дори на оня меланхоличен крал. Подбуждат я не злорадство, а чистото, безвредно лекомислие. За вятърничава ученичка няма свети неща.
