бяха точни и категорични. Приятно бе тъй също да му кажеш неща, които той не знаеше — изслушваше те любезно, готов да се поучи, несмущаван от опасения, че ако наведе своята светла, хубава глава, за да чуе неясните и смутени обяснения за някоя жена, това ще застраши мъжкото му достойнство. А когато той, от своя страна, обясняваше нещо, правеше го с такова умно красноречие, че думите останаха запаметени в паметта; не съм забравила нито едно негово обяснение, нито една чута от него подробност.
Когато излязохме от галерията, запитах го какво мисли за „Клеопатра“ (след като го разсмях с разказа си за това, как учителят Еманюел ме е сложил на мястото ми, и го заведох да види прелестната серия от картини, препоръчани на моето внимание).
— Пфу! — възкликна той. — Майка ми е по-хубава. Чух френски контета да я възхваляват; наричаха я „пищна жена“, ако е тъй, ще кажа, че „пищността“ не ми допада. Къде ще се сравни тая мулатка с Дженевра?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
КОНЦЕРТЪТ
Една сутрин мисис Бретън нахлу в стаята ми и поиска да отворя гардероба и да й покажа дрехите си, което сторих безропотно.
— Ясно — отвърна тя, когато ги огледа. — Трябва да ти се ушие нова рокля.
Излезе. Върна се скоро с някаква шивачка. Тя ми взе мерки.
— Възнамерявам — заяви кръстница — да съблюдавам личния си вкус и в този случай да постъпя както аз намирам за добре.
Два дни по-късно в къщи донесоха една розова рокля!
— Това не може да е за мене! — викнах развълнувана, защото чувствувах, че по-скоро бих се облякла в дрехата на китайски мандарин.
— Ще видим за тебе ли е, или не — отвърна кръстница и додаде решително: — Запомни добре. Ще я облечеш още тази вечер.
Смятах, че това няма да стане; смятах, че няма човешка сила, която да ме принуди да я сложа. Розова рокля! Не я познавах. Тя не ме познаваше. Не бях и свикнала.
Кръстница продължи да ми нарежда: трябвало да отида с нея и Греъм на концерт още същата вечер; този концерт, обясни тя, бил събитие, което щяло да се състои в голямата зала на първото градско голямо общество. Щели да участвуват най-изтъкнатите ученици от консерваторията. След концерта следвала лотария „в полза на бедните“, а като връх на всичко щели да присъствуват кралят, кралицата и престолонаследникът на Лабасекур. Греъм, като изпратил билетите, съобщил, че облеклото трябва да е официално, в знак на уважение към коронованите лица; освен това помолил да се готови точно в седем часа.
Към шест ме изкомандуваха да се кача горе. Без никакво насилие се видях поведена и подвластна на чужда воля; не ме питаха, не ме увещаваха — безропотно бях подчинена. С две думи, облякох розовата рокля, смекчена малко от черната наметка. Заяви ми се, че сега съм „официално облечена“, и бях помолена да се огледам в огледалото. Сторих го страхливо и разтреперано; още по-уплашена и разтреперана се извърнах оттам. Удари седем, доктор Бретън се беше прибрал. Кръстница и аз слязохме долу. Тя беше в кафяво кадифе. Когато вървях в сянката й, дълбоко й завиждах за нейните дипли от тъмно достойнство. Греъм стоеше на вратата на гостната.
„Дано не си каже, че се труфя, за да привличам внимание“, помислих смутена.
— Ето, Люси, заповядайте тези цветя — рече ми той и ми подаде един букет. На облеклото ми не обърна кой знае какво внимание — милата усмивка и одобрителното кимване уталожиха срама и чувството, чу съм смешна. Иначе дрехата ми бе ушита извънредно простичко, без джуфки и волани. Притесняваха ме само леката материя и светлият й цвят; но щом като Греъм не виждаше в нея нищо нелепо, и моите очи скоро се примириха.
Предполагам, че хората, които всяка вечер посещават места за обществено развлечение, не могат да усетят вълнението, с което се изпълват ония, за които това е рядкост. Не зная дали очаквах кой знае какво удоволствие от концерта, тъй като една ли знаех какво ще представлява, но пътуването до там ми беше много приятно. Уютът в затворената карета през студената, но ясна нощ, удоволствието да бъда със спътници, тъй весели и дружелюбни, звездите, които проблясваха през дърветата, докато пътувахме по алеята, а по-сетне широкото нощно небе, когато излязохме на откритото шосе, преминаването през градските порти, светлините на портите, стражите, поставени там, повърхностната проверка, на която бяхме подложени и която много ни развесели — всички тези дреболии за мен, в тяхната новост, криеха странен, възбуждащ чар. Доколко се е дължало на приятелската атмосфера, не мога да кажа. Доктор Джон и майка му бяха в най-добро настроение, подкачаха се през целия път, а с мен се държаха откровено и дружелюбно, сякаш бях от тяхното семейство.
Пътят ни минаваше през едни от най-богатите улици на Вийет — ярко осветени и много по-оживени сега, отколкото дори по пладне. Колко разкошни изглеждаха витрините! Колко доволно, радостно и кипящо течеше животът по широките тротоари! Докато гледах, споходи ме споменът за улица „Фосет“ — градината със зидовете и училищната постройка, и онези тъмни, големи класни стаи, из които точно в този час имах обичая да бродя сама, вгледана в звездите през високите голи прозорци, и да се вслушвам в далечния гласа на четеца в параклиса, многотонно нижещ урока по вероучение. Скоро пак щях да се ослушвам и да бродя така; тази сянка на бъдещето се прокрадна и затъмни лъчезарното настояще.
В това време се бяхме влели в потока от карети, които се движеха в същата посока, и скоро пред нас блесна фасадата на някакво огромно осветено здание. Какво ме очакваше вътре, аз, както вече споменах, не знаех, защото досега не бях посещавала ни едно обществено място за развлечения.
Слязохме под един портал, сред голяма блъсканица и огромна тълпа, но по-големи подробности не си спомням — изведнъж се видях да изкачвам тържествена стълба, широка и полегата, покрита с дълъг мек червен килим, която отвеждаше до две големи врати, с крила, облечени в червен плат.
Не разбрах как се отвориха тези врати — доктор Джон се оправяше с това, но те се отвориха и вътре се показа зала, голяма, широка и висока, чиито кръгли стени и кубест издълбан таван ми се сториха от чисто злато (така изкусно бяха боядисани), олекотени от корнизи, канелюри, гирлянди, които бяха или светли, като позлатени, или снежнобели, като алабастър, или пък златни и бели, преплетени във венци от варакосани листа и снежни лилии; а там, където имаше завеси, килими или възглавници, всички те бяха в тъмночервено. Горе, от купола, искреше нещо, което ме заслепи — огромна маса, както ми се стори, от планински кристал, която блещукаше във фасетки, изобилствуваше от капки, светеше като звезди и пищно се разкрасяваше в оттенъците на скъпоценни камъни, затрептели в цветовете на дъгата. Това не бе друго освен полилея, читателю, ала на мен ми се стори като творение на източни вълшебници. Дори се огледах да видя дали някоя огромна, тъмна, призрачна ръка — ръката на роба на Аладиновата лампа — не се движи сред светлия парфюмиран въздух на купола и не пази това чудно съкровище.
Продължихме да вървим; не знаех накъде, но на един ъгъл изведнъж се сблъскахме с друга група, която идваше насреща ни. И сега виждам тази група как се изпречи пред мен в оня миг — красива дама на средна възраст в тъмно кадифе, един господин, който би могъл да й е син — най-хубавото лице, най-красивата фигура, която изобщо съм виждала, — трета една личност в розова рокля и наметка от черна дантела.
Огледах ги всичките — и третата личност, както другите две, за миг от секундата повярвах, че не ги познавам, и получих непредубедено впечатление от вида им. Ала едва бях възприела впечатлението и още не го бях запечатала в съзнанието си, когато видях, че съм се изпречила пред голямо огледало, запълващо празнината между две колони. Групата, това бяхме ние. Тъй за първи път и може би единствен път в живота си аз изпитах „презрението“ да се видя такава, каквато другите ме виждат. Безполезно е да описвам резултата. Той ми причини объркване, извика чувство на съжаление; не беше ласкаещ, но в края на краищата и на това съм благодарна, можеше да бъде и по-лошо.
Най-сетне заехме местата си, от които обхващахме цялата широка и блестяща, но топла и весела зала. Тя вече беше пълна, и то с прекрасно общество. Не смятам, че жените бяха особено красиви, но облеклата им бяха съвършени, а чужденките, дори ония, които са повлекани в домашно облекло, умеят да се представят добре в обществото. Колкото и непохватни и груби да изглеждат движенията им в пеньоар и с навити коси, всяка от тях крие по някое нежна скланяне на главата и раменете, някоя извивка на устните и свиване на очи, съхранявано тайничко, за да се изявят с „официалния тоалет“, или пък да бъдат прибрани
